Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (11)

Глава 10

Оказа се, че си е съставила погрешно мнение за него. В мъглявите спомени от детството си го помнеше млад, страшно привлекателен, романтичен, поетичен и със студено сърце. По вестниците бе виждала негови снимки и в съзнанието си изгради някакъв образ, смесица от прелъстител и застаряващ, циничен негодник.

Което всъщност и отговаряше, и не отговаряше на действителността. Все още беше страшно привлекателен и съвсем не така стар, както си представяше. В дългите му черни коси проблесваха сребърни нишки, а лицето му притежаваше и характер, и красота. Нямаше да си позволи да мисли за тялото му.

— На колко години си? — попита тя рязко.

Изглеждаше смаян. През последните няколко минути имаше вид по-скоро на изненадан и развеселен, отколкото на уплашен. Докато тя не спомена името на майка си.

— На тридесет и девет. Защо?

Ардат замръзна.

— Значи си бил на деветнадесет, когато мама умря?

— О, дамата умее да извършва прости аритметични действия — промърмори той. — Бях на осемнадесет, когато срещнах Зое, а тя — около тридесет и пет, макар че никога не го призна.

Ако смяташе така да обуздае гнева й, дълбоко се лъжеше.

— Въобразяваш си, че това извинява жестокостта ти спрямо нея? Та тя умря заради теб.

Етън Джеймсън се изправи, рязко остави празната си чаша и тръгна към нея. Тя държеше пистолета насочен към гърдите му и се молеше да не забележи как треперят ръцете й, но на него сякаш не му пукаше. Надвеси се над люлеещия се стол и се взря в лицето й, без да обръща внимание на малкия пистолет.

— Умря заради пиянската си суета — изрече той с леден, безстрастен тон. — Самоуби се, защото за трети път млад любовник се опитваше да избяга от нейната задушаваща хватка, защото съзнаваше, че остарява, че няма никакъв талант, че на съпруга й му е писнало от нейните авантюри. Самоуби се, за да остане център на внимание завинаги. И излиза, че що се отнася до теб, го е постигнала.

Тя вдигна пистолета и опря дулото в гърдите му. Той беше без риза, само с наметнатата хавлия, но не трепна от опряното в тялото му дуло.

— Хайде, Ардат — подкани той. — Постъпи и ти като майка си.

Тя нямаше сили да помръдне. Седеше втренчена в неговите тъмни, тъмни очи. Той посегна, хвана ръцете й и бавно свали пистолета в скута й. Не направи никакво усилие да й го отнеме. Сигурно знаеше, че не се налага.

После се върна да седне на стола и си наля още едно питие.

— Изпий си уискито, Ардат — подхвърли й грубо. — И тогава навярно ще си дадеш сметка защо всъщност си тук.

Ардат никога не се подчиняваше на каквото и да било нареждане. Не отстъпваше нито на баща си, нито на сестрите си, нито на учителите си, нито на бившите си любовници. Изпи чашата до дъно, потрепери и изгледа свирепо мъжа, отпуснал се на стола с права облегалка.

— Ама ти си истински негодник.

— Мислила ли си някога да се лекуваш? — не й остана длъжен той.

— Изчислих, че ако те убия, ще ми излезе по-евтино.

— А всъщност не е така. Дори да се признаеш за виновна, ще ти трябва адвокат, а хонорарите им са високи.

— Сестра ми е адвокат. Тя ще се заеме със случая.

— Не е проява на добър вкус — отбеляза Етън. — По-добре ще бъде да ти назначат служебна защита. Няма да се охарчиш, но вероятно ще свършиш в затвора.

— Според теб няма ли да си струва отиването в затвора?

Усмивката му беше много прелъстителна.

— Защото си ме убила? О, някои хора ще те признаят за героиня. Създадох си доста врагове през живота си и съм убеден, че заслужавам ранна смърт. Виновен съм за много неща, но не и за разбитото сърце на Зое. В него имаше място само за едно същество — за самата нея.

— Тя ме обичаше.

— Нима? А дали просто не те е възприемала като свое умалено, огледално копие? Моден аксесоар, който да показва навсякъде и всички да му се възхищават. Произведение на изкуството, което не можеше да развали. Ти притежаваш същата безразсъдна красота, същите плътни устни и изящна костна система. Само очите ти са по-различни. Нейните бяха по-малки, по-пресметливи. Ако ме питаш, ти си опасно нестабилна, но очите ти са много по-топли.

На Ардат не й допадаше насоката на разговора. Не хареса и реакцията си към небрежно подхвърлените му думи. Не се възприемаше за безразсъдна красавица, а по-скоро за бледо копие на великолепната Зое, макар да не бе нито така талантлива, нито така красива, нито така обичана. Всички бяха обичали Зое. Всички, освен мъжът, когото дойде да убие.

— Държал ли си някога на майка ми? — попита тя. — Обичал ли си я?

— Преодолях го — измърмори той. — Доста бързо. — Кихна три пъти и я изгледа свирепо. — Виж, настинал съм, имам ужасно главоболие, студено ми е, уморен съм и искам да се върна в хубавото си топло легло. Или ме убивай, или си заминавай. Не ме интересува кое предпочиташ, стига да го направиш начаса.

— Още не съм решила дали ще те убия — отвърна тя хладно.

— Тогава се върни, когато решиш какво ще правиш.

— Колата ми се заби в дървото отвън.

— Ще ти повикам такси.

— Тук горе има таксита?

Той въздъхна раздразнено.

— Не. — Стана, а на нея й се прииска да е малко по-нисък, коремът му да не е така плосък, а да е понаедрял с годините, да е обрасъл с косми по гърдите и ръцете. Искаше й се да не е толкова красив и млад. — Слушай, дай ми минутка да облека топли дрехи и ще те откарам до града. Някой ще дойде да види колата ти утре…

— Не си прави труда — прекъсна го тя. — Нямам намерение да ходя никъде.

Той погледна пистолета — беше го насочила отново към него.

— По дяволите! — изруга.

— Ще те държа заложник, докато реша как да постъпя — поясни тя. — Не е изключено да те убия, но може пък да реша и да ти простя.

— Много великодушно от твоя страна — изсумтя той.

— Но междувременно и двамата ще стоим тук.

— Не намираш ли, че е прекалено?

— Не, ни най-малко. Погледни на нещата така: ако те оставя да живееш, ще разполагаш с богат материал за няколко вестникарски колонки. Отваря ти се възможност да се подиграеш с мен, както се подигра с майка ми.

Той леко се сконфузи:

— Не съм се подигравал на майка ти.

— Как мислиш, че съм се сетила за теб? Прочетох „Дарбата на Зое“ и най-после открих името на мъжа, станал причина за смъртта на майка ми.

— Позволи ми да си поема дъх — присмехулно помоли той и забели очи.

— Не ме дразни. Нали не искаш да постъпя необмислено?

— Напротив — увери я той безизразно.

— Върви да си легнеш, ако искаш — продължи тя. — Само да не ти хрумне да звъниш за помощ. Докато нещата тук са спокойни, ще обмисля дали да не ти подаря живота. Но появи ли се някой наоколо, с радост ще му дам да се разбере.

Пушеше й се. Една цигара щеше да бъде великолепен завършек на кратката й реч. Наложи се да се задоволи с леко махване с пистолета.

Етън Джеймсън не изглеждаше впечатлен.

— Горе няма телефон. Апаратът е в кабинета ми, а и рядко вдигам слушалката. Така че нещата са много лесни за теб.

Надигна се, но тя не трепна. И все пак стройното му голо тяло я караше да се чувства неудобно. А да застане пред него би било още по-зле. По-добре е да се люлее на стола пред камината и да държи пистолета.

— Къде ще спиш? — попита той.

— Тук. Но не очаквай да заспя. Налага се да взема някои решения. Например да те убия или не. Или ще се задоволя, ако напишеш подходящо есе за майка ми: пропито с любов, топлота и уважение.

— Не пиша за неща, които не изпитвам — прекъсна я той.

Стигна до вратата и пое към тясната стълба нагоре.

— Правиш грешка, като не взимаш думите ми насериозно — извика тя.

Той спря и я погледна през рамо.

— Взимам те съвсем насериозно, Ардат. Имаш пистолет, мразиш ме и си жена. Като прибавим, че си и дъщеря на Зое; явно здравата съм го закъсал. Обаче аз съм уморен. Застреляй ме в гръб, ако желаеш, но отивам да спя. Лека нощ.

За нейно облекчение той не изчака отговора й. Затвори вратата зад себе си и тя го чу да се изкачва по стълбите.

Потрепери. На пейката до камината видя леко памучно одеяло. Придърпа го и се премести по-близо до угасващия огън. Не бе свикнала на такъв смразяващ костите студ. Чувстваше се изтощена — повече от емоционалното напрежение, отколкото от дългото шофиране на север в проливния дъжд.

Имаше погрешна представа за него. Оказа се несравнимо по-вълнуващ и намеренията й вече не изглеждаха така ясни. Ако има капчица разум, ще го убие, ще отиде в кабинета му и ще се обади на полицията да дойдат да я приберат.

Но вече не беше сигурна дали иска да го убие. Желаеше той да страда, както майка й и семейството й бяха страдали. Ала не можеше да го застреля.

Облегна се назад в люлеещия се стол и за миг затвори очи. Чувстваше се толкова уморена. Нямаше да намери покой, докато не решеше как ще постъпи с него. А междувременно щеше да потърси кратък отдих — за един блажен миг.

Етън тихо остави слушалката върху вилката, без да набере номер, после се протегна в леглото. Неговата налудничава посетителка се оказа прекалено доверчива. В старата ферма, където живееше, разполагаше с четири телефона и с един клетъчен в пикапа. Обичаше уединението си, но не се лишаваше от телефон.

Отначало смяташе да позвъни на Зек в полицейския участък, за да изпратят тук въоръжения отряд. Разбира се, ако в Ню Хампшир изобщо имаха въоръжени отряди, в което се съмняваше.

Промени решението си. Не желаеше група въоръжени мъже да нахълтат в къщата му; особено след като не беше необходимо. Ардат Смит нямаше да го застреля — бе готов да се обзаложи на живота си.

И не би стреляла по въоръжения отряд, в случай че се появи. Ако ги извика, ще се отърве от нея, и то бързо. Но това би привлякло и вниманието на пресата, а тъкмо това той ненавиждаше. Вече виждаше гръмките заглавия из таблоидите. Обикновено не се занимаваха с него, но кой би подминал толкова пикантна случка.

Не, няма да застане под прицела на хорското внимание, не иска наоколо да гъмжи от въоръжени мъже, а най-странното и неочаквано бе, че пожела Ардат Смит — дъщерята на Зое.

От тази мисъл го побиха тръпки. Беше близо десет години по-млада от него, дъщеря на жената, която го съблазни и едва не обърка живота му. Дори приличаше малко на майка си, а Етън не бе човек, който повтаря грешките си. Защо да повтаря стари истории или да се забърква в нещо, което му прилича на емоционално кръвосмешение?

Това бяха наистина железни аргументи. Обаче тя седеше в кухнята му по джинси и риза, с разрошени влажни коси, стискаше пистолет и той я желаеше.

Протегна се в леглото, пъхна ръце под главата си и се опита да си припомни Зое. От години не се бе сещал за нея. След като написа „Дарбата на Зое“, най-сетне придоби така нужното му душевно равновесие. Освободи се от Зое — опияняващата, омайващата, побърканата Зое — и ето, че се появи дъщеря й: стискаше пистолет и се готвеше да завърши онова, които майката бе започнала да прави с него.

Странно, но Ардат не му напомняше за Зое. Тя винаги се бе обличала в прозрачни материи, за да показва стройното си, стегнато тяло, носеше бижута и се гримираше силно — така се опитваше да прикрие следите от възрастта и алкохола. Лицето на дъщеря й бе чисто. Носеше мъжка риза и избелели, широки джинси, без нито едно бижу по себе си. Ръцете на Зое бяха малки и деликатни. Ардат имаше силни ръце.

Зачуди се как ли ще реагира, ако слезе долу и я целуне. Желаеше я. Устните й бяха плътни и щедри; искаше му се да усети стегнатото й тяло до своето.

Опита ли се, тя вероятно ще го застреля. Или ще избяга. И понеже реши, че няма да го застреля, изглежда най-умното бе да слезе и да й се нахвърли. Ако въпреки това тя тръгне надолу по главния път, ще си докара страхотна настинка от разходката в планината, но ще оцелее. Не е достатъчно студено, та да завали сняг, пък и той все пак има възможност да помоли Зек да я откара до летището в Манчестър.

Не си даде труда да слезе тихо по стълбите. Тесните стъпала скърцаха под босите му крака. Отвори вратата към кухнята, готов да залегне, в случай че тя вече е решила да го убие.

В помещението цареше тишина и спокойствие — за миг си помисли, че си е тръгнала. А може би претърсваше къщата му. Минаха няколко секунди, преди да я види свита и дълбоко заспала на люлеещия се стол, където я остави.

Пистолетът лежеше на масичката до нея. Прекоси кухнята, но тя не се събуди. Беше студено — огънят беше изгаснал, — а той още не бе наредил дърва до печката за зимата. На слабата светлина изглеждаше бледа, с лилави сенки под очите с дълги мигли. Имаше и лунички.

Винаги си бе падал по луничките. Ако Зое имаше лунички, сигурно нямаше да успее да избяга от нея. Но дъщеря й ги имаше — златисти капчици по носа и скулите. И като идиот той остана загледан в тях.

Знаеше, че тя няма да се събуди скоро. По едно време той все пак се опомни и посегна към пистолета. Оказа се зареден, което го изненада. Та тя държеше пистолета по начин, който говореше за липсата на какъвто и да било опит в боравенето с оръжие, и още по-малко — как да го зареди или да стреля. Етън знаеше много за оръжията; извади петте патрона, прибра ги в джоба на джинсите си и остави пистолета върху масичката. Специалист би доловил разликата в тежестта, но не и Ардат.

Беше висока — някъде към един и седемдесет и четири-пет, — но не можеше да се мери с неговите един и осемдесет и три. А вече не разполагаше и с оръжие. Лесно би било да я събуди и да я изхвърли в дъжда.

Ала сега дъждът се беше усилил, а неприятният звук от трополенето по покрива подсказваше, че е станало леденостудено и пътищата са замръзнали. Не можеше да я изхвърли навън в бурята. А и би било трудно, щом е беззащитна. Безпомощните жени настройваха Етън романтично. Вероятно се дължеше на възпитанието му, но така или иначе не успяваше да устои. Щом видеше безпомощна, нуждаеща се от подкрепа жена, и се предаваше.

Той не желаеше да възприема Ардат като жена, протегнала ръка за помощ. Тя се оказа достатъчно опасна — не заради пистолета или ужасния си гняв, а заради чувствата, които събуди в него. Не желаеше, освен похотта си да изпитва и нежност — това би било фатално.

Стаята бе студена, а тя бе наметната само с тънко одеяло. Все още виждаше капчиците дъжд в косите й. Зачуди се дали да не запали отново огън, но се отказа. Макар че спеше дълбоко, сеченето на дърва би я събудило.

Донесе завивка от дивана в хола и нежно я загърна. Тя промърмори нещо насън и за миг страната й се опря в ръката му. Застина. Искаше му се да хване брадичката й и да я целуне.

Това щеше да е голяма грешка, а вече бе допуснал прекалено много в живота си. Ако има късмет, на сутринта тя ще си тръгне. Ще се събуди, дъждът ще е спрял и тя щеше да се е опомнила. Ако колата й наистина е пострадала, нека си тръгне пеш или да открадне пикапа му. Ще остави ключовете на видно място, та да я подсети.

Ако има късмет. Ала бе живял прекалено дълго, за да вярва и да залага на такова променливо нещо като късмета. Добрите неща ти се случват, когато най-малко се нуждаеш от тях; нещастията сякаш идваха наведнъж. Сегашното положение и без това бе трудно. Не разбираше защо е нужно да го усложнява още повече.

Погледна към нея и изпита мрачното предчувствие, че е на път да го стори.

Той не беше от страхливите. Заради редкия, почти невероятен шанс тя да си тръгне и никога повече да не я види, той се наведе и докосна устните й със своите. Дъхът й бе топъл и ухаеше на уискито, което беше пила. Искаше му се да наклони стола назад и да я целуне още по-дълбоко.

Прояви достатъчно разум да се въздържи. Беше си научил урока от Зое и не възнамеряваше да повтори грешката с дъщерята, колкото и изкусителна да изглеждаше Ардат. Ако бе, която и да е друга жена на света, щеше да го направи; щеше да я целува, докато я събуди, а после да се възползва от сънливостта й и да я прелъсти.

Чувството му за самосъхранение обаче го възпря и той се отдръпна, преди да направи още една грешка.

Ако до сутринта не си е тръгнала, ще я върже, ще я метне отзад на пикапа и лично ще я откара до града. Трябваше да си възвърне усамотението и да разкара дъщерята на Зое.

И възнамеряваше да го направи.

 

 

Тя се събуди премръзнала, с вдървени и изтръпнали крайници. Завивките лежаха на пода до нея — по някое време вероятно ги бе изритала. Не си спомняше откъде е второто одеяло — да не би в просъница да е търсила с какво още да се завие? Не я интересуваше. Посегна към пистолета паникьосана, но въздъхна облекчено, когато стисна студената, гладка стомана.

Каква глупачка! Да заспи. Етън Джеймсън можеше да вземе оръжието, да се обади в полицията и да осуети плановете й.

Но не го беше направил, а в момента не бе сигурна какви точно са плановете й. Сякаш всичко се промени в мига, щом го погледна. Теорията е нещо добро, но действителността е потискащо… осезаема. Ако стреля по него, той ще кърви, а може и да умре.

Намери банята, аспирин, нова четка за зъби и паста. Докато излезе, вече не се чувстваше схваната. Запъти се към мивката — изпитваше непреодолима потребност от кафе, ала забеляза синкава светлина, процеждаща се през прозореца.

Отвори вратата и остана смаяна от разкрилата се пред очите й картина. Дебел слой скреж покриваше всичко — всяка крехка клонка, ударената й кола, вечнозелените дървета, телената ограда. Пристъпи навън на верандата, подхлъзна се и падна на заледените стъпала.

Етън Джеймсън стоеше на прага зад нея; за миг си помисли, че ще й затръшне вратата. Но той не го направи, нито пък се опита да й помогне да стане.

Просто се загледа в скованата от лед природа, а на лицето му се изписа отвращение.

— Май никъде няма да ходиш днес — изрече мрачно.

Остави я да седи на леда и тръгна към мивката в кухнята.

Джинсите й започваха да се мокрят, гърбът я болеше, пистолетът стоеше върху масичката. Бързо се изправи, но едва успя да се задържи права, преди да се вкопчи в дръжката на вратата и да се придвижи навътре в кухнята. Дори не я погледна, докато тя тичаше към масичката, където бе оставила пистолета.

— Обичам силно кафе — обяви той, все така с гръб към нея. — Ако не ти харесва, направи си сама.

Тя стисна здраво оръжието и изрече:

— Пропусна шанса си.

— Нима? — Сякаш не му пукаше. — Няма да ме застреляш, Ардат. И двамата го знаем.

— Още не съм взела решение.

— Е, докато го направиш, остави проклетия пистолет. Не обичам да ме заплашват с оръжие, докато си пия кафе.

— Ще направим компромис — няма да го насочвам към теб, освен ако кафето ти не ми хареса.

Едва тогава се обърна да я погледне и тя пак остана поразена от дяволската му привлекателност. И защо ли е толкова изненадана — Зое ценеше красотата. Ала Ардат се шокира от собствената си реакция към него. От всички хора на света би трябвало поне тя да може да му устои.

Изгледа го свирепо.

— Не ме насилвай.

— Да те насилвам? — Той се усмихна иронично, дяволски съблазнително. — Не ми е приятно да ти го съобщя, Ардат, но съм тип, който обича да насилва.

И тръгна към нея.