Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sisters & Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle(2015)

Издание:

Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън. Сестри и тайни

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–060–4

ИК „Бард“, София 1999

История

  1. —Добавяне

Ардат
Ан Стюарт

Глава 9

Есента на 1997

Ардат Смит шофираше безразсъдно. Не беше нищо ново — винаги правеше нещата енергично. Така шофираше, така живееше, така обичаше, така мразеше. Отдавна не си бе позволявала да обича някого. Разбира се, с изключение на трите й сестри. Започваше обаче да се превръща в голям специалист по омразата.

Колата поднесе на остър завой, по предното стъкло се разхвърчаха мокри листа и тя натисна силно спирачките, но после отново ускори. Пистолетът лежеше в скута й — малък, деликатен, смъртоносен. Един път вече беше убивал. През снежната Бъдни вечер преди двадесет години майка й отнесла оръжието в гората, притиснала дулото му до слепоочието си и натиснала спусъка.

Тази вечер то отново щеше да убие. Същият пистолет щеше да довърши мъжа, виновен за смъртта на майка й, и тогава не беше изключено Ардат да открие покой в безредния си живот.

Валеше силно, бурният вятър отнасяше последните листа от дърветата. Идеше зима — усещаше я с костите си — и я обземаха познатите страхове. Именно през зимата почина майка й и животът им завинаги се промени.

Тесният стръмен път криволичеше; непрестанният дъжд превръщаше пръстта във все по-хлъзгава, коварна кал. Колата на Ардат, старичко MGB, не бе подходяща за подобен терен, но тя не направи никакво усилие да намали шеметната скорост. Взимаше завоите с лекота и просто продължаваше напред.

Между кресливи реклами за коли и сладникави мелодии по радиото съобщаваха за избягал затворник, ала Ардат не обръщаше внимание — дори не си даваше труда да изключи апарата. Беше напрегната, решителна, въоръжена и опасна.

В края на дългия път се намираше самотна къща. Къща, заета от човек, за чието местопребиваване почти никой от Таунол, щата Ню Хампшир, дори не подозираше. Етън Джеймсън живееше твърде затворено; преобладаващата част от стотиците хиляди читатели, които следяха седмичната му колонка във вестника, дори предполагаха, че се намира в някой от югозападните щати. Силно сатиричното му перо с нищо не издаваше личния му живот. Избираше другите за свои жертви.

Включително и майката на Ардат.

Именно той беше отговорен за нейната смърт, припомни си тя сега, след години на отричане, мълчание и заблуда. Макар че всички знаеха за самоубийството на майка й, никой не говореше за него. Тепърва й предстоеше да го обсъжда със сестрите си; едва ли бяха наясно със случилото се. Те не прекараха със Зое онези последни няколко часа; не бяха слушали хлипанията й, пиянското й отчаяние заради това, че последният й любовник я зарязал; не подозираха колко пъти тя се бе измъквала, за да отиде при младия мъж, който в началото я обожаваше, а после я изостави.

Клейтън обаче знаеше. Баща й знаеше всичко, но неговата студенина само допринасяше Зое да се чувства още по-отчаяна. Майка им бе като фея от приказките — прекадено деликатна за бремето на този свят, прекадено изящна да се вмести във всекидневието на трудолюбивия си съпруг, който всячески се стараеше да се добере до висшите кръгове на филаделфийското общество.

Ардат бе като нея.

Това й повтаряха цял живот баща й, бабите, дядовците й, бившите любовници на майка й и приятелите й. И го изричаха с неодобрение. Тя бе страстна, пламенна, артистична и непрактична, точно каквато е била Зое. И ако не предприемеше нещо срещу съмнителната репутация, която я преследваше, вероятно също щеше да умре от собствената си ръка преди тридесет и петия си рожден ден.

Според нея обаче да убие Етън Джеймсън беше къде-къде по-добро хрумване. Действията й щяха да я отведат в затвора, макар да не изключваше възможността да докаже, че е изпаднала във временно умопомрачение. Мислеше да разговаря със сестра си Дайна — адвоката в семейството, но се отказа. Смътно си спомни за някакви усложнения при предумишлено убийство, които биха сринали идеята за умопомрачение, а освен това Дайна щеше да се досети за намеренията й и несъмнено щеше да се постарае да я възпре. Сестрите на Ардат бяха прекалено големи реалистки.

Светлините от фаровете прорязваха дъждовната пелена и се отразяваха в изпокапалите листа, докато колата се изкачваше по лъкатушния планински път. Постара се да подходи практично към цялото това начинание, но практичността не й бе присъща. Обмисли всичко изключително внимателно, дори до детайла как да накара някой друг да зареди малкия леден пистолет, който лежеше сега в скута й. Представяше си какви години я очакват. Вероятно ще я държат в затвор с по-лек режим, предвид на невинния й нрав и липсата на криминално досие. След време ще й позволят да работи или поне да рисува. Отдаде ли се на работа, ще бъде щастлива. Няма да има мъже, с които да флиртува, които да предявяват претенции към нея, а накрая да я предават.

Сестрите й ще плачат, разбира се, но ще се примирят. А и Клейтън умря, преди да се сдобри с него. Щеше да му бъде спестен срамът, че негово дете ще свърши в затвора. Преживя скандала около невярната си съпруга, която се самоуби, но почина състарен и изтощен. Независимо от всички разногласия, останали помежду им, Ардат не желаеше да го нарани.

Колата отново поднесе и преди да успее да извърти волана, се насочи опасно към крайпътните дървета. Пое си дълбоко дъх и си наложи да понамали скоростта. Нищо няма да постигне, ако завърши в някое дърво. Етън Джеймсън нямаше представа, че тя пътува към него, а само един път водеше към планинското му убежище. Ще му се наложи да мине край нея, за да избяга, а тя не възнамеряваше да допусне то да се случи.

Колкото и невероятно да изглеждаше, знаеше какво трябва да направи. До това място я водеха прекалено много знаци в бурята през нощта в началото на ноември. Прекалено много неща отидоха на мястото си в подходящия момент и тя нямаше да се откаже. Изобщо не мислеше дали става въпрос за отмъщение или за справедливост. Бе обсебена от едно: трябваше да убие Етън Джеймсън.

Обикновено не четеше вестници, не се интересуваше от авторите на разни колонки: бяха или с десни убеждения и пишеха настървено, или самодоволни домакини, или либерали. Всички я отегчаваха. Вероятно многократно бе чувала името на Джеймсън — книгите му неизменно намираха място в списъка на бестселърите, а читателите му ставаха все по-многобройни. Кой знае защо обаче никога не направи връзката, докато някакъв неин бивш любовник не й даде току-що публикуваните есета на Джеймсън. Злобарят се бе постарал надлежно да отбележи някои от тях.

— Сякаш са писани за теб, не намираш ли? — любезно попита той.

Постъпката му накара Ардат да се отврати още повече от себе си, задето се бе подвела, защото независимо от артистичния талант и лице на поет този тип се оказа мижитурка. А тя не умееше да преценява хората. Често правеше прибързани оценки.

„Дарбата на Зое“ — така бе озаглавено есето, написано, както по-късно узна Ардат, в стил патентована проницателност на ума на Етън Джеймсън. Есето звучеше забавно, остро и ужасно познато — историята на Зое и опиянения й любовник — идеалист, публикувал току-що първия си ужасно откровен роман. Авторът описваше как е станал жертва на опасния чар на Зое, как едва спасил живота си, но като мелодраматично отмъщение тя извършила самоубийство на Бъдни вечер.

Невероятно как бе успял да му придаде забавно звучене. А още по-странно беше колко непоносимо познато изглеждаше на Ардат — тайните срещи между неподходящи един за друг любовници, сцените, предизвикани от въздействието на наркотици и алкохол, парадирането и грандоманията превръщаха есето в подигравка на истинските емоции. Липсваше единствено мълчаливият свидетел — дъщерята, която слуша пияните откровения и отчаяните изповеди на майката.

„Дарбата на Зое“ би трябвало да накара младия писател идеалист да спре да пише повече „откровени“ романи. Ала вместо да умира от глад и да живее в блатото, циникът бе станал богат и се наслаждаваше на живота си, или поне така подсказваше есето.

Сякаш нямаше значение, че удобното му съществуване бе платено със смъртта на една жена. Сякаш нямаше значение, че след като я бе зарязал, на нея не й е оставало нищо друго, освен да посегне на живота си.

Ардат се чудеше дали това ще има значение, когато го убие.

Въпросното есе бе писано преди близо десет години. Вероятно този мъж вече дори не си спомня Зое. Не се чувства виновен; никакви призраци не го преследват — докато Ардат не застане на прага му с изпратения от сестра й пистолет.

Лорън нямаше представа какво възнамерява да прави с него Ардат. Тя й беше казала, че иска да го нарисува, а Лорън не желаеше пистолетът да е в ръцете й, в живота й и затова с готовност й го изпрати.

Ардат разполагаше с пистолета и името на мъжа, унищожил детството й. Следващата крачка бе очевидна.

Възникнаха, разбира се, и затруднения. Освен че никога не бе стреляла с пистолет, тя ненавиждаше убийството. Само понякога размазваше някой комар, но дори и тогава изпитваше лека вина. Не носеше кожени палта, не ядеше месо и се стараеше да живее така, че да не заплашва другите същества. Хладнокръвното убийство на един мъж щеше да бъде съвършено ново преживяване за нея, мина й през ума, и отново даде газ.

Тесният път зави наляво, появи се надпис „Преминаването Забранено“ и Ардат разбра, че е стигнала целта си. Изви волана и колата пое по дълга, стръмна кална алея. Напразно се опитваше да я управлява. Едва когато колата спря в нещо болезнено солидно, си даде сметка, че е стигнала края на пътя си. Колата бе спряла, но фаровете все още светеха, а говорителят по радиото продължаваше с истеричните си нотки.

Излезе навън в дъжда, спусна ръкавите на старата си памучна риза и прибра малкия пистолет в джоба. Не си даде труда да вземе дъждобрана — лошото време бе дребно неудобство.

Старата спортна кола се бе забила в огромно кленово дърво, а калникът й бе изкривен. Представа нямаше дали ще успее да си тръгне с нея, но всъщност и не очакваше. Вероятно някой ще позвъни в полицията, щом се чуят изстрелите, и тя едва ли ще успее да избяга. Освен това изпълняваше мисия.

Кецовете й се подхлъзнаха в калта. Леденостуденият дъжд се стичаше по лицето й и докато приближаваше тъмната къща, мокреше косите й. Въпреки проблясващата светлина зад прозорец на долния етаж тя изпита внезапна тревога да не би Етън Джеймсън да не си е вкъщи. Нямаше настроение да седи и да го чака.

Пред задната врата поне се виждаше веранда, където да се скрие от дъжда. Отръска се като мокро куче, отметна коси от челото, извади пистолета и критично го огледа. После сви ръка в юмрук и заудря по вратата.

 

 

Етън Джеймсън бе в лошо настроение. Повече от седмица валеше. Сестра му му съобщи, че ще пристигне с цялото си домочадие за Деня на благодарността. Имаше главоболие и беше настинал. Единственото му желание беше да се наспи и да слуша как дъждът барабани по металния покрив. Не желаеше да го буди някой глупак, заблудил се в мрака — Етън не беше от хората, които се притичват на помощ.

Изруга и запали лампата на нощното шкафче. Никога не си даваше труда да заключва къщата; който и да беше, вероятно щеше да нахлуе, ако не слезе долу. Ужасно бе да те безпокоят непознати. Ако се окажеше, че някой идиот е затънал в калта, Етън все пак щеше да го измъкне с пикапа си с риск да пипне пневмония, но уединението му бе по-важно от здравето. Не беше в настроение за посетители.

Нахлузи стари джинси, грабна хавлията и се запъти към вратата. Тропането продължаваше и болезнено кънтеше в главата му. Който и да бе, щеше да съжалява ужасно, че е обезпокоил Етън Джеймсън в момент, когато е на път да се разболее.

Слезе по тесните стъпала, като прескачаше по две наведнъж, и при площадката си удари пръста. Натрапникът не преставаше да тропа по кухненската врата. Етън запали лампата, вбесен прекоси помещението и със замах отвори.

— Как смеете да тропате…

Може би за пръв път през живота си нямаше думи.

Насреща му стоеше жена като картина — високо, красиво същество с къдрави червеникави коси, бледо изумително лице, стройно, гъвкаво тяло и пистолет в ръка. Държеше го насочен право в гениталиите му.

— О, Господи — изрече той раздразнено и се зачуди дали да не затръшне вратата.

Но нямаше тази възможност. Жената нахълта в кухнята с все така насочен към слабините му пистолет и с ритник затвори вратата зад себе си.

— Не съм в настроение за такива неща — предупреди я той.

Успя да я изненада. Имаше ясни сини очи и коса като пламтящ огън. Примигна насреща му. Пистолетът обаче не трепна.

— Не си в настроение за какво? — попита тя. — Да умреш ли?

Дрезгавият й глас прозвуча странно сексапилен, независимо от обстоятелствата. Той направи предпазлива крачка назад — чудеше се дали да не я нападне.

— Не съм в настроение някаква откачалка да цъфне на прага ми — обясни той. — Обикновено се опитват да ме застрелят радикални индивиди с десни убеждения, а не красиви млади жени.

Отстъпи още една крачка.

— Недей! — предупреди тя строго.

— Какво „недей“?

— Не ме наричай красива млада жена, или…

Тя се поколеба.

— Или ще ме натъпчеш с олово? — подсказа той услужливо. — Имам впечатлението, че и без това така си решила да постъпиш.

— Не се опитвай да бягаш. Бих предпочела да не те застрелвам в гръб, но ще го направя, ако се наложи.

— Защо не желаеш да ме застреляш в гръб? Ако не възразяваш за въпроса ми, разбира се? — добави той.

— Защото искам да гледам очите ти, когато те убия — отвърна тя.

Не приличаше на луда. Като се изключат разрошените й коси и пистолетът в ръката й, имаше вид на разумен човек. И дори му изглеждаше някак странно позната.

— Познавам ли те? — попита той. — Да не съм ти сторил нещо ужасно? Да съм прегазил кучето ти, да съм спал с теб и да съм забравил, да съм се намесил в твой телефонен разговор?

— Спиш ли с доста жени, за които забравяш? — попита тя със заплашителен глас.

— Вече не. Но това не означава, че всички са вписани в съзнанието ми. Някога бях млад и буен.

Той наклони глава и се вгледа по-внимателно в нея. Тя беше между двадесет и пет и тридесетгодишна. Прекалено млада, за да е била някое от безразборните му завоевания. А и се съмняваше дали би забравил жена като нея. Но бе сигурен, че е по-добре да не й го казва.

— А сега си стар и уравновесен, така ли? Не ти вярвам — сряза го тя.

— Е, поне съм по-стар от теб, мила — отбеляза той.

— Ако бързаш да умреш…

— Не особено. А ти бързаш ли да ме убиеш?

Отново успя да я изненада.

— Не съм съвсем сигурна.

— Е, защо не го обмислиш, а аз ще налея и на двама ни — предложи той спокойно.

— Не пия.

— Но аз пия. И в момента страшно се нуждая от питие.

— Заради гузна съвест ли, господин Джеймсън?

Това даваше отговор на въпроса, дали е случайно появила се маниачка, или е дошла специално за него.

— Посочи ми поне един човек, който няма гузна съвест, — заяви той. — Отивам да си налея. Ако станеш нетърпелива, застреляй ме, но имам нужда от питие в момента.

Изостави сериозното пиене горе-долу по същото време, когато престана да се занимава безразборно с жени — преди повече от осем години — и бутилката ирландско уиски се оказа набутана някъде между кленовия сироп и галона от течен сапун за съдове. Но някак си моментът не му се стори подходящ за бира.

Наля си и й показа бутилката.

— Не — заяви тя.

— Ирландско е — увери я той. — От най-добрите. Приличаш достатъчно на ирландка, за да го оцениш.

— Не.

— Ще ти бъде по-лесно да ме убиеш. Не ми изглеждаш особено щастлива от това, което предстои да направиш — промърмори той.

Наля за всеки случай още една чаша и й я подаде. Ако посегне, вероятно ще успее да измъкне пистолета от ръката й. Предпазителят бе още спуснат и имаше шансове да я повали, преди да успее да стреля.

Тя не се приближи към него; просто продължи да го гледа с ясните си, разтревожени очи.

— Колко грижовен тип си и как се стараеш да направиш нещата по-лесни за мен — отбеляза подигравателно с необикновено привлекателния си глас. — Не очаквах подобно сътрудничество.

Той сви рамене и отпи от уискито. Придърпа стол с крак и седна.

— Всеки все някога ще си отиде — подхвърли й дружелюбно, после се облегна назад и кръстоса глезени, сякаш имаше навика да забавлява случайно озовали се в кухнята му жени. — Пийни, лейди, и ми кажи какво зло съм ти сторил.

Зачуди се дали не я е притиснал твърде много. Тя обаче явно прецени, че макар и да заслужава да умре, е относително безопасен и посегна към чашата уиски, която й беше налял. В този момент би могъл да й отнеме пистолета, но поради някаква тайнствена причина реши да не го прави. Щом веднъж му се предостави възможност, ще има и други. Междувременно сигурно ще успее да я убеди, че не би могъл да се справи с нея.

До камината имаше люлеещ се стол и тя предпазливо седна на него. Държеше чашата в едната ръка, а пистолета в другата. Той изглеждаше невероятно малък в едрите й здрави ръце. Опита се да си припомни къде е виждал подобен пистолет.

— Хубаво оръжие — подхвърли. — Макар че ми приличаш на човек, който би предпочел калибър четиридесет и четвърти.

Забеляза объркването й и разбра колко е невежа по отношение на оръжията. Зачуди се дали е наясно как се стреля със смъртоносната играчка в ръката й.

— Този ми харесва — обади се тя. — Символизира известна поетична справедливост.

— Справедливост? Какво съм направил… — После попита: — Ще ми съобщиш ли името си, преди да ме довършиш? Бих искал да знам кой е екзекуторът ми.

— Ардат Смит.

— Ардат? — повтори той невярващо.

Тя отново отпи от уискито и той забеляза как част от напрежението я напуска.

— Ужасно име, нали? — отбеляза тя.

Името не му говореше абсолютно нищо. Беше напълно сигурен, че никога в живота си не го е чувал.

— Е, мисля, че е редно да виниш родителите си за това.

Думите не бяха особено подходящи. Красивите й очи се присвиха, а пистолетът се насочи към гърдите му. Наистина по-добре, отколкото да се цели в слабините му.

Историята започваше да го отегчава. Студената стая и уискито усилваха главоболието му, а насоченото към него дуло вече не го вълнуваше.

— Слушай, Ардат Смит — подхвана той раздразнено, — престани да размахваш този пистолет. Вероятно за някои си убедителна като луда, която дебне дивеч, но имам чувството, че не за това си тук. Или ми съобщи защо искаш да ме убиеш, или се качвай в колата и се омитай.

— Очаквах да ме познаеш.

— Никога не съм те виждал — заяви той. — Напомняш ми за някого; не си спомням за кого точно, но приликата е бегла.

— Грешиш, господин Джеймсън. Срещали сме се. Преди двадесет години бях на дванадесет, а ти чукаше майка ми.

Думите не го впечатлиха.

— Лейди, чукал съм много майки, когато бях на двадесет. Коя точно беше твоята?

— Зое.

— О, по дяволите! — възкликна Етън Джеймсън и пресуши чашата си.