Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (5)

Глава 4

Тя стоеше в гората и дърветата крещяха: „Натисни спусъка! Направи го!“

Тя обаче се противопоставяше на безстрастните им викове: „Няма! Не е редно! Моля ви не ме принуждавайте да го правя!“

После се появи Джон. Висок като боровете наоколо, той се присъедини намръщен към оглушителния хор, който й повеляваше да умре.

„Ще докажеш своята мекота — уверяваше я той. — Всички ще останат изненадани, впечатлени, че не си изтъкана единствено от лед. Колко уязвима бе Лорън, ще кажат те. Имала е сърце като всички нас.“ Направи го, Лорън. Натисни списъка. Сега!

— Не!

Писъкът бе неин. Отчаяният протест я събуди.

„Не! Не! Не!“ — повтаряните наум думи съвпадаха с пулса на силно разтуптяното й сърце и сякаш набираха сила с всеки удар — сила и решителност и едно чувство, странно напомнящо й радост.

„Не, няма да посегна на живота си.“

„Не, никога не бих го сторила, независимо колко наранена или самотна се чувствам.“

„Не, не съм като майка си.“

„Когато ме боли, когато страдам, достатъчно е просто да се огледам наоколо, да се възхитя на даровете на живота, на факта, че живея, на великолепието на звездите, на разцъфналите рози, на прекрасните си сестри.

Трябвало е да ни се радваш, мамо, да държиш на децата си. Имахме такава нужда от теб.“

В среднощния миг в тъмнината, събудена от собствените си кошмари, Лорън избра живота. Това ли беше отговорът? Не уверението, нашепвано от дърветата, а нещо дълбоко в нея? Или подобна смелост беше просто реакцията й към ужаса от кошмара?

„Трябва да разбера. Задължително. Сега.“

Беше само по нощница, боса, а наоколо се стелеха най-тъмните сенки в безлунната нощ. Ала жената разчете непроницаемата тъмнина, видя пътечката, засияла като копринена зелена панделка.

А после се озова там, на онова място; застана под високите дървета и слушаше, слушаше… И когато най-после дочу радостния шепот: „Избери живота!“ — нощният хлад и тъмнината изчезнаха.

„Аз не съм майка си и именно оттук започвам истинския си живот. Утре ще видя цветята… с Питър.“

 

 

Кобалтово небе висеше над езерото, а окъпаните в слънчева светлина борове се поклащаха като смарагди. Между езерото и гората бяха градините — огромен, ярък, уханен букет.

Ето го и Питър — чакаше я: неустоим, силен и неподвижен, ако се изключат разветите му от вятъра черни като нощта коси и изпепеляващият огън в зелените му като гората очи.

И на слънчевата светлина, както и в здрача, Лорън долавяше, че той иска нещо от нея — нещо ужасяващо… и привлекателно.

„Но аз нямам какво да ти дам, Питър. Нищо, което ти да желаеш. Просто съм родена жена — жена, която разчита сенки и от този ден, от този момент започва далечното си пътуване от едно мрачно було.“

— Прекрасен ден — промърмори тя на напрегнатите, силно искрящи зелени очи.

Прекалено искрящи.

„Много красива жена“ — помисли си той. Тъмните кръгове под очите й бяха по-бледи; нещо невероятно пробягваше по слабото й лице — деликатно зараждаща се прекрасна усмивка.

Нежната усмивка на устните изчезна твърде бързо и между веждите й се появи бръчка.

— Трябва да си призная нещо.

— О?

— Не съм истинска градинарка.

— Така ли? — „И също така не си убийца, нали? Не можеш да си!“ Не очакваше мълчаливия въпрос, но го посрещна с радост, както и уверения отговор. Заключението бе прибързано, съзнаваше Питър, и следователно изключително глупаво. Излиза, помисли си той, че е изправен пред нещо, което идва дълбоко от душата му. Изненада се. Имаше предвид безстрастната логика, рационалната овладяност, с които от заседателните зали до гранитните скали бе известен Питър Кейн. Но това страстно убеждение му харесваше. Приемаше го като ново предизвикателство. Той се усмихна. — И каква си, щом не и градинарка?

— Някой, който страшно би искал да е градинар.

— Достойна амбиция — увери я нежно. — Разкажи ми защо.

— О! — промълви тя едва чуто, за момент пленена от мекотата на тона му. — Ами… Предполагам, защото цветята винаги са ме привличали. Помня, че като момиче наблюдавах съседката как засажда луковиците. Рисувала картина, обясни ми тя. Завършеното табло нямало да се види преди пролетта, но знаела точно как ще изглежда всеки цвят и какъв ще бъде ароматът му.

— И е била права.

Лорън сви рамене.

— Никога не се усъмних. Впрочем така и не разбрах. Същата зима се преместихме в друг квартал.

— Никога ли не си се грижила за своя градина?

— Не?

— Защо?

— Вероятно, защото постоянно се местех. — „Като се започне от онази зима, когато майка ни влезе в гората, за да заспи завинаги.“ След това тя непрекъснато се местеше, бягаше, сякаш деликатните коренчета на Лорън никога не издържаха да бъдат засадени на едно място. Но сега вече бе дала обет да спре с бягството си, да се радва на великолепните си сестри, на звездите, на цветята. — Значи това са рододендроните?

— Това са рододендроните — потвърди Питър, омаян от емоционалната палитра — по лицето й пробяга какво ли не: от пълна безнадеждност до твърда решителност. Желаеше да узнае всяка нейна непокорна мисъл. Но не сега, не и когато бурята е преминала, останала е в миналото, а сапфирените й очи са изпълнени с надежда. — Това е Ана-Роуз Уитни.

— Ана-Роуз Уитни? Те имат имена?

— Естествено. Всички цветя имат. Ана, да ти представя Лорън.

— Здравей, Ана.

Тя протегна деликатната си ръка към тъмнорозовите цветове, но се въздържа да ги докосне.

— Можеш да ги пипнеш. Ана е много издръжлив вид.

Бледите пръсти на Лорън погалиха розовата коприна.

— Изглежда щастлива тук.

— Такава е. Допада й мъгливият климат, подобно на много рододендрони. То е заложено в корените им, както е било в хималайската им родина.

— Хималаите? — Думата събуди тревожни асоциации у лекарката — надморски височини, опасни за човешкия организъм; там човек може да се задуши от липса на кислород и да измръзне на острия студ. — В Хималаите има цветя… Рододендрони?

— Да. Всъщност две трети от видовете рододендрони по света виреят в тамошните мъгливи долини. На места има цели гори от рододендрони във всевъзможни багри. Маймуни се хранят с цветовете им, птички пият нектара им, а мечки се крият в образуваните от листата им пещери. Гледката наистина е изумителна: пъстри като дъгата гори ограждат най-коварната планина на земята.

— Бил си там? — прошепна Лорън. — Виждал си тези пъстри като дъгата гори?

— Да.

„И ти май не знаеше, нали Лорън Смит? Ти наистина не знаеш кой съм.“ Мисълта го връхлетя ненадейно и го изпълни с желание. Искаше да я отведе в Хималаите — не при опасните върхове, а при горите като дъги. Нея. Хитрата убийца? Не. Тази дама Смит. Неговата дама Смит е къде-къде по-опасна… Омайница, която краде сърцето му.

— Има ли и други хималайски видове тук, в градината?

— Много. Искаш ли да ги видиш?

— Да. — Всеки смел и пъстър цвят. — Ако обичаш.

Обикаляха рододендроновите акри с бавна, сгрявана от слънцето крачка. Лорън имаше чувството, че се намира на празнично градинско увеселение, на истинско галапредставление, където гостите, с изключение на нея, са елегантно облечени във всевъзможни цветове.

Питър — домакинът на ухайното тържество — дори в избелелите си джинси изглеждаше безупречно елегантен, пълен с грация, сила, стил, а проблесващите му зелени очи й казваха, че тя е най-почетната гостенка.

На моменти зеленият като гората поглед на Питър ставаше сериозен и изпитателен — тя извръщаше очи, но веднага нещо, което не успяваше да назове, я караше да го погледне отново. И когато очите им се срещнеха, той й се усмихваше сексапилно и унищожително и я представяше на останалите си прекрасни, макар и не така почетни гости. Мис Мейдън и Уиндбийм. Жан-Мари дьо Монтаг. И Каролин, Синтия, Пърпъл Сплендър, Пинк Пърл.

Питър галеше венчелистчетата им и понеже Лорън искаше да е градинарка, й разказваше как трябва да се грижи човек за цветята.

— Това е мъртъв цвят — посочи той, а силните му, но нежни и изкусни ръце откъснаха вече прецъфтелия цвят. — Къса се при мястото, където крехкото клонче се е захванало за основното стебло. Виждаш ли?

— Да — отвърна Лорън, но свъси вежди.

— Какво има?

— Мъртвите цветове изглеждат така тъжни, а са били ярки, красиви, пълни с обещание…

— Но обещанието е изпълнено и ще бъде подновено. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш колко много напъпили цветове има.

„Бебета — помисли си Лорън, — дъщери на някога разцъфналите ярки цветове… Дъщери, които, грижиш ли се добре за тях, ще прекарват по цял ден на слънце.“

— Ако не искаш, не е задължително да го правиш, Лорън. Никой не чисти мъртвите цветове от рододендроните в Хималаите и въпреки това те се отрупват с цветове всяка година.

— Но след като ще ставам градинарка… — Деликатно и предпазливо, без да поврежда скъпоценните дъщери, тя откъсна един увяхвал цвят. — Готово. Добре ли го направих?

— Отлично.

Лорън се усмихна, наклони глава и присви интелигентните си сини очи.

При този внезапен изучаващ поглед Питър се засмя тихо.

— Да?

— Всъщност ти си повече градинар, отколкото лесничей, нали? Дори смятам, Питър, че ти си главният градинар.

Беше лесно да се стигне до подобно заключение. Малка армия от хора работеше сред рододендроните; армия, отбеляза Лорън, която го гледаше като генерал.

— Виновен съм — призна той.

— Каква прекрасна професия.

— Такава е и има значителни поощрения, като например храна от първокласната кухня на вилата. Хайде, сигурно умираш от глад.

— О, да. Май огладнях.

— Сякаш си изненадана. Ти въобще обядва ли?

— Обикновено не обядвам.

— А закуси ли?

— И не закусвам.

— Е, Лорън, градинарите трябва да ядат. — „Трябва да те нахраня.“ — Хайде с мен.