Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (29)

Глава 28

Коледният ден почти преваляше, когато Дайна дойде на себе си. До болничното й легло седеше единствено Джейк, но лъчезарната му усмивка не успя да достигне очите му.

— Добре дошла — промълви той.

— Държиш се сякаш часове съм била в безсъзнание — отбеляза тя дрезгаво през напуканите си устни.

— Дванадесет — уведоми я той, пресягайки се да хване китката й. — Но ми се стори цяла вечност.

Притегли ръката й към устните си, целуна я по дланта, после вдигна глава и тя с изненада видя сълзи в очите му. И се досети.

— О, Джейк! Така съжалявам за Ей Джей. — При следващия изплувал спомен, по-ужасен дори от убийството на брат му, очите й се разшириха. Бяха стреляли и по Джейк! Беше сигурна. Чу изстрел, усети как тялото му подскочи от забилия се куршум и как се стовари върху нея. — Добре си, слава Богу. Не си пострадал сериозно, иначе нямаше да седиш тук. Всичко наред ли е? Кажи ми, че е.

— Ей, успокой си! — Джейк стана от стола, за да седне до нея. — Никой не е стрелял по мен. Стреляха по Ей Джей, но ще се оправи. Куршумът е засегнал ребро, иначе вероятно нямаше да е жив.

Тя се усмихна и затвори очи; внезапно почувства покачването на адреналина, предизвикано от ужасните спомени.

— Толкова се радвам — прошепна, посегна към ръката му и я напипа. — Не разбрах точно какво се случи. Някои неща ми се губят, но не ми пука, щом ти си добре.

— Добре съм, Дайна. Сега, когато се върна в съзнание, съм добре.

Все още не отваряше очи. Не смееше, преди да й каже защо е така отчужден от нея. Имаше нещо. Долавяше го в равнодушния поглед, в тъжните нотки на гласа му.

— Кажи ми — подкани го простичко тя.

— Имаш фрактура на черепа. — В тона му се долавяше и гняв. — Онова копеле за малко да те убие.

Изхлипване придружи последните му думи и Дайна усети как я задушават сълзи. Този великолепен, силен мъж плачеше за нея.

Стисна ръката му и отвори очи, а сълзите й покапаха по бузите и се стичаха в косите й.

— Но сега съм добре. Успя да ме спасиш, Джейк, и това е най-важното.

Той разтърка носа си и поклати глава.

— Нищо не направих аз, мила. Единствено, дето едва успях да направя така, че да не бъдеш убита.

— Не е съвсем така — обади се друг глас от прага.

И двамата се обърнаха. При вратата стоеше Гюс Абът и неловко се поклащаше от крак на крак, стиснал в ръце саксия с голямо цвете.

— Това е от жената. — Пристъпи напред и постави деликатния си товар върху шкафчето до леглото. — Тя и децата ще дойдат по-късно да видят как се оправяш. Но аз нямах търпение. Трябваше да разбера дали не си още в гората.

— Лекарят беше тук преди половин час — обясни Джейк на възрастния мъж. — Прогнозите му са за пълно възстановяване след няколко дни. — Надигна се, за да се здрависа с Гюс Абът. Посочи му стола и отново седна до Дайна. — Това е твоят герой, мила.

— Не е така — възрази съседът й. — Просто късмет и прекалено любопитство. Това е всичко.

Дайна леко се засмя.

— Кой от двамата ще ми каже за какво говорите, моля? Последно си спомням, че те помислих за мъртъв, Джейк. Чух изстрел… — Поколеба се и присви очи. — Май и счупване на стъкло, а после ти се стовари отгоре ми. Така ли стана?

Джейк кимна на Гюс да отговори и го подкани с думите:

— Давай. Започни с колата, която си видял встрани на пътя.

Дайна погледна въпросително към Гюс, но продължи да държи Джейк за ръката.

— Ами, чакай да видя. Май трябва да обясня, че най-голямата ми — Маги — винаги посещава среднощната коледна служба и повечето пъти я карам да си мисли, че е успяла насила да ме придума да отида с нея. Снощи обаче реши да не ходи, защото бебето е настинало. И аз самият за малко да си остана вкъщи, за да не й дам да разбере, че това е любимата ми нощ през годината. Но както и да е — внукът ми Тайлър предложи да отидем двамата и поехме. Разправям ти всичко това, за да разбереш как стана така, че видяхме колата.

Дайна кимна и засвидетелства търпението си с усмивка.

— Съвсем бързо схванах, че Тайлър си е имал скрита причина за предложението — да му позволя да шофира. Той е едва на петнадесет и още няма право на книжка. Бяхме на пътя само от няколко минути, когато той почти удари една луксозна кола, спряла в отбивната. Така му се ядосах, че не се замислих защо е спряла там, докато не те видях да влизаш в черквата. Цялата беше покрита със сняг, а брадичката ти зачервена, сякаш си паднала на нея. Е — продължи той, — замислих се за колата и дали има връзка между вида ти и колата, паркирана в началото на алеята към бунгалото. И докато се чудех, влиза някакъв мъж и се настанява точно зад теб. В това на пръв поглед нямаше нищо странно. И все пак — службата беше към края, пък и онзи нито разкопча палтото си, нито си свали качулката. В следващия момент виждам как те хваща за лакътя и те извежда.

Дайна погледна към Джейк и му се усмихна с надеждата живият разказ на стария планинец да разсее отчасти напрежението, все още изписано по лицето му.

— Забързах след теб и излязох от черквата точно навреме, за да видя как ти помага да се качиш в колата си. За миг си помислих, че всичко е наред, но в следващия момент един пикап пое от паркинга и фаровете му осветиха вътрешността на колата, та видях как онази невестулка те удари по главата.

Гюс спря, извади кърпичка от джоба на гащеризона си и избърса потта, избила при описанието на онзи ужасен момент.

— Изтичах обратно в черквата — така изплаших пастор Вайнерт, че за малко да му се пръсне сърцето — и позвъних на шерифа. Съобщих му какво съм видял и му казах, че ще го чакам на пътя да ме вземе.

Джейк се възползва от паузата, за да продължи разказа:

— Видях ги отвън, Дайна. Бяха трима-четирима мъже, единият вдигна пушка и се прицели в главата на Розентал. В желанието си да го карам да говори почти пропуснах да забележа в кой момент стрелецът е присвил око, прицелил се е и е натиснал спусъка. Хвърлих се върху теб, за да не те нарежат стъклата, когато прозорецът се разбие.

Дайна покри уста с ръка и стисна очи — в съзнанието й изведнъж изплува споменът за мига, в който си помисли, че Джейк е мъртъв.

— Ей, всичко е наред сега. Успяхме — тихо изрече той и погали с пръсти бузата й, по която отново се стичаха сълзи.

Двамата не чуха как Гюс прочисти гърлото си и безшумно се измъкна от стаята. Джейк се настани на леглото до нея и подпъхна ръка под гърба й, за да я привлече към себе си, докато тя се наплаче.

Доста по-късно се появи една сестра.

— Извинявайте за безпокойството, госпожице Смит, но трябва да ви прегледам.

Джейк се надигна от леглото и застана до прозореца с изглед към езерото. Лека мъгла се стелеше над водата — приличаше на призрачна, сюрреалистична аура, подобно на събитията, случили се през този уикенд, който сега, със спускането на здрача, приключваше.

— Е, добре се справяте, госпожице Смит. Оставям ви заедно с посетителя ви — обяви сестрата, взе картона и тръгна към вратата. — О, между другото, господин Джейкъбс, брат ви се събуди и помоли да ви пожелая весела Коледа.

Джейк се извърна от прозореца и вяло се усмихна.

— Ще сляза да го видя след минутка. Ще му предадете ли?

— Разбира се — увери го тя, като гледаше ту единия, ту другия с разбиращ поглед. — И ще затворя вратата, за да може двамата да си… починете.

Дайна се изсмя тихо, но в следващия миг зърна очите на Джейк.

— Много ми се иска да ми кажеш какво не е наред — промълви тя.

— Какво може да не е наред? — опита се да се усмихне той, но не се получи никак убедително. — Живи сме — поне някои от нас, — а лошият си го получи. Веднага след като ти и Ей Джей се изправите на крака, животът ще си потече нормално.

— Не — възрази тя и поклати глава. — Нормалното, което всички познаваме, свърши завинаги. Нищо вече няма да е същото. Не и за Ей Джей, чийто живот се обърка много преди да стрелят по него или бившата му съпруга да загине. Нито за Тони Бианчи, нито за родителите на Рона Харкър. — Замълча и изчака той да вдигне очи от пода, в който се взираше, откакто тя заговори. Когато най-после очите им се срещнаха, му се усмихна. — Ние двамата сме единствените, които май изплуваме по-добре, отколкото бяхме.

Той прокара език по шевовете на долната си устна и погледна бинтованата й глава.

— Е — отбеляза той, — зависи от гледната точка.

— По дяволите, Евън Джейкъбс, ще престанеш ли да се самосъжаляваш и да ме погледнеш? — Посочи с два пръста към очите си. — Ей тук.

— Да се самосъжалявам? — извика Джейк. А после продължи по-спокойно, защото се засрами. — Едно ти гарантирам, скъпа дамо — изпитвам всичко друго, но не и самосъжаление. Адски съм ядосан, защото не те опазих. И съм ти страшно ядосан, че ми нямаше доверие. И вероятно малко ми е тъжно, задето се възползва от чувствата ми и…

— Възползвала съм се? — изпищя Дайна. — Аз съм се възползвала от чувствата ти? Това пък как го измисли?

— Ами според мен е очевидно. Господи, Дайна, остави ме да те любя, дори да споделя какво изпитвам към теб, а излиза, че през цялото време си търсила начин да се спасиш. Хитър план, за да отклониш вниманието ми и да избягаш.

— Не е вярно!

— Тогава защо тръгна? — попита той почти шепнешком.

— Защото смятах, че Ей Джей те използва, за да се добере до мен. Вярвах в теб, Джейк. На Ей Джей нямах доверие.

— А ще ми простиш ли, че не аз те спасих? — попита той след дълга пауза.

— Но ти го направи. Когато се хвърли отгоре ми, стана лесна мишена за Стан. Ако беше успял да натисне спусъка, вероятно щеше да те уцели и да те убие на място. — Въздъхна. — Освен това, глупчо, още от момента, когато ме отвлече, за да спасиш брат си, с всеки жест доказваше какъв герой си: сложи палтото под главата ми, за да ми е удобно, прояви грижа да ме завиеш с одеялото, когато заспах, сготви яхния, за да ме нахраниш, а по-късно…

— Стига — спря я той засрамен. — Не знам. Сигурно просто съм проявил… Няма значение. Не знам какво искам. Май най-добре нищо от това да не се беше случвало.

— О, не си прав, Джейк. Никога не го казвай, защото ако не беше се случило, никога нямаше да се влюбим един в друг.

Главата му се изви към нея.

— Какво каза?

Дайна се усмихна.

— Джейк, погледни очите ми и кажи какъв цвят са.

— Сини — отвърна той смаян.

— Знам! Докато сестрата ми мереше кръвното, вдигнах капака на шкафчето и погледнах в огледалцето. Никога през живота ми не са били сини! Обикновено са сиви, а когато съм ядосана, както и ти забеляза, стават сребристи. Или мътни като олово, когато съм тъжна. Но в момента единственото, което изпитвам, е, че съм невероятно влюбена. — Обгърна врата му с ръце и се засмя жизнерадостно. — Напълно убедена съм, че цветът на любовта е син.

— Ще се погрижа никога да не се променят — обеща той и обвърза обета си с целувка.