Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (18)

ГЛАВА 17

Писъкът се изтръгна от гърлото на Дайна, но в следващата секунда мъжът запуши устата й с ръка. Тя яростно разтърси глава. Нямаше намерение да бяга. Просто искаше да го помоли да не я наранява. Ала самата мисъл бе налудничава. Щеше да я нарани, естествено. Щеше да я убие точно както обещаваше в писмото, изпратено й преди две седмици. Както бе убил и Рона Харкър, любовницата си, която свидетелства срещу него на бракоразводното му дело.

Той я хвана през кръста и я вдигна от пода. Ами ако успее да замахне с куфарчето, да го използва като бухалка и…

— Не се съпротивлявай — прошепна й в ухото. — Окажи ми съдействие и няма да те нараня.

Успя да тръсне глава няколко пъти — надяваше се той да го възприеме като знак на съгласие.

Вероятно я разбра, защото я пусна да стъпи на пода и бавно отстрани ръка от устата й, макар да я отмести само до рамото й. Усещаше дулото на пистолета опряно в тила си.

— Извади ключовете от чантата — нареди той все така тихо.

Чантата! Пистолетът й бе вътре. Ако успееше да го извади, без той да забележи, би могла… Какво? Трепереше така силно, че дори не успяваше да отвори закопчалката. А дори и да го извади, най-вероятно би простреляла себе си.

— Побързай — подкани той, а пръстите му се впиха в рамото й.

— О-ооо… — проплака тя, но най-после се справи със закопчалката и измъкна ключовете.

— Студено ми е и ръцете ми са изтръпнали. Може ли да си облека палтото и да извадя ръкавиците от джоба?

Той грабна ключовете и натисна бутона, за да изключи алармата на скъпата й кола.

— Ще се стоплиш в колата.

— Къде ще ходим? — попита тя.

Вместо да й отговори, той отвори вратата към мястото до шофьора, метна палтото й отзад и с пистолета направи жест тя да стори същото с куфарчето и чантата си.

— Влизай — нареди й, — и седни зад волана.

Качи се след нея, натисна бутона за автоматично затваряне на вратата и й подаде ключовете.

— Започваш да посиняваш. Запали колата и после сложи предпазния колан.

— Да не би да се тревожиш, че ще катастрофирам и ще пострадам? — попита тя с горчивина.

Джейкъбс се ухили.

— Ни най-малко. Шофираш много добре. Знам го, защото съм те следил. Но също така знам, че си дама с установени навици и винаги слагаш предпазния колан. Онзи старец на входа може да забележи, ако не го сложиш.

Съблече тежкото си черно яке, сгъна го и го постави помежду им. Кимна към дигиталния уред за отчитане на температурата.

— Вече е петнадесет градуса. В тези нови скъпи колички има чудесна система за контрол на температурата.

Беше прав, естествено. В колата скоро щеше да стане двадесет и два градуса, докато навън беше минус десет.

— Е, ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита Дайна и примирено въздъхна, когато въоръженият пазач при входа ги пусна да минат.

Похитителят й я изгледа, после се наведе напред и отвори жабката. Измъкна карта, върху която дебела червена линия следваше предварително начертания маршрут. Подхвърли я в скута й.

— Май отиваме в твоето бунгало на плажа Осадж. Убеден съм, че и със завързани очи ще стигнеш дотам, но отделих няколко минути да се запозная с картата, преди да дойда в залата да те видя как действаш.

— Бил си… Бил си в колата ми? — попита тя невярващо.

— Ами да. Нали ти казвам: исках да се запозная с пътя до нашето малко скривалище. — Кимна към задната седалка и продължи: — Освен това защо да мъкна в съда сака си, когато беше по-удобно да го оставя тук?

Очите й се напълниха със сълзи, а гърлото я заболя от усилието да сподави изхлипването си. От силното стискане на волана кокалчетата й побеляха, а пръстите й започваха да изтръпват. Беше ужасена, но същевременно почувства и колко е разгневена. Как смееше той да нахълтва в колата й? Но това беше дребно престъпление в сравнение с отвличането. И… убийството. О, Господи, така възнамеряваше да постъпи, нали?

Тя стисна зъби и се поизправи на седалката. Едва се държеше. Малка грешка от нейна страна и всичко щеше да пропадне.

Изведнъж й стана смешно. Добре, загуби. И какво от това? Какво ще стане, ако изведнъж рухне, ако се разтрепери и изпадне в такава истерия, че да не е в състояние да шофира повече? Дали щеше да разбие колата? Да пострада? Дори да загине. А ако запази самообладание, няма да умре, преди да стигне до усамотения бряг на езерото. Там ще я нарежат на парчета като клетата Рона Харкър. По-вероятно бе да заровят тялото й в плитък гроб сред гората и да не го открият в продължение на месеци… а даже и на години.

Не, няма да се остави да я водят на заколение като жертвено агне. Бавно издиша и си наложи да се намести по-удобно. Гърбът й леко се изви, раменете й се отпуснаха и тя разхлаби хватката върху волана. Прокара ръка през косите си и после я отпусна уж небрежно върху крака си. Беше взела решение. Знаеше какво трябва да направи, но още бе рано да действа; не можеше да изпълни замисъла си по претъпканите градски улици. Ала щом излезеха на магистралата 144, където движението е по-слабо, как само ще обърка плановете на господин Джейкъбс.

Скритият пистолет изведнъж отново се появи, насочен към гърдите й.

— Какво… Какво правиш? — заекна тя, а твърдата й решителност мигом изчезна.

— Виждаш ли онази черква? Спри на паркинга й.

— Но… О-ооо…

Дулото болезнено се заби в ребрата й и прекъсна всичките й протести. Даде десен мигач и насочи колата към паркинга според нарежданията му.

— Иди зад черквата — нареди той.

О, Господи, променил е решението си. Нямаше да изчака. Щеше да я убие тук и сега. Не, не, не. Не се чувстваше готова да умре. Натисна силно спирачките, освободи от скорост и се обърна с лице към него.

— Добре, стига! Ако ще ме убиваш, Адам, направи го тук, та да те видят всички от улицата и онези, които минават покрай нас с коли. Няма да те улеснявам, като отида отзад, където ще ме убиеш, ще захвърлиш тялото ми и ще си тръгнеш с колата сякаш нищо не е станало.

— Първо — името ми не е Адам. Аз съм Евън Джейкъбс, брат на Адам Джейкъбс — на Ей Джей. — Но можеш да ме наричаш Джейк. Всички го правят.

— Е, сега, предполагам, е редно да се почувствам по-добре. Почти не полудях, докато се чудех, как така не те разпознах. — Скръсти ръце на гърдите си. — Ще се наложи да ме извиниш, но не давам и пет пари как те наричат хората. Твоето презиме е Джейкъбс и очевидно участваш в някакъв налудничав план за отмъщение, който вече отне живота на една жена, а сега се готвиш да застреляш и мен, за Бога!

Джейкъбс се ухили:

— Възхитително.

Дайна извърна глава — не желаеше да му достави удоволствието да го попита за какво точно става дума. Въздъхна дълбоко.

— Очите ти стават сребристи, когато се ядосаш. Така разбрах, че няма да успееш да стигнеш до бунгалото си при езерото, без да извършиш някоя глупост. Не беше зле някой да те беше предупредил, че сивите ти очи са като барометри.

Някой я беше предупредил. Лорън, прекрасната й, мъдра сестра — и то безброй пъти. „Ще трябва да се научиш да контролираш настроенията си, малка моя. Не успяваш да ги скриеш. Гневът ти се изписва в очите и ги прави сребристи; така се издаваш всеки път.“

Сълзите се появиха в очите й точно толкова неочаквано, колкото и потреперването на тялото й при спомена за обичаната и сестра, която вероятно никога вече нямаше да види. Простена и притисна устни с ръка.

— Добре, добре, недей да плачеш — измърмори грубовато мъжът, наречен Джейк. — Както правилно отбеляза, няма да те застрелям тук, пред толкова свидетели. Затова се успокой, прави каквото искам и вероятно ще успеем да стигнем до езерото.

Дайна пропъди сълзите, обърна рязко глава, за да го стрелне с поглед, и язвително промълви:

— О, като поставяш така любезно въпроса, как да откажа? Ето, пада ми се привилегията да живея поне още два часа и чак тогава да ме убиеш в лоното на зимната природа.

— Ей, от брат ми знам, че си най-добрата адвокатка, която някога е срещал. Днес те наблюдавах как действаш и съм съгласен. Затова не ми разправяй, че ще се откажеш от всички възможности, които два часа могат да ти дадат още тук и сега.

За миг остана загледана в него.

„Кой си ти?“ — запита се тя. — Дотолкова ли си предан на брат си, че си готов да убиеш заради него? Дотолкова ли си обвързан с отмъщението му, че ще се жертваш, като ме убиеш тук и сега, насред пълната с хора улица? А когато стигнем до езерото — какво? Наистина ли ще свършиш мръсната работа вместо него, или ще дадеш знак къде се намираме, за да дойде той и лично да се разправи с мен?

Очите я запариха от напрегнатото взиране, но напразно. Неговите очи прикриваха тайните на сърцето му много по-добре от нейните. И въпреки всичко съзнаваше, че той е прав. Нямаше избор, налагаше се да му сътрудничи. Мъчително си пое дъх и кимна.

— Добре — промълви. — Прав си. Не желая да умирам. — Успя да се усмихне леко. — А и кой знае дали дори няма да се вслушаш в приказките ми и да ми позволиш да те убедя колко нередно е всичко това.

Той я изненада, като отвърна на усмивката й и макар очите му да останаха твърди и непроницаеми като нефрит, сърцето й се изпълни с надежда.

— Иди зад черквата — нареди той.

— Защо?

Размаха пистолета преди очите й.

— Онази стомана, дето зърнах в очите ти, помниш ли? Намислила си нещо и няма да допусна да осъществиш безразсъдните си планове, та някой от нас да пострада. Оттук нататък ще карам аз.

Тя едва не се изхили, обзета от облекчение и смайване. Наистина бе прочел мислите й и сега щеше да поеме волана. Добре. Сега нямаше защо да се притеснява как ще събере кураж да блъсне колата, при което би постигнала нещо, но можеше и да не постигне. Докато той е зад волана, ще измисли начин как да избяга или да подаде сигнал за помощ. От появилата се надежда сърцето й заби учестено.

Включи на първа и подкара покрай дългата бяла постройка до задънената алея отзад.

— Паркирай при онзи пикап — нареди той.

Дайна се подчини, спря колата, разкопча колана и го дари с ослепителна усмивка.

— Готово. Искаш ли да се прехвърля на твоето място, докато дойдеш да седнеш зад волана?

— Не. Искам да свалиш хубавото си копринено шалче, да излезеш от колата и да отидеш при багажника.

— Значи ме излъга! — констатира тя.

— Че ще те убия сега, а не по-късно? Не. Просто не искам повече да се бавим.

— Но… какво ще правиш с шалчето?

— Ще го завържа през устата ти, за да не викаш за помощ.

Размаха пистолета решително и мълчаливо й даде да разбере, че трябва да слезе.

Не му вярваше, но нямаше избор. Отвори вратата и понечи да излезе, но се спря само колкото да хвърли пълен с копнеж поглед към чантата си върху задната седалка; после с решителна крачка се отправи към багажника.

— Не се ли опасяваш, че с шал през устата ще привлечеш вниманието на шофьорите по пътя? — попита тя, докато му обръщаше гръб.

Той не й отговори. Намести шала и здраво го завърза. Всъщност не се налагаше да задоволява любопитството й. Беше извадил ключовете от стартера, а тя чу как щраква копчето на багажника.

Беше съвършено прав. Не я беше излъгал, мина й през ума нелепата мисъл, докато я държеше за китките и я насилваше да влезе в багажника. Нямаше да я убие тук. Въобще нямаше да я убие. Щеше да замръзне до смърт, преди да стигнат до езерото.