Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (14)

Глава 13

За миг Ардат се усъмни дали го е чула правилно. Притисната към него, нямаше начин да пропусне факта, че или е изключително надарен, или реагира на близостта й. Тя пристигна в Ню Хампшир с намерението да го убие, затова вероятността той да е възбуден — тя да го е възбудила — й се струваше нереална.

— Ти си перверзен — обяви тя, но в момента не искаше нищо друго, освен да се разтопи върху топлото му, силно тяло.

— Щом казваш — отвърна той.

— Да се любиш с мен е все едно да се опитваш да се любиш с майка ми. Не можеш да я върнеш.

— Дори не ми е хрумвало да я връщам — увери я и потрепери. — Ти ми харесваш повече.

— Колко ласкателно.

— Постъпи честно. Не скри намерението си да ме убиеш.

— И го намираш за неустоимо? И Том Уилмар иска да те убие.

— Да, но не е моят тип.

Ардат извърна глава, за да не гледа в проницателните му очи. Бе отбелязал, че тя не лъже, и бе съвършено прав. Ненавиждаше лъжите, предателствата и измамите. Независимо колко й струваше, винаги предпочиташе истината.

А ако я попита за истината относно него? Дали го желае, или не? Ще излъже ли този път? Щеше ли да отрече ирационалното, завладяващо привличане?

Така както се намираха — плътно завързани един за друг — бе относително безопасно да признае всичко, стигне ли се дотам. Нямаше какво да направи по въпроса.

— Погледни ме, Ардат — настоя той.

Вдигна глава и предизвикателно го погледна в синята тъмнина. Нужно му бе да се обръсне, косите му бяха прекалено дълги, а очите — тъмни и неразгадаеми. Това е той — архитектът на нещастието, провалил живота й, и ако имаше капчица ум, трябваше да го заплюе.

Нямаше. Изцяло подвластна на емоциите, беше безсилна да се съпротивлява.

— Какво искаш от мен? — попита тя, но сама долови нотките, които подсказваха, че се предава.

Той притисна чело към нейното и устните му се оказаха примамливо близо.

— Всичко — отвърна й шепнешком.

Тя го целуна. Като последна глупачка преодоля сантиметрите между устните им и го целуна — настървена целувка, пълна с отчаяние.

Ни най-малко не очакваше такъв бърз и красноречив отговор. Със завързаните си ръце той не можеше да я прегърне, но я претърколи под себе си. Телата им се притискаха, а устните му се впиха в нейните с такава дълбока жажда, че тя остана шокирана. Не желаеше да му се съпротивлява; не желаеше да мисли. Искаше да лежи под него, да е притисната между твърдото му опасно тяло и мекото пухено легло. Копнееше да докосне лицето, тялото му. Да разтвори крака, да го привлече дълбоко в себе си и в един момент да изкрещи от радостното освобождение.

Той целуваше клепачите й, носа, скулите, меката част на ухото й. Леко ухапа ухото й и тя за малко да стигне докрай, като изви тялото си, за да се притисне още по-плътно към неговото, и неволно потрепери. В следващия момент застина.

— Етън? — обади се тя със спокоен глас.

Той се опитваше да разкопчае ризата й със зъби, но вдигна глава и я изгледа.

— Неудобно ми е да попитам, но това в джоба ти пистолет ли е, или просто се радваш да ме видиш?

Изгледа я неразбиращо.

— Пистолетът ли е? — повтори тя спокойно.

— Господи! — възкликна той. — Сигурно съм го напъхал в джоба. Проклетото нещо е толкова малко, че дори не го забелязах.

— Добре — продължи Ардат. — Знаем къде е пистолетът, знаем къде са патроните. Как ще стигнем до тях?

— Колко здраво са вързани ръцете ти? Има ли надежда да ги освободиш?

— Ако можех, щях да съм го сторила отдавна. Не те намирам за чак толкова неустоимо привлекателен.

Имаше късмет, че ръцете й бяха завързани. Усмивката, разцъфтяла върху устните му, предизвика желанието й да го зашлеви.

— Е, тогава ще се постараем да измъкнем пистолета. Стой мирна и чакай да видим какво мога да направя.

Въжето не му позволяваше кой знае каква свобода на действие. Плъзна се малко надолу, после притисна бедра към нейните, като се опитваше да изхлузи пистолета от джоба. Въздействието се оказа страхотно възбуждащо.

— Недей! — простена тя.

Очакваше да й се надсмее. Ала лицето му беше сериозно.

— Имай ми доверие, скъпа. Цялата тази история е несравнимо по-тежка за мен, отколкото за теб.

Отново се плъзна по нея и тя потрепери, като същевременно се бореше да се освободи от въжето.

Пое си дълбоко дъх и затвори очи, докато се стараеше да се овладее.

— Ами ако избухне? — попита тя с напрегнат глас.

— За пистолета ли говориш, или за мен? — Той пак се плъзна по нея, а тя едва не изкрещя. — Пистолетът не е зареден. Но аз съм, въпреки че ще положа всички усилия да се контролирам.

И пак се плъзна по нея. Тя така силно прехапа устни, че усети вкус на кръв.

Дали ако продължи да говори, няма да намали въздействието му — горещото, непреодолимо нарастване на възбудата, която се разлива по цялото й тяло, натрупва се, изгаря я.

— Това… наистина ли… е необходимо? Какво… Господи… ще правим с пистолета… когато го извадиш?

Старото легло леко се залюля под тях.

— Представа нямам. — Гласът му недвусмислено издаде обзелото го напрежение. Тя мислеше за пистолета. Много повече я занимаваше твърдият член, притиснат към нея: усещаше го, възбуждаше я, наместваше се между събраните й бедра. — Но няма да ни нарани в момента.

— Имам чувството, че ще умра — прошепна тя. — Как, за Бога, хората приемат да са обвързани?

За пореден път се притисна към нея — стаята стана по-топла, по-тъмна. Кожата й болезнено гореше, но тя съзнаваше, че така е изключено да стигне до кулминацията, само щеше да продължи да се възбужда непоносимо. Изпитваше необходимост да я докосва, а той не можеше; изпитваше необходимост да я обладае, а той не можеше. Бе в състояние единствено да се притиска към нея, от което се побъркваше.

— В това всъщност има и нещо смешно — отбеляза той с напрегнат глас.

— В кое?

— В едно обвързване. Нали разбираш за какво говоря — завързвам например китките ти към таблата на леглото и те докарвам до екстаз. Нещо такова.

— Звучи ми като ад — простена тя.

— Не се дръж като викторианка, скъпа. Ще ти бъде приятно. Обещавам.

— Не… ме наричай… скъпа. И нямам никакво намерение да попадам в леглото с теб.

— Но ти вече си, мила.

— Не, не съм — процеди тя през зъби, без да престава да се бори с въжето около китките си.

Ръцете й бяха изтръпнали и хлъзгави от пот, но найлоновото въже сякаш леко поддаде и тя, почти отчаяна, се напрегна още повече.

— Моля те — прошепна, неспособна да контролира дишането си. — Спри. Само за миг. Не съм в състояние да… издържам… Недей.

Сълзи на раздразнение се стичаха по бузите й, а нямаше начин дори да посегне към онова, от което се нуждаеше. Намираше се в капан, загубена, отчаяна за отдих или освобождение, без да знаеше кое всъщност желае по-силно.

— Престани да се съпротивляваш, Ардат — грубо й нареди той и тя разбра, че за момента пистолетът е забравен. — Отпусни се.

— Не мога — задавено прошепна, борейки се с черния пашкул, който се готвеше да я задуши. — Няма да позволя…

Покри устните й със своите и я принуди да замълчи; за себе си вече бе убеден, че това няма нищо общо с опита да избяга или да оцелее: ставаше въпрос за секс. Тя не бе в състояние да го спре, пък и не желаеше. Можеше единствено да лежи под него, да страда и да умира…

Негодникът познаваше тялото й по-добре от самата нея. Оргазмът й настъпи внезапно и той притисна устните й със своите, за да заглуши вика й, докато вълна след вълна от мощна, гореща наслада я разтърсваха и я запратиха в тъмен, хлъзгав тунел от безкраен огън.

Нужно й бе страшно много време, за да възстанови дишането си, да остави гнева да напусне тялото й. Той продължаваше да лежи върху нея неподвижно, със заровена на рамото й глава. Тя потрепери и си пое дълбоко дъх.

— Ще те убия — заяви.

Минаха няколко минути, преди той да помръдне. Надигна глава да я погледне; изражението на тъмните му очи я накара да притихне.

— Не е нещо ново. Повярвай ми, Ардат — промълви. — Страдам ужасно заради греховете си.

Взря се в тъмните, бездънни очи на мъжа, унищожил живота й — мъжа, с когото най-вероятно щеше да умре заедно в следващите няколко часа. И вече нищо нямаше значение. В душата й се появи странно щастливо усещане и тя му се усмихна лъчезарно:

— Така ти се пада.

Нямаше начин лицето му да не придобие смаяно изражение — забеляза се дори в тъмнината.

— Представа нямах, че можеш да се усмихваш.

— Мога и да се смея — увери го тя.

— А бива ли те да обичаш някого?

Тя го загледа. Странно, сюрреалистично и същевременно някак напълно редно и естествено бе да води точно този разговор с най-големия си враг.

— Вече съм забравила — отвърна тя.

— И аз. Но съм чувал, че било като карането на колело или правенето на секс — става лесно, щом веднъж си се научил.

— Не съм сигурна дали някога съм се научавала.

— Мога да проявя търпение — увери я той, но тя се съмняваше в това. — Желая те, Ардат. Няма никаква логика, но те искам тук, при мен. Докато си в състояние да ме търпиш.

— Ти си луд.

— Така е.

Тя го погледна.

— Изглежда и аз — отсече тя накрая.

— Знам — съгласи се той нежно.

Притисна се към него и леко се потърка като гладно коте. Той простена дълбоко, гърлено и тя си даде сметка, че членът му е единственото твърдо нещо, което се притиска към нея.

— Къде е пистолетът?

— Някъде в краката ни, мисля — отвърна той небрежно. — Внимавай да не го ритнеш на пода.

— Повече ме занимава въпросът как да ритна теб. Защо не ми каза, че си го взел?

— Други неща ме интересуваха. Както впрочем и сега.

Тя отново дръпна въжето на китките си.

— Има надежда да си развържа ръцете, ако се напъна. Въжето малко се поразхлаби, докато ние… ние…

— Разбирам за какво говориш — спря я той.

Отново се напъна, при което се притисна към тялото му и той простена.

— Внимавай — предупреди я. — Намирам се почти на края на издръжливостта си.

— Тогава не мърдай.

— Точно това правя.

Лежеше извърнат настрани, съвършено неподвижен, а тя се занимаваше със стегнатия възел. Усещаше болката някак далечна; дълбока силна болка в изтръпналите си ръце, но без да й обръща внимание, дърпаше, теглеше, изхлузваше въжето и в един момент започна по-леко да движи ръцете си.

Най-сетне освободи едната си ръка, но болката така я преряза, че притисна лице към рамото му, за да сподави вика си, отпуснала наранената си ръка помежду им. Болката се оказа жестока. Тя се постара да диша дълбоко.

Той я прегърна за миг. Въжето се размотаваше от тях и след малко Етън освободи и двамата й взе пистолета, който лежеше в краката им.

Подът на спалнята изскърца, когато стъпи на него, но после, докато вървеше към шкафа, повече не се обади, слава Богу. Представляваше сянка в тъмнината, ала по шума от отварянето на чекмеджето, от металното издрънчаване и щракване тя се досети, че зарежда оръжието.

Нейният пистолет; пистолетът на майка й. Щеше да се изправи пред онзи луд мъж и да умре, осъзна Ардат внезапно и някак отчаяно. Но знаеше също така, че няма да го остави да постъпи така.

Намери го в тъмнината и се пресегна да го докосне.

— Не — прошепна, опитвайки се да вземе пистолета.

Не бе подготвена за реакцията му.

Взе я в прегръдките си, притисна я към себе си и в тъмнината Ардат загуби изцяло представа къде се намира тя и къде се намира той. Ръцете му трескаво разкопчаха колана й, смъкнаха джинсите надолу, а заедно с тях свлече и пликчетата й. Тя му помогна: изрита джинсите настрана, а той я притисна към скрина, докато се занимаваше със своя цип.

Тя не издаде никакъв звук, когато проникна в нея, само затаи дъх. Обви краката й около себе си и я вдигна от скрина. Вкопчи се в него, заравяйки лице върху рамото му, като се опитваше да преглътне задушаващите я въздишки.

Той не издаде никакъв звук, когато стигна до края. Остана съвършено неподвижен, докато се изпразваше дълбоко в нея, а тя се вкопчи в раменете му.

Постави я обратно върху скрина — виждаше го как целият трепери. Единственото й желание беше да се върнат отново в леглото — доскоро техен затвор, — ала нямаше сили да помръдне. Можеше единствено да седи полугола, зашеметена, безпомощна.

Ръцете му обгърнаха лицето й и я погалиха нежно. Внимателно и забързано я целуна по устните. И в този миг тя почувства как нещо тъмно, омразно я напуска и завинаги изтича от нея, както разтопен от слънцето сняг. Отвърна на целувките му.

Облече се в тъмното, докато той се отдалечаваше мълчаливо към вратата. Нямаше никаква светлина. Тъмнината ги обгръщаше изцяло: или електричеството още не беше дошло, или Том Уилмар си бе отишъл преди часове. Ала тя се съмняваше, че имат такъв късмет.

Блъсна се в Етън, но потисна порива си да се облегне на него.

— Не надушваш ли нещо?

Думите му едва се чуха.

— Какво?

— Керосин.

— О, по дяволите — изруга Ардат.

Той се извърна и макар да не го виждаше, долови напрежението му. Хвана здраво ръцете й и тя усети пистолета в ръката му.

— Слушай, остани тук. Ако запали къщата, излез през прозореца към покрива на верандата. Оттам не е толкова трудно да се скочи на земята.

— А защо не отидем двамата? — последва смисленият й въпрос. — Да изчезнем, преди да разбере, че сме се освободили.

Не й се налагаше да го вижда, за да схване, че той поклаща глава.

— Няма да оставя къщата в ръцете му — отвърна й той.

— Не искам да умираш.

— Освен ако ти не ме убиеш — подразни я.

Освободи се от ръцете му и посегна да го притегли към себе си.

— Не предприемай нищо героично и глупаво — предупреди го. — Иначе ще ти се наложи да се разправяш с мен.

— Слушам — отвърна той. — А сега стой тук, докато се примъкна долу. Тъмнината ще ми е от полза: познавам къщата, а той не.

Остави я пред прага на спалнята; тя не долови никакъв звук, докато той се придвижваше по коридора. Преброи до десет и го последва.

Слаба светлина се процеждаше в подножието на стълбите; Ардат предположи, че Уилмар вероятно е оставил вратата отворена. Тялото на Етън за миг затъмни светлото петно и тя спря, твърдо решена да не го разсейва. Спусна се по стълбите и застана в подножието, но вратата тихо се затвори пред нея.

Не издаде никакъв звук, докато залиташе назад, хванала наранения си нос. От другата страна на вратата не се чуваше никакъв шум. Притаи дъх. Дали не бяха сбъркали? Ами ако Уилмар си е тръгнал преди часове? Или…

Светлините внезапно светнаха ослепително ярко и сякаш всичко експлодира. Остана на мястото си, но отчаяно се бореше с непреодолимото желание да се втурне и да се включи в битката. Обаче ако отклонеше вниманието му в неподходящ момент, имаше опасност да причини смъртта му. Едър и по-висок от мършавия Том Уилмар, той бе и въоръжен, макар малкият „Смит“ да изглеждаше жалък в сравнение с оръжието в ръцете на Уилмар.

Чу звук от счупени стъкла; в къщата проехтя изстрел, сякаш падна гръмотевица; последваха го тупкания, стенания и ругатни. В следващия миг настана зловеща тишина.

Към затворената врата се приближиха стъпки и тя се приготви да се хвърли в обятията на своя спасител.

Вратата се отвори; на прага със злокобно пламъче в бледите си, налудничави очи застана Том Уилмар.

— Хайде, излизай, малка госпожице — подкани я той.

Беше прекалено късно да се обърне и да побегне, а и Ардат нямаше никакво желание да се спасява. Хвана я за китката и я изтегли в ярко осветената кухня; от внезапната остра болка й се зави свят.

Минаха няколко секунди, докато започна да вижда. Етън лежеше на пода, без да помръдва, но този път поне не се виждаше кръв. През един от счупените кухненски прозорци нахлуваше студен, влажен вятър, а пердето се вееше от напора му.

— Застреля ли го? — попита тя с измамно спокоен тон. — Мъртъв ли е?

— Още не, малка госпожице. Просто го фраснах по дяволски твърдата глава. Това момче е много упорито, какво ще кажеш? — Пренебрежително повдигна дамския пистолет. — Кой истински мъж ще използва такова префърцунено оръжие?

— То е мое.

— Нима? — изкиска се Уилмар. — Не можеш да нанесеш кой знае какви поразии с такова пистолетче.

— Може да убива — сряза го Ардат. — Уби майка ми.

— Леле… — смаяно възкликна той и подсвирна одобрително. — Не те взех за дама, навита да застреля собствената си майка.

— Тя се самоуби.

— Момиченце, той ще убие и дъщеря й, ако тя не седне и не си затвори устата. Сега ще завържа глупавото ти гадже и не искам да споря с теб, докато го правя.

Тя дори не си даде труда да отрече, че са гаджета.

— А после какво ще правиш?

— Ще те завържа до него, ще подпаля къщата и изчезвам — обясни й любезно. — Роана май няма да се появи, но ако това местенце пламне, всички в града ще се юрнат да гасят пожара и в суматохата има вероятност да забравят да се погрижат за жена ми.

— Нали не възнамеряваш да ни оставиш да умрем в пламъците?

Той й се ухили.

— Напротив. Освен ако не предпочиташ да ти тегля куршума, за да не те боли. Но пък ще е доста лошо, в случай че пожарникарите успеят да пристигнат навреме. На твое място бих рискувал.

Той метна малкия пистолет върху масата и се залови да изправя Етън.

Нямаше следи от огнестрелна рана, но предишната се бе отворила и по челото на Етън отново потече кръв, прониквайки в тъмните му коси. Уилмар го стовари върху един стол и за миг се обърна, за да вземе въже.

Етън се раздвижи със скоростта на нападаща змия — хвърли се напред, ала другият го изпревари. Посегна за пистолета си, извърна се и го насочи към Етън. Изцяло подвластна на инстинкта си, Ардат плъзна ръка към дамския „Смит“ върху масата.

Той гръмна, Уилмар нададе вик, падна по лице, а големият му пистолет се плъзна по лъскавия дървен кухненски под.

Ужасена, тя изпусна дамския „Смит“. Ръката й бе изтръпнала от вибрациите; надушваше метал и кръв. Уилмар лежеше неподвижно, а под него се образуваше локвичка кръв.

— Убих ли го? — прошепна тя, като се отпусна на стола и притисна корема си с ръце.

— Не знам и не ми пука — отвърна Етън. — Ще предоставим на лекарите да разберат това. Отивам да взема телефона, за да ги повикам. — На прага се спря и се загледа в нея. — Добре ли си?

— Напълно — увери го тя и се изхлузи от стола, припаднала като истинска представителка на викторианската епоха.