Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (13)

Глава 12

Ардат Смит не прие много добре обяснението му в любов, помисли си Етън, докато главата му се стоварваше на пода. Допускаше, че би било редно да се изрази и по-добре, но в момента не бе в настроение да обръща внимание на това. Думите му бяха искрени. Не желаеше да се влюбва в обърканата дъщеря на бивша любовница, която едва не опропасти живота му. Не желаеше да нарушава безопасното си, затворено всекидневие, нито да пренастройва чувствата си, пространството си и удобния си начин на живот. Ако свали гарда, най-вероятно отново ще пропише искрени дребни романчета и ще си умре като бедняк.

А сега имаше вероятност да умре от окървавените ръце на Том Уилмар като относително богат човек. Помнеше прекалено много неща за лудия съпруг на Роана Уилмар. Беше убил първата си съпруга, но го оправдаха по някаква точка на закона. Беше лежал за кратко в затвора за насилие над няколко жени, проявили достатъчно далновидност да не се омъжат за него, но Роана поне се сети да го подведе под съдебна отговорност. Този път го затвориха за по-дълго и по-далеч от жената, която се бе заклел да убие.

А ето, че бе успял да избяга.

Местната полиция в Таунол, Ню Хампшир не действаше особено ефективно, но щатската полиция сигурно вече се бе намесила — навярно са предупредили Роана, дори не е изключено да са я отвели на безопасно място. Здравият разум му подсказваше, че тя няма да се появи и да предизвика кървава баня.

Но какво щеше да стане, когато на Том Уилмар му омръзне да чака? Беше напрегнат и нервен, а бледите му, почти безцветни очи имаха стъкления блясък на човек, така отнесъл се от действителния живот, че можеше и да не се завърне към него. Дали би посегнал да убие и двамата? Етън въобще не се впечатляваше, че ще загине млад.

— Обикновено кога идва Роана? — внезапно попита Уилмар.

— Около десет. Но днес няма да дойде. Защо не отидеш ти да я потърсиш? — предложи Етън услужливо и си навлече ужасен, осъдителен поглед от Ардат.

— Не ме лъжи. Идва всеки понеделник, сряда и петък. Няма търпение да кацне тук, горе, и много добре знам защо.

— Но днес е…

Младата жена млъкна при резкия жест на Етън да си затвори устата. Беше четвъртък, свободен ден за Роана, но Том Уилмар едва ли щеше да повярва в това.

— Какво е днес? — попита Уилмар и очите му се присвиха подозрително.

— … толкова заледено — завърши тя.

— Е, Роана е селска жена. Малко лед няма да й попречи.

Той се изправи, леко залитна и Етън разбра, че е на края на силите си. Ако им провърви, ще заспи точно както се случи с Ардат. Но кой знае защо не хранеше надежди да извадят този късмет.

— Слушай, сладка госпожице — подхвана Уилмар, — какво ще кажеш да ми приготвиш нещо за ядене? През последните двадесет и четири часа съм изял само един Биг Мак.

— Не готвя — ледено отвърна Ардат. — И ти казах да не ми викаш сладка госпожице.

Той насочи пистолета над главата й и стреля.

В затвореното помещение изстрелът оглушително отекна. Куршумът прелетя край тях и се заби в стената. Ардат изпищя, но бързо постави ръка върху устата си, сякаш засрамена от логичната си реакция.

— Време е да се научиш — посъветва я Уилмар.

Тя бързо стана, като се държеше за дървения плот за опора.

— Никога ли не си виждала да се стреля с пистолет, Ардат? — подигравателно я попита Етън.

Нямаше никакво настроение да се изправи да й помогне, нито да застане на пътя на насочения пистолет.

— Винаги има първи път във всичко — обяви тя. Хвърли поглед на Уилмар. — Мога да ти сваря яйца. С това се изчерпват готварските ми способности.

— Става.

Погледна надолу към седналия в краката й Етън. Щеше да има страхотно главоболие, но поне кървенето бе спряло.

Той се облегна и се загледа как тя започва да рови из хладилника.

— И аз бих хапнал две яйца — уведоми я.

Едно прелетя на сантиметри от главата му. Не го уцели, разби се в шкафа до него и се стече по вратата.

— Не бива да позволяваш да й се размине — посъветва го Том Уилмар. — Един шамар ще я научи как да се държи.

— Сигурно ще посегне да отвърне на удара — обясни провлечено Етън. — Аз се страхувам от физическо насилие.

Усмивката на Уилмар разкри пожълтелите му, неравни зъби.

— Не го забравяй и нищо чудно да се спогодим. Стига да не застанеш между мен и Роана, има вероятност да те оставя жив. Може би.

Другият мъж не изрази готовност да се обзаложи. Погледна към Ардат и се зачуди дали си дава сметка в каква опасност се намират. Тя бе безразсъдно смела, ала допуснеше ли грешката да метне яйце по Уилмар, той положително щеше стреля по нея, а не по стената.

Оказа се смела, но не и глупава. Свари яйцата, без да продума. Сервира закуската на Уилмар и се свлече на пода близо до Етън. Достатъчно близо, за да го докосне, ако реши. Той си представи, че точно това иска да направи. Избягали затворници някак си караха напълно непознати двойки да се озоват в леглото заедно.

— Как е главата ти? — попита тя тихо.

— Кофти. — Кихна два пъти и простена. — Нужно ми е да си получа живота обратно.

— Мисля, че с радост ще ти го върна — увери го Ардат и хвърли поглед към Уилмар.

— Я престанете да си шушукате — провикна се той от масата. — Аз командвам тук и ще правите каквото ви кажа.

— Тя няма да дойде, Уилмар — изрече Етън с равен тон. — Вече трябваше да се досетиш. Полицията сигурно те търси, а тя е отведена някъде в безопасност. Просто си губиш времето. Защо не си тръгнеш, преди полицията да е разбрала къде си?

— Знам, че и най-тъпото ченге ще събере две и две и ще се сети къде съм. Ако Роана не се появи тук, както очаквам да направи, аз нямам какво да губя. А ти започваш да ме дразниш.

— Тогава защо не си тръгнеш? Изтръгни телефона, за да не се обадим за помощ. Така ще си осигуриш предостатъчно време да се измъкнеш оттук и известно време да се укриваш. Щом толкова твърдо си решил да убиеш Роана, трябва да издебнеш момент, когато не го очаква.

— Страхотно, няма що. — Ардат го срита. — Давай му съвети как да убие съпругата си, за да спасиш собствения си задник.

— Не са ми нужни никакви съвети! — извика Уилмар. — Правил съм го преди и пак ще го направя. Убиването е нещо, дето го мога.

— Но този път се провали. Съпругата ти няма да се яви.

Той побутна чинията и се изправи; в изражението му имаше нещо ведро.

— Тогава ще се наложи да се задоволя да убия вас. Ще бъде нещо като послание за нея, не мислите ли? Ще я накара да се чувства виновна, да не говорим как ще се изплаши до смърт. Ще разбере, че няма начин да се крие постоянно от мен. И когато най-малко ме очаква, ще бъда там и ще я чакам.

— Ти си луд — отбеляза Ардат.

Етън въздъхна:

— Чак сега ли го разбра?

— Я млъквайте и двамата! Писна ми от вашите приказки. Ако Роана знае, че съм избягал, ще се досети накъде съм тръгнал и ще съобщи на полицията. Рано или късно те ще цъфнат тук и тогава ще ви използвам да се спазаря с тях.

— Те няма да ти предадат Роана, Уилмар.

— Но и няма да допуснат да ви убия, без да предприемат нещо.

— Чудничко — отбеляза Етън. — Ще доведат специалните отряди, ще нахлуят тук и тогава и тримата сме мъртви.

Погледна към Ардат. Беше много бледа, а нежните златисти лунички се открояваха — явно тя започваше да осъзнава какво става в действителност.

— Никакви приказки повече — отсече Уилмар. Приближи се към тях с несигурна походка и със странен блясък в очите. — Май трябва да направя нещо с вас. Писна ми да ви гледам и да ви слушам. По дяволите, адски ми писна!

— Тогава защо не подремнеш? — предложи му Етън великодушно.

— Точно така ще постъпя… след като се погрижа за вас двамата — обяви той и насочи пистолета към челото на Етън.

Не точно това си представяше, когато тръгна от апартамента си преди три дни, помисли си Ардат, притисната в огромното старо легло на Етън. Тогава всичко й изглеждаше твърде просто: ще отиде в северната част на Ню Хампшир и ще убие някого.

След толкова много филми, след толкова криминалета и трилъри това й се струваше проста и ясна справедлива постъпка, ала сега й се струваше и ужасяваща, и детинска.

— Въобще не трябваше да идвам тук — изрече тя.

— Чак сега ли го разбра? — сряза я Етън. — Май не си особено схватлива.

— Не ме ядосвай — предупреди го тя. — Не ми трябва много, за да взема решение да те убия.

— Едва ли имаш думата по въпроса. Том Уилмар изглежда решен да не сподели тази чест с друг. Разбира се, предполагам, че ще довърши и теб, което — извини ме, че го споменавам — е точно каквото заслужаваш.

— Ако си бях стояла вкъщи, Уилмар пак щеше да цъфне тук, да те застреля и така справедливостта щеше да възтържествува.

— Много ми е неприятно да ти го напомням, Ардат, но аз също не заслужавам да умра.

— Въпрос на мнение — обяви тя с подчертано достойнство.

Като се има предвид, че двамата лежаха на голямото му легло, завързани един за друг с найлоново въже, наистина бе трудно човек да демонстрира достойнство.

— Ако ме питаш кой трябва да бъде убит, това си ти. В края на краищата, който вади с нож, от нож умира и така нататък.

— Много великодушно от твоя страна.

Тялото й бе плътно притиснато към неговото: тънкото найлоново въже минаваше през глезените, коленете и талиите им и ги привързваше лице в лице един към друг. Уилмар завърза ръцете на единия около тялото на другия, а после ги бутна върху леглото със злокобен смях и предложи да измислят начин да се забавляват. На Ардат никак не й бе забавно.

Леглото беше меко, но стаята беше студена. По едно време електричеството угасна и сега единствената светлина беше мрачното синьо сияние. Дори удивителната топлина от тялото на Етън не бе достатъчна да я сгрее. Тя потреперваше, но твърдо реши да не допусне той да го разбере. Не желаеше да зависи от никого — дори елементарната помощ да се възползва от нечия телесна топлина, когато се намира в окаяно положение. Ако разчиташ на някого, ако обичаш някого, той те зарязва. Научи този урок една Бъдни вечер преди двадесет години и никой — дори и сестрите й — не успяха да я убедят, че животът може да бъде и друг.

Етън се опита да се отдръпне от нея, но бяха привързани прекалено стегнато, така че успя единствено да я придърпа към себе си.

Косите й бяха паднали върху лицето й, китките я боляха и й беше много студено.

— Не искам да умра — промълви тя тихо, макар да очакваше да получи циничен отговор от него.

Той остана смълчан за миг, а после гласът му прозвуча смайващо нежно:

— Няма да умреш. Никой от нас няма да умре.

— Ще ми се и аз да съм така сигурна — отбеляза тя.

Леки тръпки преминаха по тялото й и тя се напрегна да стегне мускулите си.

— Убеден съм — заяви той категорично и макар че увереността му я подразни, тя му повярва. — Студено ти е, нали?

— Добре съм — излъга тя, докато още една издайническа тръпка пробяга по тялото й.

Не беше подготвена за реакцията му: той се претърколи, обърна я под себе си и тя потъна в мекия пух на дюшека, а тялото му я покри. Тежеше й, но я топлеше. След няколко странни и направени с усилие движения той успя да придърпа над тях и юрган. Сега отвсякъде я обгръщаше пух, а неговото твърдо, горещо тяло бе притиснато към нейното и всичко бе някак невероятно приятно.

— Как си? — прошепна той в ухото й.

Като в Рая, нищо че й бе малко трудно да си поема дъх. Не бе сигурна дали заради тежестта му, или заради странното усещане в сърцето си, но тя прецени, че е най-добре да остане нащрек.

— Задушаваш ме — сухо отвърна тя.

Той се претърколи на една страна — повлече я със себе си и не й остана нищо друго, освен да се опита да намери начин да се намести удобно към него. Под износената риза усети кокалестото му рамо, но изпита странна утеха в близостта до тялото му. Притисна лице към него като сънливо коте и доволно въздъхна.

— Така е по-добре — прошепна той. — А сега заспивай.

— Как да заспя? — попита тя настойчиво, макар и уморено. — Онзи сигурно ще дойде и ще ме застреля.

— И да си будна, пак няма да го спреш, а ако все пак реши да го направи, по-добре е да си заспала. Има и по-лоши начини да се умре. Но не се тревожи. Том Уилмар няма да постъпи така. Няма да се лиши от удоволствието да тероризира още една жена, стига да му се удаде възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че през по-голямата част от живота си е наранявал и плашил жените. Ще изневери на себе си, ако те застреля хладнокръвно.

— Много ме успокояваш, Етън — промърмори тя, но се чувстваше твърде уютно, за да се разгневи.

— Заспивай, Ардат. Ще измисля начин да се спасим.

— О, сърцето ми тръпне.

— Да, усещам.

Беше прекалено уморена да спори с подобно самодоволно, противно същество, особено след като бе така здраво привързана към него. Тялото издаваше мислите й; мускулите й се отпускаха при допира с него, кожата й пламваше. За момента се намираше в капан и дори да започнеше да се съпротивлява, нещата само щяха да се влошат.

— Надявам се да те застреля — отбеляза тя сънено, затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Не е вярно.

Но тя вече бе унесена и не възрази.

Той се събуди преди нея и се оказа, че стаята е хладна, тъмна и тиха. В някакъв момент се бе претърколил по гръб и тя лежеше върху него като изтегната заспала котка, отпусната и доверчива към стопанина си. Винаги бе харесвал котките — тяхното царствено самодоволство, изключителната им грация. Ардат бе гладка, мека и съвсем като котка — независимо от готовността й да убива. В някакъв друг живот сигурно е била ловец на мишки.

Тя се раздвижи върху него и издаде слаб гърлен звук — прозвуча му невероятно еротично — и тялото й леко потрепери. Зачуди се дали сънува сексуален сън. Дали го сънува? Усещаше щръкналите зърна на гърдите й дори през дрехите. По-добре е, че спи, прецени той. Даже да е възбудена колкото него, вероятно ще се съпротивлява на твърдия му член, притиснат плътно към корема й.

Тя отново потрепери и отвори очи в тъмнината. Виждаше лицето й на приглушената светлина. Изглеждаше сънена, объркана и много съблазнителна.

— Къде… — прошепна тя и дръпна вързаните си ръце. — О… — постепенно осъзна къде се намира.

— О, наистина — откликна той с нисък, хладен тон. Ерекцията му не бе спаднала и докато тя се отъркваше в него, се съмняваше доколко това е възможно. — Намираме се в леглото ми, завързани от луд убиец, и все така няма ток.

Тя отново направи опит да се отдръпне, но само притисна тялото му по-плътно към своето.

— Ръцете ми са изтръпнали.

Той се извъртя, за да поосвободи завързаните й на гърба му ръце. Тя вероятно се почувства по-добре, но той определено — не. Притискаше се между бедрата й, но не можеше да промени положението.

— Така по-добре ли е? — попита той с измамно равен тон.

— Малко. — Усети как ръцете й се напрягат върху гърба му. — Доста е тихо. Дали Уилмар не се е отказал и си е тръгнал?

— Няма начин. Отдавна съм буден, чух го да се движи. Не допускам да се махне, преди да получи онова, за което е дошъл.

— Но нали каза, че полицията сигурно е предупредила Роана.

— Да. Но ако не се досетят, че се е озовал тук, ще го търсят къде ли не. Ако измислим начин да се добера до телефона, има шанс да им звънна.

— Какъв телефон?

— Онзи зад гърба ти, върху шкафчето до леглото.

Тя замръзна. Едва след няколко секунди той се сети за тактическата си грешка.

— А твърдеше, че разполагаш с един-единствен телефон в къщата и той е в кабинета ти — припомни му тя с хладен, опасен тон.

— Е, излъгах. Как очакваш да чуеш истината от мъж, към когото си насочила пистолет? Имам четири телефона.

— Е, тогава къде е полицията? Сигурно си се обадил, след като те оставих сам снощи. Защо не пристигат? Заради леда ли?

— Заледените пътища няма да спрат местната полиция. Свикнали са с лошото време.

— Тогава защо не са тук?

— Защото не им се обадих.

— Защо? — попита тя. — Да не би да си сметнал, че всъщност няма да те застрелям? Намираш ме за прекалено мекушава да го сторя ли?

— Според мен не си човек, който убива хора. А и начинът, по който държеше пистолета, ми подсказа, че не разбираш от оръжия. Можеше да ме застреляш случайно, но това е горе-долу всичко, което щеше да постигнеш.

— А теб какво те прави такъв специалист по оръжията? — сприхаво попита тя. — Някое тъмно, романтично минало в ЦРУ ли?

— ЦРУ не е чак толкова романтично място, от мен да знаеш. Бюрократите рядко имат такава нагласа. Но баща ми е готов да оцелее на всяка цена.

Бе успял да я шокира.

— Какъв е?

— Един от онези откачени, които живеят в Айдахо и трупат оръжия за предстоящия Апокалипсис. По същество е безобиден — вегетарианец, няма да застреля дори бясно куче, — но е убеден в наближаващия край на света и иска да е подготвен. А няма начин да израснеш с оръжеен маниак, без да попиеш известна информация, независимо дали го желаеш, или не.

— Значи разбираш от оръжия? Достатъчно, за да застреляш Уилмар, преди той да ни застреля?

— За целта ще ни е нужен пистолет.

— Разполагаме с такъв. Някъде. Къде го сложи?

Учуди се как така е забравил за дамския пистолет „Смит“.

— Представа нямам — отвърна простичко той. — Не си спомням какво направих с проклетото оръжие.

— Голям помощник си, няма що — отбеляза тя.

— Мислех за други работи.

Тя изсумтя.

— Я слушай, докато ти спеше като къпана, излегната върху мен като Клеопатра на лодка, мислех усилено — сряза я той.

— За какво? За това каква вестникарска колонка ще излезе от цялата тази история, ако оцелееш?

— За това, честно казано, не се сетих — призна той изненадано. — Но сега, като ми обърна внимание…

— За какво мислеше? — настойчиво попита тя.

— За две неща. Първо — как, по дяволите, ще се измъкнем от тази каша.

— Звучи логично. Хрумна ли ти нещо?

— Още не — рече той и леко се залюля под нея.

Усещаше я така мека и гъвкава върху себе си, че му идеше да изругае.

— И за какво друго мислеше? Нали били две неща.

— О, второто не е кой знае какво.

— А именно?

— Чудех се как ще правим секс, когато сме завързани така плътно и при това облечени.