Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (12)

Глава 11

— Мислиш, че няма да те застрелям ли? Внимавай! — изрече тя с насочен към него пистолет.

Той спря. Патроните за малкия пистолет бяха скрити горе в чекмеджето на шкафа му и не представляваха опасност за никого.

— Права си — отвърна.

Разбереше ли, че пистолетът е празен, не се знаеше какво щеше да предприеме. А той засега не проявяваше любопитство; поне не и преди да си изпие кафето.

Върна се до мивката, а тя го наблюдаваше, все така насочила към него безполезния пистолет.

— Кухнята ти е безупречно чиста — констатира тя. — А също и останалата част от къщата.

— Така е — съгласи се той. — И какво от това?

— Нямам доверие на подреден мъж.

Той прихна да се смее.

— Смятам, че доверието не е част от взаимоотношенията ни.

— Между нас няма никакви взаимоотношения — сприхаво го прекъсна тя.

— А според мен има. Но щом ще се почувстваш по-добре, ще ти открия една малка тайна: три пъти седмично идва жена, която чисти и готви. Много ще съм ти благодарен, ако не я застреляш.

— Достатъчно наказание е да се работи за теб, предполагам. Кога трябва да се появи отново?

— Едва утре, а и зависи кога ще се стопи ледът. Роана няма да хукне да се катери по хълма, преди да посипят пясък на пътя.

— Защо не използват сол?

— За черен път не се използва сол — обясни той. — Явно не си от планините — добави, наблюдавайки агонизиращо бавното изтичане на кафето. — Откъде си всъщност?

— За какво ти е да знаеш нещо за мен?

— Просто питам. Двамата сме затворени тук, та си помислих, че като разговаряме, времето ще мине по-бързо. А и ще ти е по-интересно, докато се решиш да ме накараш да замлъкна завинаги.

— Казах ти, че не съм решила още.

Той й се усмихна.

— Слушай, я ми разкажи за себе си, докато си пием кафето, а аз ще измисля няколко подходящи алтернативи на хладнокръвното убийство.

— Не се нуждая от съветите ти, Етън Джеймсън.

— В никакъв случай не възприемам сегашното ти начинание като особено похвално.

Тъмнината наоколо беше нарушавана само от фееричното синьо сияние. Той се пресегна и запали лампите. Неканената му гостенка примигна на ярката светлина и тръсна глава.

— Отмъщението е древна и благородна традиция — заяви тя. — Не ми казвай, че никога не си се поддавал на изкушението да си върнеш на някого заради сторено ти зло. Няма да ти повярвам.

— Защо мислиш, че написах „Дарбата на Зое“? — рязко я попита той.

— Начин да изкараш малко пари от смъртта на майка ми.

Започваше да го ядосва. Докато си пълнеше чашата, кафето се разплиска, но той не обърна внимание.

— Парите от една колонка не ме правят милионер.

— Чета колонката. Твърдиш, че ако не е била Зое, си щял да пишеш искрени романчета, които никой никога нямало да прочете. А вместо това си богат, имаш успехи и си щастлив.

— Така ли твърдя? — Стори му се забавно. — Не ми се вярва. Никога не съм правил признания, че съм щастлив.

— Вероятно е заради начина, по който си живял.

— Може и така да е — прие той заключението й с небрежен тон. — Хайде да предположим, че Господ ме наказва, като ме прави студен, самотен и окаян, и да спрем дотук. Ти ще си продължиш по пътя, доволна от факта, че страдам, аз пък ще продължа да си живея в усамотение и разкаяние.

— Не мисля, че ще постъпя така. Няма ли да ми дадеш кафе?

— Налей си.

Той се поотмести. Усещаше, че близостта му я изнервя, но не знаеше защо. Не беше само страхът, че ще я победи по-едър и по-силен от нея човек. Държеше пистолет и продължаваше да се уповава на погрешната представа за възможността да го застреля.

Не, поради някаква друга причина тя не желаеше той да стои близо до нея.

Тя се постара да не го докосне, докато си наливаше от черното силно кафе — от неговото кафе. На връщане към масата — понеже бързаше — разля част от течността; в това време той се облегна на плота и я загледа с неохотно възхищение. Не си представяше, че някой може да се движи бързо и грациозно. Ардат Смит обаче го правеше. Тя сякаш изобщо не съзнаваше колко е красива и женствена, а беглата прилика с покойната й майка правеше поведението й още по-забавно. Навремето Зое изцяло се занимаваше със себе си — с външния си вид, с чувствата си. Ардат се движеше през света, без да прибягва до малките хитри жестове или изрази, в които Зое бе ненадмината. Именно липсата на самочувствие правеше Ардат неустоима — поне за Етън.

И това не му допадаше, напомни си той. Нямаше да допусне да се увлече по червенокоса жена, обременена от миналото, на всичкото отгоре с пистолет в ръка. Трябва да я изгони от къщата си, от живота си, а после да отиде на някое по-топло място, с повече слънце и да се люби с някоя хубавица.

Подозираше обаче, че точно тази рецепта няма да даде резултат. През последното десетилетие доста помъдря; случайният секс вече не го привличаше — намираше го твърде лесен. При необходимост от бързо освобождаване се справяше сам — без усложнения и без опасност да пипне някоя болест. Вече не допускаше хормоните да диктуват живота му.

Като се изключи, че в момента те правеха точно това. Изпитваше глупава, идиотска похот към дъщерята на Зое Смит и мисълта, за която и да е друга жена не събуждаше ни най-малък интерес в обикновено услужливото му либидо.

Трябва да я махне от къщата си, а после ще контролира живота и похотта си. Тя го гледаше над ръба на чашата със странен, уязвим израз в сините си очи. Щом се взреше в тях, той забравяше за всичко, освен необходимостта да…

Спря се внезапно. Вероятно е плод на въображението му или му се искаше да е така, но защо причината тя да страни така от него, да го наблюдава напрегнато и с копнеж, да не е съвсем проста? Не беше суетен, но познаваше и тялото, и лицето си, и се беше убедил, че жените го намират за привлекателен. И подозираше, колкото и нелепо да изглеждаше, възможността Ардат Смит да е констатирала същото.

Щом идеята да преспи с нея му се струваше малко нещо като кръвосмешение, то тя също би трябвало да изпитва подобно чувство. В края на краищата беше дошла да го търси с пистолет в ръка. Вероятно гледа на него като на Антихрист.

Но пък това му е интересното на Сатаната — той силно изкушава.

Остави бавно чашата и прецени вариантите. Беше опасно, разбира се. Щом се опита да я докосне, тя най-вероятно ще се развика и ще избяга от къщата, но пък по този начин щеше да се отърве от нея.

Ами ако открие, че не желае да я пусне?

Сигурно си е загубил ума, щом дори му хрумва такава възможност. Тя продължаваше да го гледа сякаш е съчетание от Адолф Хитлер и Брат Пит; отговорът на малкия му проблем бе очевиден. От него се искаше само да се пресегне.

Тръгна към нея. Тя не отстъпи, но меките й устни се свиха. Доловила заплахата, пресуши чашата, преди да я остави върху дървената маса.

— Страх ли те е, Ардат? — промърмори той.

Не бързаше. Като напредваше бавно, заплахата ставаше по-красноречива, а и й оставяше време да проумее цялата опасност.

— Кафето ти е слабо — обади се тя, но гласът й леко потрепери.

— Кафето ми е достатъчно силно да събуди мъртвец — уточни той, като продължаваше да се приближава.

Тя насочи пистолета към него, но ръцете й трепереха.

— Не знам какво си въобразяваш, че правиш, но още една крачка и ще те застрелям.

— Ще те целуна — отвърна той провлачено. — А после сигурно ще те отведа в леглото си и ще видя дали няма да освободя част от гнева ти.

Тя пребледня.

— Самодоволно копеле! Само да ме докоснеш, и ще ти отнеса главата.

— Няма да ме застреляш, Ардат.

Спря. Намираше се толкова близо, че дрехите им се докосваха; толкова близо, че долавяше топлината от тялото й; толкова близо, че усещаше страха и копнежа й.

— Не ме намираш за достатъчно силна, така ли? — попита тя заплашително. — Мислиш, че не мога да го направя ли?

— Можеш, разбира се — увери я той нежно. — Но е факт, че твоите куршуми ми харесват.

Постави ръка върху пистолета и го взе; тя не оказа никаква съпротива, все така загледана в очите му.

— Недей — промълви тя с отчаян, тих глас.

— Налага се — отвърна той със съжаление.

Обгърна с длани лицето й и усети мекотата на кожата й. Тя притвори клепачи, за да прикрие паниката в сините дълбини на очите си, и остана съвършено неподвижна.

Искаше да се засмее на мъченическото й изражение. Искаше да се надсмее на себе си. Вместо това устните му нежно докоснаха нейните — те имаха вкус на кафе и страх.

Меките й устни го насърчиха и той я целуна отново, все така внимателно. В тялото й течеше напрежението и на него му се прииска да я стопли, да я отпусне, да я притегли към себе си и да усети как стройното й силно тяло приляга към неговото.

Трябваше съвсем леко да й подскаже и тя се притисна плътно към него. Прилягаше идеално. Гърдите й бяха пълни и меки под ризата, а бедрата й се опираха в ерекцията му; ръцете й го изучаваха, прегръщаха го, а устните й се разтваряха и той се зачуди дали да не я обладае върху масата.

— Ела горе с мен — прошепна той.

Тя не направи усилие да се отдръпне.

— Ти си болен — промълви.

— В момента се чувствам в отлично здраве. Ела горе и ще се убедиш — предизвика я, като се отъркваше в нея.

— Придържам се към правилото да не спя с бившите любовници на майка си.

Опитваше се гласът й да прозвучи студено и резервирано, но пръстите й неволно си играеха с яката на ризата му.

— Много добре правиш — увери я той. — Другите и без това са прекалено стари за теб.

Целуна я по шията и придвижи устни към чувствителното място зад ухото. Гъстите й червеникави коси ухаеха на есенен дъжд. Не би трябвало да му действа еротично, но точно това стана. Всичко свързано с нея — включително и фактът, че се бе опитала да го убие — му действаше възбуждащо. Вероятно беше по-болен, отколкото си даваше сметка.

Но не му пукаше. Сега тя бе обвила ръце около врата му и вече отвръщаше на целувките му: отначало плахо, с леко докосване на устните. Започна да си мисли, че в края на краищата масата ще свърши отлична работа. И точно тогава кухненската врата се отвори със замах; вътре нахлу леден вятър и нещо още по-лошо.

— Гледай ти каква сладка картинка — обади се груб мъжки глас.

Етън замръзна. Обърна очи към Ардат — тя гледаше покрай него шокирана. Обзе го предчувствие за нещо страшно.

— Не ми казвай, че имаш ревнив съпруг — промърмори той.

— О, точно ревнив съпруг съм — обяви непознатият. — Просто не съм нейният.

Етън бавно я пусна и се извърна да погледне новопоявилия се натрапник в дома си. Този не бе така красив като Ардат Смит. Беше му непознат: около тридесетте, с дълги, мазни коси, с лице с белези от акне и с невиждащи очи на убиец. Стискаше пистолет четиридесет и четвърти калибър — къде-къде по-голям и по-сигурен от малкия пистолет, който Ардат бе насочила срещу него; при това този тип го държеше с увереността на човек, свикнал да борави с оръжие.

— По дяволите! — изруга Етън и отново се обърна към Ардат: — Познаваш ли го?

Тя поклати глава; беше изумена. Той отново насочи вниманието си към мъжа, заставайки между пистолета и Ардат. Не разбираше защо си дава труда — джентълменските саможертви не му бяха присъщи, особено след като допреди минути самата Ардат насочваше пистолет срещу него. Ала той продължи да действа по инстинкт, а не според здравия разум.

— Кой, по дяволите, си ти? — настоя раздразнено Етън.

— Съпругът на Роана Уилмар — Том.

— По дяволите! — повтори Етън. Изпита лошо предчувствие, което прогони похотта към жената зад гърба му. — Но тя се разведе с теб.

— Не признавам разводите — заяви мъжът и цитира: — „Докато Бог ни раздели!“

— Струва ми се, че не изчака Бог да те раздели с първата ти съпруга — подхвърли другият непредпазливо. — Е, наистина, не успяха да докажат, че ти си я застрелял.

— Този път няма да има никакви проблеми.

Ардат се измъкна иззад гърба му, без да обръща внимание на усилията му да я предпази, и ужасено повтори:

— Този път?

— Роана не биваше да ме изоставя — заяви Том Уилмар с тих, безизразен глас. — Казах й го, но тя не ме послуша. Нямаше право и да ме обвинява, нищо, че понякога губя контрол над себе си. Един мъж има право да си изпуска нервите, нали?

— Не и ако изпотроши кокалите на съпругата си — възрази Етън.

— И веднага е дошла да плаче при теб — сряза го новодошлият. — Идва и се вмъква в леглото ти, защото си мисли, че ти ще се грижиш за нея и че не трябва да си цапа ръчичките с такива като мен. Но ще разбере колко греши. Тя ми принадлежи. Завинаги. И смятам да си я върна.

Етън си пое дълбоко дъх.

— Том, виж, ти всъщност не искаш да нараниш никого…

— Искам, разбира се — прекъсна го той. — И пет пари не давам колко души ще нараня. Роана идва с мен — това е истината. Ние си принадлежим един на друг и тя го знае, нищо че й пускаш мухи в главата. Жените нямат мозък. Трябва им силен мъж, да се грижи за тях. Ако Роана не си бе изпуснала нервите и не ме беше натикала в затвора, ти нямаше да се завъртиш около нея и да я объркаш.

— Но са те пуснали, нали? Значи е оттеглила обвиненията си.

— По дяволите, та те се канеха да ме приберат на топло за пет години. Пет години, само защото от време на време понатупвам жена си. Законите са луда работа, от мен да го знаеш. И никак не ми беше приятно да лежа в затвора пет години. Затова убих един от пазачите, но това няма значение.

Етън долови как Ардат потреперва от ужас.

— Ще тръгнат след теб — отбеляза той с премерен тон. — Ако имаш капчица ум в главата, ще изчезнеш оттук, докато още имаш шанс.

— Не ми трябва никакъв шанс, господине — отвърна Том Уилмар с тон, изпълнен с презрение. — Не мърдам оттук, докато не се появи Роана. А и тогава едва ли ще идем кой знае колко далеч. Ще я заведа на място, дето никой няма да ни закача, нито ще се намесва в отношенията между съпрузите. Едно много по-хубаво място от този свят.

Ардат мина край Етън.

— Не можеш да го направиш — обади се тя с дрезгав глас. — Не е възможно да убиеш съпругата си.

— Мога, разбира се. И ще убия и двама ви, ако се опитате да ме спрете — заяви и се огледа из кухнята. — Има ли още кафе?

Вятърът нахлуваше през отворената към верандата врата и Етън кихна.

— Защо не затвориш вратата, Том? — попита той с подмамващ тон.

— Да, да. Разбира се. — Мъжът изведнъж заприлича на смъмрено от баба си дете. — Извинявайте. Не се сетих.

Извърна се и посегна към дръжката.

Етън не се поколеба, дори не помисли колко глупаво постъпва. Спусна се към Уилмар, настигна го и го стовари върху заледената веранда.

Видя удара да се задава почти като на забавен каданс: пистолетът се насочваше към главата му, докато се опитваше да го измъкне от яката мускулеста ръка на Том Уилмар; чу Ардат да изпищява, но звукът сякаш идваше от много далеч и му мина нелепата мисъл, че ще умре, преди да я е вкарал в леглото си.

После настъпи мрак.

 

 

Ардат се хвърли напред, водена от безсилна ярост, но Том Уилмар — вече на крака — отстраняваше с ритници безжизненото тяло на Етън Джеймсън от пътя си. Бутна я настрана с небрежен жест и тя се строполи върху кухненските шкафове, оставайки без въздух. Ушите й пищяха; разтърси глава, за да проясни погледа си. Уилмар затвори вратата с ритник и стовари Етън в средата на кухнята. От челото на ранения течеше кръв, а той лежеше студен, бледен и неподвижен.

Тя успя да се изправи на колене и се насочи към Етън, след като хвърли гневен поглед към Том. Той бе отишъл до плота и си наливаше чаша кафе.

— Не биваше да прави това — изрече Том спокойно. — Не желая да се карам с теб, сладка госпожице. Дръж се прилично и ще се разберем.

Беше кльощав и независимо от пистолета в ръката си изглеждаше безпомощен. Никой досега не бе наричал Ардат „сладка госпожице“ и това никак не й хареса.

Грабна чист пешкир, коленичи до Етън, придърпа главата му в скута си и започна да бърше кръвта. Раната на челото му не беше дълбока; сети се, че според медицинските справочници раните по главата винаги силно кървят, ала той така и не помръдна, докато тя се грижеше за него.

— Не умирай — прошепна тя. Думите й прозвучаха като смесица от молитва и заплаха. — Моля те, Господи, не го оставяй да умре.

— Няма да умре — заяви с раздразнение Уилмар, седна на люлеещия се стол и постави огромния пистолет пред себе си. — Главата му е твърда. Необходим е по-силен удар, за да умре човек.

Тя продължаваше да бърше кръвта и същевременно се опитваше да потуши обземащите я паника и гняв.

— Несъмнено си наясно с тези работи — отбеляза тя с горчивина.

— Май да.

Отговорът му никак не я успокои. Направи се, че не я интересува и продължи да се грижи за мъжа, чиято глава лежеше в скута й. Лицето му бе силно пребледняло и тя се наведе, за да провери дали все още диша.

— Етън — прошепна Ардат настойчиво. — Етън…

— Прав е. Не съм мъртъв.

Отвори очи и я погледна с нещо средно между изненада и бдителност.

— Слава Богу — прошепна тя и се постара да възпре напиращите в очите й сълзи.

— Защо? Мислех, че искаш да ме видиш мъртъв.

— И тя ли иска да те убие? — попита Уилмар от мястото си до камината. — Май си създаваш доста врагове.

— Повече, отколкото ми се иска.

Опита се да седне, изруга и със стон отново отпусна глава в скута й.

— Стой мирно — нареди му Ардат. — Кървенето току-що спря, не искам да започне отново.

— В случай, че не си забелязала, подът е твърд и студен — сряза я той.

— В случай, че ти не си забелязал, скутът ми е мек и топъл.

Той я погледна.

— Така е. Но не мога да се освободя от чувството, че ще ме стовариш на пода.

— Напълно го заслужаваш — отвърна му тя и едва тогава забеляза как несъзнателно гали косите му.

Понечи да отдръпне ръка, но той се пресегна, улови я и я погледна в очите. Остави ръката си в неговата.

— Колко мило — присмя се Том Уилмар. — Но е по-добре да не се привържеш особено към него, сладка госпожице. Няма да се задържи достатъчно на този свят.

— Какво значи това?

Той вдигна пистолета.

— Просто ще изчакам моята Роана да се появи тук и тогава вероятно ще му пръсна черепа. После ще отведа и нея на върха на Захарната планина и ще си довърша работата. Сигурно ще открият телата ни чак напролет. — Въздъхна. — Звучи романтично, нали?

— Много! — увери го Ардат с леден тон. — Но защо искаш да убиеш Етън?

— Защото се е чукал с жена ми.

— Глупости… — Етън се опита да се изправи, но Том Уилмар бързо насочи пистолета към него. — И с пръст не съм докосвал жена ти — завърши той много по-спокойно.

— И да си го направил, не те виня. Роана е жена за милиони; повечето мъже не са виждали такава, но тя е моя. Моя собственост и ти нямаш право да се намесваш. Бъди щастлив, че оставям твоята малка госпожица лейди, без да я докосвам.

— Не съм негова госпожица, не съм малка и не съм лейди — намеси се Ардат.

— В сравнение с Роана си малка — промърмори Етън.

Тя погледна надолу към него. За човек с рана на челото, два пъти заставал пред смъртта за двадесет и четири часа, изглеждаше прекалено развеселен от създалата се ситуация.

— Този човек се кани да те убие — обърна му внимание тя. — Защо се държиш така лекомислено?

Той повдигна ръка и докосна бузата й.

— Защото, скъпа моя, има неща далеч по-лоши от смъртта. И подозирам, че влюбването ми в теб е едно от тях.

Главата му. Подскочи, когато тя я пусна да падне на пода.