Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (1)

Пролог

Бъдни вечер, 1977

— Шейната на Дядо Коледа има ли такива хубави червени и сини светлинни? — попита четиригодишната Ярдли с тънко, сладко детско гласче.

Застанала на колене върху възглавничката пред капандурата, с притиснато към стъклото носле, тя наблюдаваше вълнението долу. Русите й дълги до кръста къдрици подскачаха от енергия и неспокойство, тъй характерни за малките.

Въпросът бе към Лорън, най-голямата от четирите сестри; тя седеше до „бебето“ и със сериозно лице следеше суетнята, предизвикана от присъствието на полицията и съдебните лекари — разследването започна късно вечерта и те почти приключваха работата си. Четиринадесетгодишната Лорън Смит вече се прощаваше с детството. Бялата, алабастрово гладка кожа, дълбоките, сапфиреносини очи и черните лъскави коси обещаваха да я превърнат в истинска красавица. Тази вечер обаче очите й излъчваха дълбока тъга — на младата девойка липсваше житейски опит да я прикрие.

— Лорън! — настойчиво привлече вниманието й Ярдли.

— Не, сладурано — промълви тя; гласът й едва се чу от шума долу.

— Глупава си, Ярдли — обади се Ардат; от позицията на своите дванадесет години тя достатъчно добре схващаше значението на покритата носилка, която двама санитари бутаха по калдъръмената пътека.

— Не съм! — изплака момиченцето. Сълзи се стичаха от очите му, сини като на най-голямата му сестра. — Всички знаят, че е Бъдни вечер. Дядо Коледа ще дойде. Може да е с тези светлини, нали, Лорън?

Тя кимна разсеяно — винаги отговаряше утвърдително на всички въпроси на малката; правеше го така естествено, както дишаше. Ала сега внимателно гледаше баща си, който с отпуснати рамене седеше на пейка в далечния край на вътрешния двор.

Ардат се облегна на перваза; изражението й представляваше смесица от войнственост и болка.

— Боже Гос…

Лорън се извърна към сестра си; от внезапния й, нехарактерен за нея гняв очите й потъмняха като нощта навън.

— Да не си посмяла, Ардат! Не споменавай напразно името Господне!

— Да — съгласи се и Ярдли. — Той е бебе и утре е рожденият му ден.

Без да й обръща внимание, Ардат не сваляше блесналите си очи от Лорън.

— И какво ще направиш, умница? Ще кажеш на мама ли?

Лорън я зашлеви.

И четирите сестри — дори седемгодишната Дайна, седнала в другия край на стаята, която за пръв път от пет години бе пъхнала палеца си в устата — зяпнаха при тази необичайна проява на ярост.

Очите на Лорън се напълниха със сълзи.

— О, Ардат, съжалявам. Моля те, не се сърди.

Ала зад напиращите сълзи очите на дванадесетгодишното момиче блестяха като зелени ледени късчета, а лицето му, обикновено бяло като на голямата сестра, внезапно почервеня от яд.

— Остави ме, Лорън — изкрещя тя, извъртя се и хукна към вратата. Спря за миг, преди да излезе, и се обърна към другите в слабо осветения коридор, гъстите червени коси около хубавото й лице наподобяваха огнена аура. — Всъщност защо не си отидете всички, както направи тя!

Дайна придърпа колене към брадичката си и очите й се напълниха със сълзи.

— Много си подла, Ардат Смит! Мама не искаше да си отиде! Тя… Тя… Случи й се нещастие, нали, Лорън?

— Да — отвърна най-голямата тихо — и нейните очи плуваха в сълзи. — Беше ужасно, ужасно нещастие.

Дайна кимна тържествено. На сърцевидното й личице правеха впечатление огромните сиви очи; гледаше не по-малко сериозно от своята героиня — най-голямата от сестрите Смит. И нейните коси имаха цвета на черната нощ, обгърнала къщата сега, когато и последните коли с проблесващи сини и червени светлини изчезнаха заедно с процесията по дългата частна алея далеч от имението „Кестенови хълмове“.

— Ардат е лоша, защото не разбира, нали?

— Разбирам, малко идиотче такова! Мама е мъртва!

И четирите момичета — „красивите малки дами Смит“ (така ги нарече мама днес, когато застанаха пред коледното дърво в най-красивите си тоалети, за да ги снима татко) — се разплакаха.

— Дядо Коледа ще дойде ли все пак? — попита Ярдли и изхълца.