Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (7)

Глава 7

Първата половина от осемчасовия преход до рибарските колиби на ранчото Уинтър не беше много трудна. Пътеката се извиваше между вечнозелени храсти и покрай малка рекичка, която идваше от група езера по-високо в планината. Въздухът сякаш пулсираше от светлина и горски аромати.

Копитата на конете чаткаха успокоително и този звук проникваше в подсъзнанието на Алана, предизвиквайки леки разлютявания от спомени под булото на амнезията.

Малки неща.

Прости неща.

Слънчев лъч, проникващ през борова клонка, красива картина от злато и трептящи зелени иглички. Удар на метална подкова в камък. Капчица, стичаща се като течен кристал в сенките. Скърцане на седло.

Светлото проблясване на руса коса току до рамото й, когато сивият кон на Джак приближава Сид.

Не, не конят на Джак, поправи се веднага Алана. Конят на Стан. Джак е мъртъв и небето над Броукън Маунтин е ясно. Няма облаци, няма гръмотевици, няма буря, няма лед.

Сега имаше само слънчева светлина, гореща, пламтяща над нея, стопляща я чак до костите. Беше й топло, не студено. Ръцете й бяха подвижни, не безчувствени и безполезни. Гърлото й не беше възпалено от писъци.

Само беше стегнато от усилията, които полагаше, за да не закрещи сега.

Алана преглътна и отпусна ръцете си, стиснали здраво юздите. Изтри челото си, обсипано с капчици студена пот въпреки горещия ден.

Не забелязваше загрижените погледи на Боб, нито стиснатите устни на Рейф. Когато Рейф предложи да обядват, тя не свърза думите му с нищо друго, освен с няколко кратки минути на облекчение, още няколко минути, преди да трябва да се изправи пред дивите височини на Броукън Маунтин.

Алана слезе от коня и машинално охлаби юздата. Беше се схванала малко от ездата, но с малко раздвижване щеше да се оправи.

Джанис обаче не беше толкова издръжлива. Тя изстена високо и се облегна на търпеливия си кон. Рейф отиде при нея и й предложи ръката си. Джанис я пое и направи няколко болезнени стъпки. Алана гледаше кестенявата коса на жената, блеснала на слънцето, и чу женствения, малко кисел, смях на Джанис, смесен с дълбокия, мъжки звук от този на Рейф.

Двамата бавно се върнаха до конете от другата страна на пътеката, приближавайки се към Алана, която беше почти невидима, облегнала се на Сид.

Алана усети завист, докато гледаше Джанис с Рейф. Да може да приема толкова естествено чуждото докосване. Да се смее. Да усеща силата и топлината на Рейф толкова близо до себе си и да не се страхува. Да си спомня всичко.

Знаеше ли Джанис какъв късмет има? И беше ли необходимо да се притиска толкова силно към Рейф, че гърдите й да опират в ръката му?

Алана затвори очи, задушавайки се от немилосърдните си мисли. Очевидно Джанис въобще не бе свикнала да язди продължително. Краката й сигурно бяха като сварени спагети. И въпреки това не се бе оплакала нито веднъж през изминалите четири часа, откак напуснаха ранчото.

Боб настоя да яздят с бърз ход, защото искаше да стигнат до къщата при Петте езера на Броукън Маунтин, преди да започне следобедната буря. Ездата не беше лесна за Джанис и Стан, несвикнали нито да яздят, нито с разредения въздух.

Но никой от двамата не каза нищо за скоростта. Нито дори Стан, който имаше основателна причина да се чувства подразнен.

Стан, по който първо бяха крещели, а после бе нападнат без никакво предупреждение, метнат по гръб и стиснат за гърлото от силната ръка на Рейф.

Кръвта се надигна в главата на Алана, докато си припомняше снощното фиаско. Тя се наведе до гладката кожа на седлото, охлаждайки пламналото си лице.

Стан застана от другата страна на Джанис и хвана ръката й. Тя му се усмихна с кисела благодарност. Усмивката беше слънчева, подканваща — прекрасен фон за ясните й сини очи. Стан се усмихна в отговор с явно мъжко одобрение.

— Оставям те в сигурните ръце на Стан — каза Рейф и се отдръпна. — Но не се отдалечавайте много. Трябва да тръгнем на път най-късно след половин час.

Едрият русокос мъж погледна към ливадата зад малката горичка, където няколко пътеки се кръстосваха в различни посоки.

— Коя е нашата пътека? — попита Стан.

— Онази.

Рейф посочи към скалистото рамо на Броукън Маунтин, издигащо се над ливадата.

Джанис изпъшка и превъртя очи.

— Само заради теб, Рейф Уинтър — промърмори тя, — ще се кача отново на този проклет кон и ще тръгна по тази омразна пътека.

Алана вдигна глава и погледна над гърба на Сид с внезапно силно любопитство. Думите на Джанис, свободното й държане с Рейф, цялото им поведение едва ли беше на хора, които се познават едва от няколко часа. Стан също сякаш се познаваше с Рейф, беше по-скоро като негов стар приятел, отколкото нов клиент на риболовното ранчо на Броукън Маунтин.

Докато Джанис и Стан куцукаха надолу, Рейф се усмихна след тях с обич и малко учудване. Алана го гледаше и се питаше доколко Рейф познава Стан и Джанис.

Особено Джанис.

Сякаш усетил погледа на Алана, той се извърна и видя черната й коса, която почти се сливаше с лъскавата козина на Сид. Над гърба на коня се виждаха само косата и очите й.

— Ти ги познаваш — каза Алана, когато срещна кехлибарения му поглед. В гласа й прозвуча обвинителна нотка.

Рейф остана неподвижен за миг, после сви рамене.

— Преди пътувах много. Те двамата биха любимите ми туристически агенти. — Той се усмихна бързо, развеселен от нещо, известно само нему. — Свършили сме доста работа заедно, по един или друг начин.

— Тя е много привлекателна.

Ако не тонът, то погледът й определено беше въпросителен.

Рейф погледна към Джанис, която вървеше по пътеката облегната на Стан.

— Да, май си права — отвърна с безразличен глас Рейф. Изведнъж се обърна, пронизвайки Алана с поглед. — Стан също е привлекателен.

— Не и за мен.

— Защото ти напомня за Джак ли?

Алана понечи да излъже, но реши, че с това само ще си създаде още грижи. Беше й достатъчно трудно да разделя съня от кошмара. Ако започнеше да лъже себе си и Рейф, щеше да стане невъзможно да разграничава нишките на реалността от амнезията.

— За мен Стан не е привлекателен, защото той не си ти.

Ноздрите на Рейф трепнаха. Преди да е казал нещо, Алана продължи с някак унесен тон:

— Но няма никакво значение, че за мен ти си привлекателен, а другите мъже не са. Защото вече е прекалено късно.

— Не.

Рейф не каза нищо повече. Не беше необходимо. Всяка фибра на силното му тяло отхвърляше думите й.

Алана бавно поклати глава и слънчевите лъчи се плъзнаха в черните й коси.

— Не мога да понеса повече, Рейф — каза тя и в гласа й се долови отчаяна нотка. — Не мога да се справя с теб, с миналото и настоящето, с онова, което е било и което не е било. Безкрайно трудно ми е дори да преживявам всеки един ден, а нощите…

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Ставаше й все по-трудно с всеки изминал час, с всяка минута, защото съзнанието й крещеше, че с всеки миг, с всяка направена крачка по пътеката за Броукън Маунтин, тя се приближава към смъртта.

Нейната смърт.

В това нямаше никакъв смисъл. И тя го знаеше. Но това не можеше да спре страха й.

— Да те виждам и да си спомням миналото, като знам, че никога повече… — изрече тя на един дъх.

Накрая почти проплака. Затвори тъмните си очи. Не искаше да разкрива желанието, страха и безпомощността, които бяха изпълнили цялото й същество.

— Просто не мога! — извика тя.

— Не — каза Рейф. Гласът му беше тих, но уверен. — Веднъж вече те изгубих. Няма да те изгубя отново. Освен ако ти не ме искаш?

Алана издаде някакъв звук, който беше наполовина смях, наполовина ридание.

— Никога не съм искала никого другиго, макар че това едва ли има някакво значение. В миналото то не беше достатъчно, нали? Не е достатъчно и сега. Дори ти не можеш да ме докоснеш.

— Минал е едва месец — отвърна Рейф. — Дай си време да зарасне раната.

— Започвам да се мразя.

Гласът й беше дрезгав от усилието, което й струваше да говори спокойно за паниката, унищожаваща силата й.

— Аз съм страхливка — прошепна, — която се крие зад амнезията.

— Това не е вярно!

Алана го погледна с копнеж — Рейф беше една недостижима мечта.

— Не, вярно е. Не трябваше да се връщам тук. Става по-лошо, не по-добре.

По лицето му за миг се изписа такава болка, че Алана затаи дъх.

— По-добре ли се чувстваше в Портланд? — попита тихо той.

Алана бавно поклати глава.

— Не. Когато спях, идваха кошмарите, всеки път все повече и повече, и по-лоши. Събуждах се и се борех със себе си. Мразех се. Затова сега съм тук. Мислех, че…

Рейф чакаше, но когато Алана не продължи, той попита:

— Какво си мислеше?

Тя си пое дълбоко въздух, после още веднъж.

— Мислех, че тук има нещо. Нещо, което ще ми помогне отново да стана силна. Нещо, което ще… — Гласът й се пречупи, но тя продължи, опитвайки се да каже на Рейф онова, което не бе казвала на никого другиго: — Нещо, което ще ми позволи отново да пея — прошепна накрая.

Рейф се запита дали е чул правилно. Гласът й беше толкова тих, толкова изтънял.

— Какво искаш да кажеш? — попита я той.

— Не съм пяла след Броукън Маунтин. Не мога. Винаги, щом се опитам, гърлото ми сякаш се затваря. — Тя го погледна отчаяно, чудейки се дали той знае колко много означава за нея пеенето. — Песента беше единственото, което ми остана, след като ти умря. А сега не мога да пея. Нито нота. Нищо. Сега ти си жив, а аз не мога да понасям да ме докосват. И не мога да пея.

Рейф затвори очи. Спомни си красотата на гласа й, извисен заедно със звуците на хармониката му, лицето й, озарено от музиката и любовта, когато му пееше.

Искаше му се да й вдъхне увереност, да я защити, да я обича, да й върне песента и смеха, всичко онова, което миналото беше отнело на нея и на него. Но ето, че всичко, което правеше, носеше на Алана само още страх, още болка.

Тя не можеше да пее.

Той не можеше да я прегърне.

Рейф изпсува тихо, злобно. Когато очите му се отвориха, те бяха сурови, а болката бе мрак, събиращ се в дълбините им.

— Ще те върна долу в къщата, Алана. А после ще те оставя на мира, ако това искаш. Не мога да понеса да ти причинявам болка.

— Рейф — каза тя и затаи дъх, докосвайки бузата му с треперещи пръсти. — Ти не си виновен за нищо.

— За всичко — каза дрезгаво той. — Разчитах на Боб да те върне обратно. А сега ти си тук и всичко, което правя, ти причинява болка.

— Това не е вярно — каза Алана.

Не можеше да понася мисълта, че го е наранила. Никога не го бе искала, дори по времето, когато писмото й се върна неотворено.

— Не е ли?

Той я погледна с присвити кехлибарени очи. Гневът му към самия себе си личеше по устните му — чувствени, но стиснати в сурова линия.

— Не, не е вярно — прошепна тя.

Но думите не бяха достатъчни, за да го убеди. Алана виждаше съмнението в мрачното му изражение. Ако можеше да му изпее онова, което чувства, той щеше да й повярва, но тя не можеше да пее.

Вдигна колебливо ръка към лицето му, което се бе усмихвало, смяло, бе я обичало в спомените й, в сънищата й. Той винаги беше една песен вътре в нея, дори и в най-лошите дни.

Особено тогава, когато кошмарът и ледът я затрупваха като лавина, задушаваха я. Той й бе дал толкова много — реалност, сън и надежда. Все пак би могла да му върне част от всичко това сега, когато очите му бяха потъмнели от болка и гняв към самия себе си.

Пръстите й се пъхнаха под ръба на шапката му, разтвориха се в топлината на косата му.

— Наистина е като козина на самур, Рафаел — промълви тя, произнасяйки името му със звучното му испанско произношение, превръщайки трите срички в любовна песен. — Рафаел… Рафаел. Това е по-хубаво от сънищата ми за теб. А сънищата ми за теб са хубави. Те са това, което поддържа разсъдъка ми след Броукън Маунтин.

Алана усети леките тръпки, които преминаха през Рейф, чу името си, произнесено тихо от устните му. За миг се изплаши, че ще я докосне и ще развали магията.

Но той само леко раздвижи глава, търкайки се в ръката й като огромна котка. Затвори очи и се съсредоточи в усещането на пръстите й в косата си.

Чувственото му изражение накара Алана да изпита някакъв нов вид слабост, огън, обхванал пръстите й, изпълнил тялото й. Пламък дълбоко вътре в нея, който я изгаряше.

Дългите гъсти мигли на Рейф трепнаха, когато я погледна.

— Сънувах те — прошепна той. — Сънувах това.

Алана не каза нищо, защото просто не можеше.

Пръстите й се вкопчиха в косата му, сякаш щеше да намери нещо там, нещо, което е изгубила и я е напуснала всяка надежда отново да го намери.

Дори когато разговорът на Джанис и Стан, които се връщаха, напомни на Алана, че тя и Рейф не са сами, дори тогава тя не можа да намери сили в себе си да се отдръпне от прекрасното усещане косата му да се плъзга между пръстите й.

Гласът на Боб я изтръгна от транса й:

— Двайсет минути до тръгването — извика той, застанал до товарните мулета. — Ако не сте обядвали, ще съжалявате.

Бавно, без желание, Алана пусна копринената топлина на косата на Рейф. Точно преди ръката й отново да се отпусне отстрани на тялото й, пръстите й спряха, за да погалят мустаците му с милувка, лека като слънчев лъч.

Той извърна леко глава и плъзна устните си по чувствителните възглавнички на пръстите й. Когато тя вече не го докосваше, той се наведе бързо, свали шапката си и отново я върна на мястото й.

— Боб е прав за обяда — каза той. Гласът му беше дрезгав, но топъл. — А ти дори не си закусила.

Алана поклати глава, макар че това не беше въпрос от негова страна.

— Забравих да си взема обяд — призна тя.

— Мери е сложила достатъчно за двайсет души в моята чанта. — После, усмихнат, Рейф добави с убедителен тон: — Сподели го с мен, Алана. Дори цветята трябва да ядат нещо.

Зад лекотата на тона му се долавяше истинска загриженост. Алана никога не е била толкова слаба, колкото беше сега. Прекалено слаба, прекалено деликатна, като животно, което са преследвали дълго.

— Печено телешко, ябълки, домашна пита, шоколадови бисквити… — промълви той.

Устата й се наля със слюнка. Тя облиза устни.

— Продадено — каза задъхано.

Тя и Рейф ядоха под шарената сянка на един бор. Седяха един до друг, почти допрени. Чаят от маточина, който Мери бе приготвила за Рейф, имаше странен вкус в чистия планински въздух.

Алана ядеше бързо, наслаждавайки се на храната за първи път от седмици насам. Рейф я наблюдаваше усмихнат. Това също беше част от сънищата му. Алана, планините и той.

Когато целият му живот бе изпълнен с предателства и смърт, той бе сънувал Алана.

— По седлата — извика Боб.

Алана спря с ръка, пъхната наполовина в хартиения плик с бисквитите. Рейф взе торбата и й я подаде.

— Вземи ги — каза й усмихнат.

— Сигурен ли си? Не искам да останеш гладен само защото съм прекалено глупава, за да забравя собствения си обяд.

— Тук има още един плик с бисквити — увери я Рейф, посочвайки чантата до крака си. — А също и ябълки. — Той бръкна и извади две ябълки. — Ето. Една за теб и една за Сид.

Рейф се изправи и издърпа Алана с една ръка, като побърза да я пусне, преди да е успяла да изпита страх.

— Май трябва да помогна на Джанис — каза той. — Цялата ще се натърти.

Алана трепна леко и размърда краката си.

— Няма да е единствената — промърмори. — Макар че като се има предвид, че е минала цяла година, откак за последен път съм яздила толкова много, всъщност не съм чак толкова натъртена.

И тогава Алана чу ехото от собствените си думи. Лицето й се промени, напрежението внезапно се върна.

— Това не е вярно, нали? — каза тя. Гласът й стържеше. — Не е минала цяла година. Минал е само един месец. Защо не мога да си спомня?

— Алана — каза тихо Рейф.

Той се наведе над нея, толкова близо, че можеше да види пулсиращата вена на шията й, да вдъхне уханието на маточина от дъха й. Много близо, но без да я докосва, страхувайки се да я прегърне, за да не върне отново кошмарите.

— Алана, недей. Като се самообвиняваш, няма да постигнеш нищо.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух. Очите й отново се отвориха, много тъмни, но не толкова диви.

Кимна рязко, после се обърна и отиде при коня си, стиснала плика с бисквитите в една ръка и двете забравени ябълки в другата.

Остатъкът от прехода се превърна в истински кошмар за Алана. Той започна с първото от петте езера, които наричаха Броеницата, защото блестящите им правилни кръгове бяха свързани помежду си със сребристи водопади.

Първото, най-ниско езеро, се намираше на хиляда и осемстотин метра надморска височина, а последното — на над две хиляди и петстотин. Покрай бреговете на по-ниските езера растяха борове, образуващи тъмнозелени удивителни знаци на фона на сивите камъни. Първото езеро беше много красиво, отразяваше небето във всичките нюанси на синьото — спокойно и тихо.

След първия поглед Алана усети как страхът се надига и обзема ума й. Чуваше оглушителен тътен на гръмотевици от ясното небе, виждаше светкавици в светлината на слънцето, чуваше гласа на Джак оттам, откъдето говореха само гарваните.

Постепенно, без да го осъзнава, ръцете й започваха да дърпат юздите, докато Сид не се възпротиви, тръскайки черната си глава. Не след дълго нервността на Алана започна да се прехвърля върху кобилата. По устата й се появи пяна. Леката й походка се превърна в накъсано ходене. По хълбоците й заблестяха капчици пот, въпреки че високо в планината бе започнало да става хладно.

Алана започна да дърпа юздата толкова силно, че Сид най-накрая спря. Но дори и тогава дърпането не намаля.

Сид разтърси няколко пъти глава, опитвайки се да се освободи.

— Алана.

Гласът на Рейф беше тих и спокоен, въпреки напрегнатото му изражение, което се появи, когато забеляза празния, нефокусиран поглед на Алана. Той се наведе и освободи леко юздите от вкопчените й пръсти.

— Всичко е наред, цвете — промълви той. — Дойдох, за да те отведа вкъщи.

Алана премига и се огледа наоколо с очи, все още хванати в капана на кошмара.

— Рафаел…?

— Тук съм.

Алана въздъхна и разтърси ръцете си, схванати от напрежението да се държи за юздите, сякаш те бяха въже, което можеше да я издърпа от кошмара. Понечи да заговори, но не можа и само преглътна. Когато опита за втори път, гърлото й вече не беше свито около името на мъртвия й съпруг.

— Джак и аз минахме оттук.

Под сянката на шапката присвитите очи на Рейф приличаха на топази. Той знаеше, че пътеката, по която яздеха сега, е една от трите, които можеше да ги отведе до Петте езера. Ако Алана я разпознаваше, значи си спомняше поне някои моменти от онези изгубени шест дни.

— Сигурна си — каза той, като думите му не прозвучаха въпросително.

Тя кимна сковано.

— Първата буря започна тук.

— Първата?

— Мисля, че бяха няколко. Или пък е било само една-единствена, но дълга? — Тя се намръщи замислено, търсейки спомените, които изчезваха веднага щом ги докоснеше. — Не си спомням! — извика изведнъж, а после повтори по-спокойно: — Не си спомням.

Затвори очи, за да скрие призраците, които я преследваха.

Когато най-после отново отвори очи, Алана вече живееше само в настоящето. Рейф и двата коня чакаха търпеливо. Наоколо не се виждаше никой друг.

— Къде са останалите? — попита тя.

— Зад следващото било. Казах им, че ще ги настигнем по-късно, ако ти се чувстваш достатъчно добре.

Алана разсеяно се запита какво ли си мислеха за нея Стан и Джанис. Една жена, изпадаща в странни настроения. Истеричка.

Луда.

Думата отекна в съзнанието й, една вътрешна гръмотевица, заглушаваща разумните думи, за които се опитваше да мисли, в които искаше да се вкопчи.

— Луда ли съм? — каза тя гласно, без да го съзнава. — И всъщност, имали значение? Ако здравият разум е ужас, има ли спокойствие в лудостта? Или само още по-голям ужас?

Тя изведнъж потрепери силно.

— Ти не си луда — каза Рейф. Гласът му беше едновременно нежен, гневен и тъжен. — Чуваш ли ме, Алана? Ти не си луда. Била си ранена и изплашена. Видяла си смъртта на съпруга си и самата ти за малко не си загинала. А след това си изгубила спомените си заради шока. Почти не си яла и спала след Броукън Маунтин.

Алана го гледаше с широко отворени очи, попивайки думите му, както тялото й попиваше топлината на слънцето.

— Ти не си луда — повтори той. — Просто си на края на физическите си сили, застанала си на ръба на халюцинацията, за да държиш действителността на разстояние, докато прецениш, че нямаш друг избор, освен да се изправиш пред нея.

Алана слушаше, долавяше увереността в гласа му, описващ състоянието на ума и тялото й толкова точно.

— Как разбра? — попита тя с изпълнен с болка глас.

— Така става с хората, които са преживели нещо ужасно.

Алана бавно поклати глава.

— Не и със силните хора. Като теб. А аз си мислех, че съм силна.

Рейф се засмя. Дрезгав звук, почти жесток.

— Всеки може да бъде пречупен, Алана. Всеки. Знам го. Виждах как се случва в Централна Америка отново и отново.

— Рейф — прошепна тя.

— Казваха, че съм умрял. И доста дълго аз им вярвах. То си е все едно, че умираш, само че е по-лошо. Нямаше край. И след това се случи отново тук.

Алана потърси погледа му и видя в него чувства, които никога преди не бе виждала у него. Жестокост, омраза и ярост — толкова дълбоки, че стигаха до дъното на душата му.

— Какво… какво се е случило в Централна Америка?

Изражението му се промени, стана далечно, затворено, мускулите на челюстта му се сковаха и той заговори бавно, с неохота, която казваше на Алана повече от думите му.

— Не съм казвал на никого досега. Но на теб ще ти кажа. Ще ти кажа на Броукън Маунтин. Освен ако не… — Рейф й хвърли бърз поглед, отново разтревожен. — Освен ако не искаш да се върнем обратно. Аз ще те върна, Алана. Ако това искаш. Това ли искаш?

— Искам отново да имам доверие в себе си, да имам доверие в разсъдъка си, в спомените си и в чувствата си — каза на един дъх тя. — Искам отново да бъда аз. Искам още…

Рейф чакаше.

— Какво искаш? — попита я тихо.

— Теб — отвърна просто Алана. — Никога не съм била повече себе си, отколкото когато бях с теб.

Но още докато говореше, тя клатеше глава, защото не вярваше, че това, което искаше, е възможно.

Рейф протегна ръка с обърната длан, без да я докосва, но молейки тя да го докосне. Тя сложи леко дланта си върху неговата.

— Аз съм твой, цвете — каза Рейф. — Твой съм от първия миг, в който те видях на онази пътека с куц кон, заляна от светлината на светкавиците. Сега си дори още по-смела оттогава.

— Не се чувствам смела.

— Ти се върна в Броукън Маунтин. Честна си със себе си и с мен. Ако това не е смелост, не знам какво друго може да е.

Гласът му беше дълбок и уверен.

С пръсти, които трепереха леко, Алана избърса сълзите, намокрили клепките й, и почти успя да му се усмихне.

— Благодаря ти.

— Защото ти казах истината ли? — Рейф се усмихна тъжно. — Имам още много истини за теб. Но няма да ти ги казвам сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Моите истини няма да ти помогнат сега. А аз точно това искам. Да ти помогна. На теб и на себе си. Ние ще се излекуваме един друг, а след това ще оставим миналото там, където му е мястото. В миналото. Спомени, не кошмари.

Рейф протегна и другата си ръка. С обърната длан.

Алана сложи ръката си в неговата и усети силния пулс на китката му, видя как сълзите от пръстите й намокриха гладката му, загоряла от слънцето, кожа. Той намери пулса й и го докосна леко, за да усети потока на живота й под пръстите си.

— Готова ли си за планината? — попита я тихо той.

Алана бавно отдръпна дланите си, позволявайки на пръстите му да я погалят от китките до връхчетата на пръстите.

— Готова съм — прошепна.