Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (5)

Глава 5

Рейф поклати глава и каза нещо грубо под носа си, когато Боб изчезна. Но когато се обърна към Алана, се усмихваше.

— Как си се справяла? — попита я той. — Сам и Боб на едно място. Мили Боже! А също и Дейв. Направо не ми го побира умът.

— Какво искаше да каже Боб за „опетненото ти минало“? — попита Алана.

— Ужасна професия — каза лаконично Рейф. — Много пътувания. Не помниш ли?

— А за Сам, който може да изпадне в беда?

— Сега не е в беда.

— Но е бил? — настояваше Алана.

— Всички изпадаме в беда понякога.

Алана въздъхна отчаяно.

— Разрешено ли ми е да питам за туристите?

Рейф присви очи.

— Разбира се. Давай.

— Но ще получа ли отговори?

— Сега вече си спомням как се справяше с братята си — каза Рейф, усмихнат. — С инат.

— Предпочитам да го наричам решителност.

— Хубаво нещо е решителността.

Алана се взря в уж безстрастното изражение на Рейф, в интелигентността и чувството за хумор, които проблясваха в дълбините на кехлибарените му очи, в чистата линия на устните му под мустаците.

Това, което видя, я накара да забрави въпросите си. Рейф бе свалил шапката си. Косата му беше много тъмнокестенява, с изненадващи златисти кичури, чиста, гъста и лъскава. По лицето му нямаше и следа от брада, което означаваше, че сигурно се е обръснал точно преди да тръгне, за да я вземе от летището.

Отворената яка на ризата му разкриваше космите по гърдите му, по-тъмни от мустаците, по-къдрави. Погледът й се върна върху челото му, където гъстата кестенява коса бе сресана назад от пръстите му.

Спомен ли е, или сън, запита се Алана, или наистина косата на Рейф някога беше като козина на самур под пръстите й?

— За какво мислиш? — попита я той.

Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш я питаше колко е часът.

Алана отвърна инстинктивно на този тон, отговаряйки му, преди да е осъзнала какво я е попитал и какво ще разкрие отговорът й.

— Косата ти — каза тя. — Като козина на самур…

— Искаш ли да провериш?

— Какво?

— Дали косата ми е като козина на самур.

Рейф говореше така, сякаш това беше съвсем нормално нещо.

— Не се тревожи — добави тихо. — Няма да те докосвам. Знам, че не искаш да те докосват.

Гласът му беше тих, почти шепот, успокояващ, какъвто беше в джипа, когато кошмарът завладя Алана без предупреждение.

— Хайде, докосни ме — продължи той. — Обещавам, че няма да направя нищо. Ти си в безопасност с мен, Алана. Винаги. Аз съм човекът, който дойде, за да те отведе вкъщи.

Алана гледаше кехлибарените му очи и милата усмивка, докато гласът на Рейф я обгръщаше, галеше я. Ръцете му все още бяха в джобовете, тялото му — все още отпуснато. Позата му казваше на Алана, че той разбира и приема страха й да бъде докосвана, прегръщана.

— Как разбра? — попита тя с треперещ глас.

— Че не искаш да бъдеш докосвана?

— Да.

— Всеки път, когато те докосвам, ти се вцепеняваш. Това говори по-добре от думи. Много по-добре.

Алана усети чувствата, които се надигаха под видимо спокойния вид на Рейф.

„Той върна писмото ми, без да го отвори — помисли си тя. — Но дали и той ме е сънувал? Дали студенината ми го наранява, дали сърцето му кърви така, както кървеше моето, когато писмото ми се върна запечатано?“

Споменът за болката отново я обзе, разтърси я.

„Това е минало — каза си тя. — Аз живея в настоящето. Днес Рейф показа само нежност спрямо мен. А сега аз му причинявам болка.“

Искаше й се да го прегърне, да утеши и двамата, но мисълта, че той също ще я прегърне, накара тялото й да се вцепени, да иска да се бори, да избяга.

— Нищо лично — каза тя. Гласът й прозвуча сковано.

— Сигурна ли си, че причината не е в нещо, което съм направил?

Алана го погледна. Очите му бяха ясни и чисти като високопланински извор. Златисти и топазени отблясъци, примесени с преобладаващия кехлибарен цвят. Той я наблюдаваше със странна настойчивост.

— Сигурна съм — отвърна тя. Въздъхна, започваше да се отпуска. — Съвсем сигурна.

— Тогава каква е причината? — попита внимателно Рейф.

— Аз… аз не знам. След смъртта на Джак просто не понасям да ме докосват.

— А ти можеш ли да докосваш?

— Аз…

Алана спря и объркано изражение сключи черните й вежди.

— Не съм мислила за това по този начин — призна тя.

Рейф чакаше, без да сваля поглед от нея.

И Алана го гледаше, поглъщайки мълчанието и сдържаността му, бавно пулсиращия пулс на шията му, повдигането и спускането на гърдите му в спокоен ритъм. Той чакаше.

Ръката й бавно се вдигна. Той се наведе, за да й е по-лесно да го докосне. Пръстите й леко докоснаха косата му, поколебаха се, после бързо се отдръпнаха.

— Е? — попита усмихнат Рейф, докато се изправяше. — Ще ме одере ли някой, за да си направи палто от мен?

Алана се засмя малко пресилено.

— Не съм сигурна — отговори. — Беше толкова бързо.

— Опитай отново — предложи той.

Алана се качи на стъпалото, на което беше Рейф. Този път ръката й се задържа по-дълго, позволявайки на косата му да се плъзне между чувствителната кожа на пръстите й. С усмивка — едновременно срамежлива и спомняща си — тя вдигна ръката си.

— Така е по-добре — каза Рейф. — Но трябва да вземеш уроци от някой професионален кожар.

Тя изсумтя въпросително.

— Професионалистите докосват кожите с длани и пръсти — обясни Рейф.

Погледът му се премести от устните й върху лъскавата й черна коса.

— И изпробват кожата с дъха си — продължи той. — Задържат мекотата й до устните си, подушват я, вкусват я, после леко я допират до най-чувствителното място на кожата си.

Алана затаи дъх. През тялото й мина тръпка на удоволствие при мисълта да бъде докосвана толкова нежно… от Рафаел Уинтър.

— Наистина ли? — попита тя.

— Не знам — призна Рейф. Гласът му беше като кадифе, когато й се усмихна. — Но аз бих направил това с теб, ако ти беше кожа, а аз — кожар.

Въпреки че Рейф не се бе приближил, Алана се почувства завладяна от него, от чувствените му обещания, които я обливаха като горещи вълни.

Внезапно през тялото й като течно олово преминаха ярки спомени от времето, когато правеха любов. Толкова дълго се бе опитвала да забрави, но ето че спомените бяха толкова горещи и ясни, сякаш току-що преживени.

Или може би спомените й за нежното докосване на Рейф бяха само желание и сън, преплетени толкова здраво, че изместваха реалността. Някакъв друг вид амнезия, в по-лека форма, но също така изпълнена с празнини.

Но Алана току-що бе докоснала Рейф и това беше по-хубаво от спомените й.

Рейф се усмихна, сякаш знаеше какво точно изпитва тя. Преди да е успяла да се отдръпне, той се отдръпна от стената и мина покрай нея по тясната стълба, без да я докосва. Когато заговори, гласът му вече не беше закачлив, дрезгав, интимен:

— Поспи малко — посъветва я. — Не се шегувахме, че ще тръгнем на зазоряване. Ако имаш нужда от нещо, аз съм в съседната стая. Не се притеснявай, ако вдигнеш шум. Туристите още са настроени за часовото време във Вирджиния. Спят като бебета.

Тя се втренчи в Рейф, който се бе запътил към дневната.

— И, Алана…

Той се обърна към нея, лицето му беше наполовина осветено, наполовина в сянка, очите блестяха, златисти като залез след дъжд.

— Да?

— Не се страхувай. Каквото и да се случи, аз съм тук.

Той изчезна в дневната, преди да е успяла да отговори.

Тя бавно тръгна нагоре по стълбите към стаята си, надявайки се да чуе стъпките на Рейф зад себе си.

Но само тишината я съпроводи до спалнята й.

Изтощението от безсънната нощ и познатите тихи звуци на ранчото бързо я унесоха в дълбок сън. Спа спокойно, докато на небето се събраха облаци, сгъстиха се, раздирани от светкавици и гръмотевици.

Тогава сънят й се разстрои, главата й започна да се мята на възглавницата, краката и ръцете й започнаха да се движат, гърлото й се стегна от неизказани думи.

 

 

Язди до Джак. Спорят.

Той е сърдит, облаците са сърдити, а планините се извисяват като гръмотевица.

Смърчове, борове и трепетлики се извиват под напъните на бурния вятър, който отскубва листата, върти ги като златни монети в черната бездна. Конете изчезнаха.

Крещи, но никой не я чува, тя е просто едно ярко листо, въртящо се надолу, надолу и…

 

 

Измръзнала, потна, Алана се събуди, а сърцето й биеше до пръсване, едва си поемаше дъх. Погледна към часовника на нощното шкафче. Четири без двайсет. Прекалено рано за ставане, дори и да тръгваха на зазоряване.

Светкавица освети стаята, оставяйки след себе си пълен мрак. Последва ужасен трясък.

Алана се почувства хваната в капан.

Скочи от леглото, отвори вратата и изтича в коридора. Хукна надолу по стълбите и изскочи на верандата. Непрестанни светкавици осветяваха земята, прекъсвани само от кратки секунди тъмнина, които направо замайваха.

Изплашена, изгубила ориентация, Алана изкрещя и се обърна към вратата.

Оттам излезе един мъж и тръгна към нея.

В първия момент Алана си помисли, че това е Рейф, но веднага осъзна, че мъжът е твърде висок. Но не беше Боб. Походката му беше различна.

Отново проблесна светкавица, очертавайки фигурата на човека, светлата му коса, дългите бакенбарди, тъпия нос, тънките устни и очите — толкова сини, че чак изглеждаха черни.

Джак.

Минало и настояще, кошмар и действителност се сляха в безграничен ужас. Безпомощна, ужасена, разтърсвана от гръмотевиците и собствените си писъци, Алана се запрепъва назад, размахала отчаяно ръце, тичаше, спъваше се, падаше, навсякъде лед и светкавици, гръмотевици и тъмнина и писъци.

Падаше.

Аз падам…!

Сега Алана чуваше писъците, раздиращи гърлото й. Но този път не крещеше името на Джак, докато се въртеше над бездната.

Този път името беше на Рейф.

Вратата се блъсна и се трясна в стената. Джак изведнъж изчезна в промеждутъка между две светкавици.

Трепереща, Алана си каза, че Джак е продукт на въображението й, един кошмар, от който скоро щеше да се освободи.

И тогава видя Джак, проснат на верандата, Рейф, разкрачен над него, ръката му — стиснала гърлото на Джак.

Обзе я безумна паника, остри късове лед пронизваха тялото й, парализираха я. Джак беше толкова по-едър от Рейф, голям колкото Боб, по-голям дори, а ставаше жесток в силата си.

И тогава парализата изчезна, стопи се в мрака и светкавиците, когато Алана осъзна, че Рейф държи положението под контрол. Джак беше на земята и щеше да остане така, докато Рейф не му позволеше да стане.

Боб излезе тичешком на верандата, стиснал пушка. Бързо забеляза Рейф и мъжа под него.

— Какво, по дяволите…? — започна Боб.

И тогава видя Алана, опряла гръб в парапета на верандата, със сковано от ужас лице, стиснала с ръце гърлото си.

— Сестричке? О, Господи!

Боб тръгна към нея, протегнал ръце.

Алана изпищя.

Рейф скочи на крака и застана между брата и сестрата.

— Не я докосвай — каза равно той.

— Но… — започна Боб.

Отново проблесна светкавица. Боб видя лицето на Рейф — сурово и диво. Без да казва нищо повече, Боб отстъпи назад.

Рейф се обърна. Когато погледна към Алана, в очите му горяха ярост и съжаление. Искаше му се да я вземе в ръцете си, да я прегърне, да усети как се разтапя до тялото му, приемаща прегръдката му.

Но знаеше, че това е сън, а тя живее в един кошмар. Броукън Маунтин разрушаваше бъдещето им, така както някога го стори „смъртта“ му.

— Всичко е наред, цвете — каза тихо Рейф. — Няма да позволя на никого да те докосва. Дори на себе си.

Алана кимна рязко, а думичката цвете отекваше отново и отново в главата й. Едно име от миналото, преди Рейф да умре и да възкръсне, убивайки я, без да знае.

Цвете.

Едно име от сънищата.

Едно име от кошмарите.

— Боб — каза Рейф, без да се обръща, — вдигни Стан и го махни от погледа на Алана. Веднага.

Боб нямаше никакво желание да спори с този глас, шибащ като камшик, с решителната стойка, готова за бой, с мускулите, очертани по голия гръб на Рейф. Боб се наведе безмълвно, вдигна на крака мъжа, наречен Стан, и го поведе към дневната.

Мрежестата врата се затвори зад тях с тих трясък.

Една далечна светкавица освети лицето на Рейф. Върху него бяха изписани едновременно грубост и копнеж.

Алана премига, почти очаквайки Рейф да изчезне.

Но той остана пред нея, фигурата му се очертаваше от светкавиците, един мъж — едновременно слаб и силен, облечен само в дънки. Съжалението покриваше чертите му като тъмно було.

Алана инстинктивно се олюля към него, жадуваща за всяка утеха, която умът би й позволил да приеме.

Рейф стоеше неподвижно и гледаше как слабото й тяло се тресе от студ и страх, как собственият му кошмар оживява. Би я прегърнал, но знаеше, че така само ще я накара отново да закрещи, разкъсвайки и двамата.

Все пак не успя да се въздържи и да не протегне ръка към Алана. Това беше жест, който не изискваше нищо, но предлагаше всичко.

— Хвани се за мен, цвете — каза тихо той. — Ако искаш да го направиш.

Издавайки тих звук, Алана хвана ръката на Рейф и я стисна силно. Той не се възпротиви. Нито направи нещо повече от това, да отвърне леко на стискането й. Тя си пое накъсано въздух, после още веднъж, борейки се да възвърне самообладанието си.

— Помислих си… — Гласът й се пречупи.

Тя се наведе и притисна челото си в опакото на ръката му. Рейф беше топъл като самия живот, който се вля в нея, давайки й утеха и спокойствие. Тя преглътна и заговори, без да вдига глава:

— Помислих си, че е Д-джак.

Ръката му се сведе над приведената й глава, сякаш за да погали косата й, но почти веднага я отпусна до тялото си и я стисна здраво в юмрук.

Страхуваше се да я докосне, за да не я изплаши и да скъса тъничката нишка на доверие, която се бе появила между тях.

— Стан е един от клиентите ни — каза тихо Рейф, но емоциите се долавяха точно под повърхността на равния му глас, излагащи на изпитание самообладанието му. — Стан е едър, точно като Джак. И рус.

Алана потрепери, но не каза нищо.

— Ако знаех, че за първи път ще видиш Стан посред нощ, осветен от светкавиците, в бурята, като на Броукън Маунтин… — Рейф не довърши. — Съжалявам, цвете. За толкова много неща.

Но последните думи бяха произнесени толкова тихо, че Алана всъщност не беше сигурна, че ги е чула. Остана още за миг така, притисната към ръката му, извличайки от нея сила и топлина, оставяйки кошмарът да се махне, да заглъхне в далечината като гръмотевица.

Главата й бавно се вдигна. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, изпълвайки тялото си с кислород, от който то толкова имаше нужда, парализирано от страх дотолкова, че бе спряло да диша. Постепенно спря да трепери от страх, потръпваше леко само от студ.

Чак сега осъзна, че е облечена само с тънка нощница, залепена върху тялото й от ледения дъжд. Яркооранжевата материя бе станала почти черна там, където я бе докоснала водата, тъмна като очите й, вдигнати към Рейф.

Алана отново потрепери и за миг Рейф докосна с топлата си ръка бузата й. Един пръст проследи черната извивка на веждата й толкова нежно, че тя забрави да се страхува. Очите й се напълниха със сълзи и изглеждаха огромни. После сълзите се търкулнаха тихо, топли като дланта на Рейф.

Бавно, съвсем бавно, като насън, Алана обърна глава и устните й докоснаха дланта му. Когато заговори, дъхът й беше като милувка върху кожата му.

— Благодаря ти за разбирането — прошепна тя.

Тялото на Рейф се напрегна видимо, докато се бореше с импулса да я прегърне, да обърне устните й към своите, отново да вкуси топлината й, да усети отговора й. Знаеше обаче, че ако го направеше, тя ще се отдръпне ужасена.

И тази мисъл го разкъсваше като нож.

Алана бавно пусна ръката му. Дланта му остана още миг върху бузата й, после бързо се отдръпна.

— Чувствам се като истинска глупачка — каза Алана и затвори очи. — Какво ли ще си помисли за мен бедният човечец?

— Стан смята, че е постъпил като истински глупак, появявайки се зад теб в такава буря, изплашвайки те до смърт — каза Рейф. Гласът му отново изплющя като камшик. — Извади късмет, че не го направих на парчета.

Алана се възпротиви:

— Вината е моя, не негова. Трябва да му се извиня.

— Глупости. Стан ще ти се извини, на дневна светлина, когато можеш да го виждаш ясно. А след това ще стои далеч от теб.

Думите му бяха ясни и сурови, като леда на глетчер. Алана разбра, че е ядосан, но не на нея. Беше ядосан на Стан, защото я е изплашил.

И тогава осъзна, че Рейф се ядосва и на себе си, защото не я е предпазил от страха.

— Ти не си виновен — прошепна тя.

— Напротив. — После, преди да е успяла да отговори, той продължи: — Трепериш. Готова ли си да се прибереш вътре?

Алана се поколеба. Мисълта да се изправи пред човека, който толкова много приличаше на Джак, я тревожеше неимоверно. Но нямаше друг избор. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си, изложена на милостта на собствените си страхове.

Стисна ръцете си в юмруци, пое си дълбоко въздух и вдигна брадичка.

— Да, готова съм.

— Не е задължително да го правиш. — Гласът на Рейф беше нежен, въпреки спотаения гняв. — Аз ще вляза и ще кажа на Боб, че е по-добре да не се срещаш със Стан точно сега.

— Не. Трябва да престана да съм толкова дяволски… уязвима.

— Преживяла си прекалено много, прекалено скоро. Преживяла си повече, отколкото е редно да понесе, който и да е човек. Не бъди толкова сурова със себе си. Отпусни се. Дай възможност на раната да заздравее.

Алана поклати глава.

Раната не заздравяваше. Кошмарът ставаше още по-лош и завземаше все повече и повече дори от дните й.

— Животът продължава, Рейф. Това е най-баналното клише, но и най-вярното. Аз също трябва да продължа. Трябва да оставя онези шест дни зад себе си. Трябва.

Рейф стисна очи за миг, неспособен да понесе нито болката на Алана, нито смелостта й.

— Точно като диво цвете — прошепна той. — Деликатно и устойчиво, растящо на най-незащитените места. — Отвори очи и протегна ръка към нея. — Ще ми позволиш ли дати помогна? — попита я.

След моментно колебание Алана сложи ръката си в неговата. Топлината на кожата му беше като огън, давайки й да разбере колко студено е собственото й тяло.

— Благодаря — каза просто Рейф.

Той отвори вратата и я въведе в дневната, където я чакаше кошмарът й.