Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (2)

Глава 2

Алана си пое дълбоко въздух, насилвайки се да погледне зората, изпъстряща стаята с розови и червени сенки. Топлината на септемврийското слънце беше като истинско чудо след безкрайните часове на нощта.

Алана се хвана, че се взира в отражението си в стъклото, както често правеше след Броукън Маунтин, търсейки някакъв вътрешен знак за онази шестдневна празнина в паметта си. На повърхността обаче нямаше нищо. Изглеждаше съвсем същата, както преди да тръгне нагоре в планината с най-голямата грешка в живота си — своя партньор певец, Джак Рийвс.

Грешката не беше пеенето. Грешката беше в брака заради удобството. Той винаги я бе подтиквал за повече. Тя винаги бе искала по-малко. Той искаше да се сдобрят. Тя искаше само да сложат край на брака, който никога не би трябвало да започват. И така отидоха заедно в Броукън Маунтин.

Върна се само единият.

Никакви видими следи от преживяното в планината не бяха останали върху тялото на Алана. Глезенът й бе зараснал. Болеше я само когато беше студено. Синините, натъртванията и драскотините ги нямаше, не бяха останали дори белези. Вече не беше необходимо да спазва диета, за да поддържа имиджа, който изискваше публиката. След Броукън Маунтин апетитът й бе изчезнал.

Но това не личеше външно.

Алана се наведе напред, взирайки се в почти прозрачното си отражение върху стъклената врата. Всичко продължаваше да изглежда същото. Дълги крака, мускулести и силни, в резултат от детството й, прекарано по планините на Уайоминг. Гърди, талия и ханш — нито едри, нито прекалено дребни. Кожата й имаше златистокафяв оттенък. Нищо необичайно. Съвсем нищо.

— Все пак нещо трябва да личи външно — каза Алана на отражението си. — Не мога просто да изгубя партньора си от дуета, шест дни от живота си и да се чудя дали още съм в ред, и нищо от това да не личи.

Но наистина, не личеше.

Въпреки че очите й бяха прекалено тъмни, прекалено големи, прекалено замислени, устните й продължаваха да изглеждат така, сякаш всеки момент ще се усмихнат. Косата й все още беше черна и лъскава, разделена на две дебели плитки, падащи до кръста й.

Алана се взира дълго в плитките си, осъзнавайки за първи път, че нещо, свързано с тях, я прави… неспокойна.

Никога не бе искала особено дълга коса, но я бе приела така, както прие и прякора Джили — два изключително необходими елемента от детинския имидж, който публиката искаше от нея. Имиджът вървеше с гласа й, ясен и невинен, чист като планински извор…

 

 

Водата тече, студена, тъмнината чака, очертана от скали и лед, и се сключва наоколо, облаците в небето се събират, светкавиците проблясват, безшумна гръмотевица.

Страх.

Беше прекалено студено, никаква топлина отникъде, само страх, вледеняващ страх, изцеждащ всичките й сили.

Опита се да бяга, но краката й тежаха като олово и сякаш бяха вкоренени в земята. Всяка стъпка траеше цяла вечност. Напъни се повече, побързай или ще те хване.

Трябва да бяга!

Но не може.

Беше натъртена, кървеше, крещеше в нощта, тичаше, препъваше се, влачеше се, отново се надигаше, падаше, въртеше се и крещеше, падаше…

 

 

Сърцето й биеше диво, отговарящо на частта от кошмара, който оживя в съзнанието й.

— Спри! — каза си ожесточено тя, виждайки отражението на ужаса си в стъклото.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух, овладя се, като си напомни, че трябва да престане да мисли за кошмара си като за нещо истинско. Защото не беше.

Кошмарът беше просто творение на мозъка й, който се опитваше да се справи с преживения ужас от смъртта на Джак в планинската буря и от нейната собствена почти смърт след падането.

Така й каза доктор Джийн, а тя бе вярвала на сериозния му глас и нежната усмивка, откак се помнеше. Той й каза, че амнезията й, макар и необичайна, не е патологична. Това беше инстинкт за самосъхранение. Когато мозъкът се почувства достатъчно силен, за да си спомни подробностите от смъртта на съпруга й и собствените й страдания, докато се е влачила надолу по Броукън Маунтин, тогава щеше да си спомни.

Ами ако никога не си спомнеше?

Това също беше нормално, бе я уверил доктор Джийн. Алана беше млада. Беше здрава. Можеше да си създаде нов живот.

Устните й се изкривиха горчиво, докато си припомняше разговора. Лесно му беше на доктор Джийн да говори. Не неговият мозък превръщаше шест липсващи дни в един безкраен кошмар.

Не че й липсваше мъртвият й съпруг. Тя и Джак бяха двама съвсем самостоятелни хора, свързани един с друг по стечение на обстоятелствата. Това беше достатъчно за успешна певческа кариера. Но не беше достатъчно за успешен брак.

И въпреки това понякога Алана не можеше да не изпитва чувството, че само евентуално, ако бе направила нещо по-различно, Джак би могъл да бъде по-различен. Ако бе положила повече усилия или ако не бе полагала чак толкова много. Ако беше по-слаба или не толкова силна. Ако го бе обичала повече или го бе съжалявала по-малко…

Може би, би могло да се получи нещо между тях двамата.

Но дори сега, когато си го мислеше, Алана знаеше, че това е лъжа. Единственият възможен начин да се влюби в Джак беше никога да не бе срещала Рейф Уинтър, никога да не го бе обичала и изгубила; Рейф, с неговия смях и страст, с неговите нежни, разбиращи ръце.

Бе обичала Рейф от петнайсетгодишната си възраст, сгоди се за него, когато стана на деветнайсет. И станаха любовници, когато беше на двайсет.

Рафаел, с тъмна коса и блестящи кехлибарени очи, я наблюдаваше как се променя с докосванията му. Пръстите й изглеждаха толкова деликатни до мъжествените очертания на лицето му, до сухожилията и мускулите на ръцете му. Силата му винаги я изненадваше, както и бързината му, но никога не се бе страхувала от него. Рейф можеше да я прегръща, да я обгръща със силата си, но тя не изпитваше страх, а само всепоглъщаща нужда да бъде още по-близо, да му се отдаде и да го приеме.

С Рейф съществуваше само красота.

Но тогава, преди четири години, Пентагонът съобщи на Алана, че Рафаел Уинтър е мъртъв. Не й казаха нищо повече. Нито къде е загинал годеникът й, нито как. Най-малко пък защо. Просто й съобщиха факта за смъртта му.

И този факт я разтърси из основи. Никога повече лиричната красота на хармониката му нямаше да я зове в нощта. Никога повече гласът й нямаше да се слива с този на сребърния инструмент, който пееше толкова изящно в ръцете на Рейф. Алана пееше с него за удоволствие и за нея това беше най-красивото нещо на света, с изключение на любовта им — тела и умове, слети в първичната хармония, превъзхождаща всичко, дори песента.

Душата й се изпразни след смъртта на Рейф. Нищо не я интересуваше. Дори животът. Когато минутите и часовете без Рейф се събраха и станаха много, дърпайки я в тъмнината, тя инстинктивно се обърна към певческата кариера като свое единствено спасение, като единствен начин да се държи за любовта, която бе изгубила.

Пеенето означаваше Джак Рийвс, мъжът, с когото пееше в онези малки кафенета и по панаирите, мъжът, за когото пеенето беше по-скоро бизнес, отколкото удоволствие. Джак бе преценил уязвимостта на Алана, нейното отчаяние и тогава й каза съвсем спокойно, че няма да има никакви дуети повече, докато не се омъжи за него и не напусне високите планини, за да заживее в хайлайфа на града.

Алана се противопостави на брака, защото не искаше никой друг мъж, освен този, който беше мъртъв.

Но тогава часовете без Рейф станаха стотици, хиляда, хиляда и петстотин… и тя се съгласи да стане съпруга на Джак, защото трябваше да направи нещо, ако не иска да полудее. Рейф беше мъртъв. Не й оставаше нищо друго, освен певческата кариера, за която настояваше Джак още докато Рейф беше жив.

И така Алана напусна високите планини на Уайоминг с надеждата, че в някоя друга част на света няма да чува Рейф в лятната тишина, да го усеща при всеки изгрев на луната, да чувства топлината му с топлината на слънцето.

Омъжи се за Джак, но това беше брак само на хартия. С Джак Рийвс за Алана не съществуваше нищо друго, освен празнота, която трябваше да запълни с песни.

И тогава, преди една година, й казаха, че Рафаел Уинтър е жив.

Не беше Рейф този, който й каза. Рейф никога не й се обади, никога не й писа, никога не се свърза с жената, която някога твърдеше, че обича.

Сега Джак беше мъртъв, убит преди четири седмици от дивата земя, която ненавиждаше. Алана беше с Джак на Броукън Маунтин, когато той загина. Но не си спомняше нищо. Онези шест дни бяха като празна стена.

Зад тази стена се надигаше страхът, опитващ се да се освободи.

Алана затвори очи, не можеше да гледа отражението си в стъклената врата. Рейф беше мъртъв, след това се оказа, че е жив. Джак беше мъртъв завинаги.

Любовта й към Рейф не можеше да умре.

— Стига толкова — каза си остро. — Престани да живееш с миналото. Престани да се разкъсваш заради неща, които не можеш да промениш.

Отвори очи, заставайки пред още едно отражение, пред още един прозорец, който настъпващата зора не бе направил прозрачен. Приличаше на дива сърна, хваната в момент на вцепененост, точно преди да се впусне в лудешки бяг. Дълги кафяви крайници и кафяви очи — много тъмни, много широки, диви.

Едната черна плитка се плъзна по рамото й и се удари в стъклото, когато Алана се наведе напред. Преметна и другата отпред. Този жест се бе превърнал в машинален, несъзнателен — когато плитките й висяха на гърба, тя ги премяташе отпред.

Така, ако трябваше внезапно да побегне, плитките нямаше да останат зад нея, две еднакви черни въжета, идеални за хващане от нещо, което иска да я задържи, да я вдигне, да я хване в капан, безтегловна, падаща…

Алана сподави писъка, който се надигна в гърлото й, докато отстъпваше към кухнята. Отражението й отново я погледна от стъклото на шкафа над мивката.

Без да извръща поглед, Алана отвори едно близко чекмедже. Пръстите й се сключиха около дръжката на дълъг нож. Острието му проблесна, когато го извади от чекмеджето.

Вдигна го и допря тъпата му страна до шията си, точно под брадичката. Спокойно, съвсем съзнателно, започна да реже лявата си плитка. Косата падна безшумно на пода. Без никакво колебание, тя се зае и с дясната плитка.

Когато свърши, Алана разтърси глава и косата й се разпиля. Естествените къдрици, заключени досега в плитките, внезапно се оказаха свободни. Кичури се къдреха около лицето й, очертавайки го в рамка от меко, лъскаво черно. Кафявите й очи заблестяха, унесени в мечти.

Внезапно Алана осъзна какво е направила. Втренчи се в дългите черни плитки на пода, в ножа в ръката си, в отражението си, което вече не приличаше на Джили.

Ножът падна на пода с металическо дрънчене.

Алана се загледа в отражението си, чудейки се дали най-после не е полудяла.

Изтича в спалнята. Извади някои неща от чекмеджетата, свали дрехи от закачалките; събираше багажа си съвсем напосоки. Нямаше значение. Повечето от дрехите й бяха все още в Лос Анжелис или в ранчото, оставени там в очакване на седмиците, които трябваше да прекара с брат си и Мери.

Алана беше прекалено изплашена тогава, за да се върне в ранчото и да си вземе багажа, след като избяга от болницата. Просто отиде в Портланд, град, в който никога преди не бе живяла, надявайки се да остави кошмара зад себе си.

Но не би.

Докато събираше багажа си, Алана току поглеждаше към телефона. Искаше да се обади на Боб, да му каже, че е променила решението си и да затвори, преди да е успял да възрази.

Но всеки път, когато посегнеше към телефона, тя си спомняше за Рафаел Уинтър, за хубавия сън, който стоеше от другата страна на везните на кошмара. Спомените за Рейф й бяха като талисман, който да я измъкне от ужаса на шестте липсващи дни.

Най-голямото щастие и най-големият ужас в живота на Алана се бяха случили на Броукън Маунтин. Може би те просто щяха да се неутрализират, оставяйки я свободна да продължи живота си.

Никакви спомени за мъжа, когото бе обичала, и за съпруга, когото не обичаше. Никакви спомени за любовника, който умря и след това се върна, нито за съпруга, който умря и никога повече нямаше да се върне.

Рейф, който идваше при нея в сънищата й.

Джак, който идваше при нея в кошмарите й.

Когато Алана най-после вдигна телефонната слушалка, тя го направи, за да позвъни на един фризьорски салон и да си уговори час. Този съвсем обикновен разговор й вдъхна увереност.

Когато се качи на самолета, Алана вече се чувстваше много по-спокойна. Тази вечер щеше да се прибере вкъщи. Ако кошмарите я преследваха, то щеше да бъде по познатите коридори на дома на детството й, а не в чуждите стаи на взетия под наем апартамент. Придържаше се към тази мисъл, докато сменяше самолетите в Солт Лейк Сити, докато се настаняваше в самолета за Уайоминг. Когато стюардесата й предложи вестник, тя го взе машинално. Докато прелистваше страниците му, едно заглавие привлече вниманието й — Последната Песен на „Джак и Джили“.

Въпреки че стомахът й се сви само при вида на заглавието, Алана знаеше, че ще прочете статията. Бе прочела всичко, което се писа за смъртта на Джак, дори най-отвратителните измишльотини на жълтата преса. Щеше да прочете и тази статия, защото просто не можеше да не го направи.

Беше минал един месец от смъртта на Джак. Един месец, откак се появи дупката в паметта й. Алана продължаваше да се надява, че някой, някъде, ще знае нещо повече за смъртта на Джак от нея, че дума или фраза в статията ще възбуди нещо в мозъка й и онези шест дни ще се върнат, за да я освободят от кошмара.

Или за да я запратят в друг, още по-ужасяващ.

Тази вероятност никога не напускаше едно ъгълче от съзнанието й. Доктор Джийн изказа предположението, че е възможно това да са ужаси, които Алана не може да има дори в кошмарите си.

На амнезията можеше да се погледне по много различни начини. Дар от един милостив Бог. Инстинкт за самосъхранение. Първоизточник на ужас. Всичко това и нито едно от тях. Но страхът винаги беше там, скрит в сенките, очакващ нощта.

Може би доктор Джийн беше прав. Може би щеше да е по-добре да не си спомня.

Алана бързо прогони неканената мисъл. Нищо не може да е по-лошо от това да не можеш да се довериш на собствения си мозък, на собствената си смелост, на собствения си здрав разум.

След смъртта на майка си Алана винаги беше силната, тази, която се грижеше за всичко, което трябваше да се направи, и го правеше. Но тогава Рейф умря и Алана се срина.

Музиката беше единственото й успокоение след смъртта на Рейф. С музиката тя тъчеше прекрасните си мечти за топлина, за неговия смях и за любовта, за която можеше само да се пее, не да се говори.

С песента Алана бе преживяла дори смъртта на Рейф.

Можеше да направи това, което трябваше да направи. Вече го бе доказала в миналото. Някак си щеше да го докаже отново. Тя щеше да оцелее.

Някак си.

Алана сгъна внимателно вестника и започна да чете.

Първата част на статията се състоеше от коментар за току-що излезлия албум на „Джак и Джили“. Останалата част беше просто изброяване на известните факти за смъртта на Джак.

Преди месец Джак и Джили Рийвс отишли на излет в планините на Уайоминг. Попаднали в ранна зимна буря. Опитали се да се измъкнат, но успяла само Джили. Джак загинал при срутване. Джили успяла да докуцука надолу по планината с лошо изкълчения си глезен до рибарска колиба и повикала помощ.

Замалко и тя не загинала. Случката била толкова драматична, че тя изгубила всякакъв спомен за времето, докато пълзяла надолу по планината.

Истерична амнезия, предизвикана от внезапната смърт на съпруга й, казал лекарят. Очевидно шериф Мичъл се е съгласил, тъй като заключението от аутопсията на Джак бе смърт, причинена от счупен врат.

Нещастен случай.

Нищо ново. Нищо неочаквано. Нищо, което да запълни ужасяващата дупка от шест дни, останала в мозъка на Алана. Но въпреки това тя препрочиташе отново статията, търсейки ключа към амнезията си.

Но не го откри. Не беше нито изненадана, нито разочарована.

Когато самолетът започна да се спуска, Алана се облегна назад и нервно прокара пръсти през косата си. Усещаше главата си някак лека без тежестта на дебелите черни плитки. Фризьорката бе оформила остатъците от косата й в изящна прическа, която смекчаваше, но не прикриваше изпънатите черти на лицето й. Резултатът беше поразителен — лъскава черна коприна, ограждаща интелигентно лице, забулено от загубата и кошмара.

Малкият търговски самолет кацна с леко друсане. Няколко нетърпеливи ловци на пъстърва слязоха преди Алана, като разказваха минали истории и се обзалагаха за бъдещия си улов.

Тя се изправи неохотно и тръгна бавно по пътеката между седалките. Когато слезе по стълбата, багажът й вече бе разтоварен и оставен до най-долното стъпало. Тя взе лекия куфар и се обърна към малката сграда, която беше единственият признак на живот на мили околовръст.

Зад нея самолетът тръгна към началото на пистата, набра бързо скорост, готов отново да се издигне в ясното небе.

Алана стигна до сградата точно когато двигателите изреваха. Остави чантата си и се обърна, за да види как колелата на самолета се свиват. Слуша, докато бръмченето се превърна в ехо, а самолетът — в блестяща сребърна точица в небето.

Алана затвори очи за миг и наклони глава, улавяйки топлите лъчи на септемврийското слънце на Уайоминг. Вятърът, — носещ ухание на земя и трева, бе изпълнен със свежест и обещание за дълбоки реки, извиващи се мързеливо между каменистите си брегове, за вечнозелени дървета, за койоти, лаещи от планините в хармонии, по-стари от човека.

Дом.

Алана си пое дълбоко въздух, разкъсвана от насладата и страха. Изведнъж чу стъпки. Обърна се рязко, сърцето й заби бързо. След случката в Броукън Маунтин тя се ужасяваше от всичко, което се приближаваше към нея, без да може да го види.

Към нея вървеше мъж. Слънцето беше зад гърба му и тя виждаше само един тъмен силует.

Постепенно, приближавайки се, той придоби нормален вид. Беше около двайсетина сантиметра по-висок от нейните метър и шейсет. Походката му беше на човек, занимаващ се с туризъм и езда. Дънките му бяха избелели. Ботушите му носеха следи от стремена. Ризата му беше в същия бледосин нюанс като небето над главите им.

Косата му под ръба на шапката беше гъста, наситенокафява. Очите имаха цвета на уиски. Устните представляваха тънка линия под копринените мустаци.

Алана въздъхна тихо и затвори очи. Сърцето й биеше лудо, краката й отмаляха. Без съмнение полудяваше, това беше халюцинация.

Буря, студ, ужас, падане…

— Алана — каза той.

Гласът му беше нежен, дълбок и докосна душата й като милувка.

— Рафаел? — Дишаше задъхано, страхуваше се да отвори очи, разкъсвана между надеждата и кошмара. — О, Рейф, наистина ли си ти?