Джудит Милър
Изабел (6)

VI

В това време Джулиън се носеше по магистрала І-10 на запад. Поршето му най-после имаше възможност да покаже на какво е способно.

Досега на два пъти полицията го беше засичала с превишена скорост. Първия път един шериф се беше спотаил с мотоциклета си в храсталаците край пътя и когато Джулиън профуча покрай него с осемдесет мили в час, той го догони с надута сирена. На Джулиън не му остана друг избор, освен да спре на банкета и смирено да отговаря на въпросите на полицая, за да не настрои срещу себе си цялата пътна полиция на Луизиана. Ако не беше се подчинил, навярно щяха да го преследват, да го арестуват и да го държат поне едно денонощие зад решетките.

— Малко съм попревишил скоростта, сър — усмихна се угоднически той, когато шерифът се приближи до поршето.

— Документите, моля! — Полицаят не беше в добро настроение.

— Ето — учтиво се пресегна Джулиън през отворения прозорец.

— Известно ли ви е с каква скорост карахте? — блюстителят на реда строго го погледна.

Беше млад човек и сигурно се подразни, че навярно никога нямаше да му се удаде възможност да се качи на такава бърза спортна кола.

— С около осемдесет мили. — Думите на Джулиън прозвучаха гузно.

— А знаете ли с колко е разрешено да се кара тук?

— Знам, сър… С шейсет и пет. Само исках да изпробвам мощността на двигателя. Иначе при тази скорост, която се разрешава по нашите пътища, скоро ще ръждяса. Тъкмо се канех да намаля, когато ме спряхте…

Джулиън се усмихна широко и подкупващо. С тази усмивка успяваше да внуши на пациентите си, че при него могат да бъдат спокойни, че не съществува никакъв риск за здравето им, когато той се грижи за тях. Но при шерифа номерът му не мина.

— Скоростните ограничения важат за всеки, господине, независимо кой каква кола кара! — поучително рече той. — А ако двигателят ви наистина ръждясва при тукашните правила и закони, купете си една хубава американска кола и няма да имате проблеми!

После замълча и попълни акта за глобата. Подаде го на Джулиън, козирува и с отмерена крачка се върна при мотоциклета си. Джулиън погледна квитанцията. „Шейсет долара!“ Това беше максималното наказание за превишаване на скоростта над 15 мили в час.

Ядоса се и отново натисна газта. След първите сто метра обаче намали. Ядът му попремина, пък и не му беше сега времето да си създава главоболия с полицията.

Този ден измина доста мили. Утре според изчисленията му трябваше да настигне Изабел. А тя сигурно вече го чакаше някъде из Тексас.

Всъщност, не беше особено сигурен дали телеграмата му ще има успех, но горещо се надяваше да е така. За поражение не смееше да мисли. Все още всичко беше пред него, съществуваха различни възможности и варианти да си върне Изабел.

Наближаваше Лейк Чарлз. По пътя до него, наред с безбройните маслени рафинерии, от двете страни на шосето бяха построени много мотели и крайпътни заведения. Паркира до един хотел „Бест Уестърн“ и се огледа за червен фолксваген голф. От тук нататък трябваше да претърсва всеки хотел от тази категория, докато най-после открие Изабел.

Не забеляза никакъв голф сред колите и продължи по-нататък. Спря пред скромен малък мотел, създаващ впечатление за уют и удобство. Нае стая и внесе сака си. Стаята отговаряше напълно на представите му за обикновено, но с вкус подредено хотелско помещение.

Беше изгладнял ужасно. От собственичката на мотела се осведоми къде може да намери приличен ресторант, за да похапне. Тя му предложи едно барбекю съвсем близо, на ъгъла.

Лейк Чарлз представляваше оживен център за маслодобив. Затова локалът беше пълен предимно с мъже. Дори и кухнята на заведението бе съобразена с вкуса на „силната“ половина от човечеството…

Скарата беше толкова разнообразна и богата, че Джулиън остави почти половината си порция. Даже за неговия вълчи апетит в този момент яденето беше прекалено много. Любезната сервитьорка предложи да му опакова остатъка от вечерята, но той отказа.

Изпи няколко бири и единственото, което му се прииска, беше да легне и да спи дълбоко и дълго. Помоли на рецепцията да го събудят сутринта в осем.

Спа непробудно, докато на вратата не се потропа.

— Благодаря! — извика сънено.

— Желаете ли кафе, господине? — попита мъжки глас отвън.

— Да, може! Едно кафе ще ми се отрази добре — отвърна Джулиън и се надигна.

Вратата беше на две крачки от леглото. Отвори рязко и се озова лице в лице с камериера — негър, който се вмъкна в стаята с поднос в ръка.

— Моля, господине, заповядайте! — Негърът сервира кафето върху малката масичка до прозореца.

Джулиън бръкна в панталона си, метнат върху стола, и потърси дребни пари за бакшиш. Видя, че са му останали само петачки, поколеба се за миг, после извади една банкнота и я пъхна в ръката на служителя.

— Боже мой! — възкликна тъмнокожият, но веднага се овладя и изведнъж се разбърза. — Благодаря, господине, сърдечно ви благодаря!

— Приятен ден, драги! — усмихна му се Джулиън.

Денят щеше да е добър и за него самия. В това беше сигурен. Днес щеше да догони Изабел.

Но това се оказа не толкова просто, както си го бе представял. Когато стигна до Хюстън, беше вече обед. Спусна се надолу по централната улица и действително откри хотела, в който бе отседнала. Но така бързаше, че претърси само огромния паркинг пред него и като не откри червения голф, разочарован потегли по-нататък. До летището би трябвало да има още един хотел от същата верига. „Може би там ще имам повече късмет…“

Джулиън беше достатъчно наблюдателен, но не забеляза подземния гараж. Там кротко си стоеше лъскавият кабриолет на Изабел. А тя самата, след дълги вътрешни терзания, беше решила да си седи в хотела и да го чака.

 

 

Изабел се събуди в страхотно настроение. Влезе в банята и в унес се зае да втрива балсам в тялото си. Леко започна да масажира кожата на гърдите си, на плоския си корем и ханша, на бедрата си, а след това застана под душа и се отпусна под ласкавите топли струи, вдигнала нагоре лице и затворила блажено очи.

Щеше да бъде хубаво да прекара още една нощ с Джулиън. В този момент й бе все едно дали е негодник, или не. Бяха изживели заедно чудесни мигове. А може би очакваше нещо повече… „Разбира се, това не е голямата, неповторимата, истинската любов. Е, и какво от това? Не мога ли да бъда щастлива с него, макар и за малко?“

Спря водата и се избърса с хавлията. Очите й блестяха в радостно очакване. „Джулиън скоро ще бъде тук!“

Грижливо си подбра тоалета: светли чорапи с ръб, бежова мини пола и памучен син пуловер с къси ръкави и дълбоко деколте, който свободно падаше над полата. Косата й блестеше и ухаеше след банята. Подчерта в леки тонове устните си и освежи миглите си със син туш. Руж не й беше необходим. Страните й руменееха от вълнение. Бежови обувки с високи токове допълваха ансамбъла й.

Когато премина през фоайето на хотела, отправяйки се към ресторанта за закуска, към нея с копнеж се насочиха много мъжки погледи.

— Кафе ли да ви донеса? — попита любезно сервитьорката, когато Изабел се настани на малката масичка до прозореца.

— Не, по-добре чай — помоли тя. — И един сандвич, ако обичате!

— Не желаете ли да поръчате нещо повече от бюфета? — осведоми се момичето.

— Не, благодаря. Донесете ми само сандвич.

Нямаше никакъв апетит. Чувстваше някаква необяснима възбуда. Усещаше тръпки по кожата си.

Изпи чая на малки глътки и отхапа няколко залъка от сандвича. От време на време поглеждаше часовника на ръката си. Беше едва девет! Струваше й се, че времето никога не е минавало така бавно, както този предобед. Не можеше да прецени колко време ще трябва да чака Джулиън в хотела. Той можеше да влезе в ресторанта всеки момент, а възможно бе да се наложи да го чака и чак до вечерта.

„Не — тръсна глава решително тя. — Не мога да вися тук и да чакам цяла вечност! Ще бъде непоносимо!“

Реши да се държи така, като че ли нищо не се е случило. „Ще разгледам Хюстън и ще си намеря някое по-полезно занимание.“

Отстрани чинийката със сандвича. После хвърли поглед към добре заредения бюфет. „Защо да се залъгвам с това полуизсъхнало парче хляб?“ Апетитът й започна да се възвръща.

След кратко колебание си поръча прясна плодова салата, три палачинки, яйца на очи с бекон, хрупкава кифличка и чаша леденостудено мляко. Щом като си похапна добре, се почувства превъзходно. Деловитостта й се върна. Гъделът под кожата й изчезна.

На рецепцията узна, че в единайсет пред хотела ще чака автобус за желаещите да разгледат града. Сега беше малко след десет. Изабел си купи от павилиона вестник и зачака. Но този път чакаше нещо конкретно и сигурно — маршрутния автобус. Затова четирийсетте минути във фоайето не й се сториха чак толкова непоносими.

Обиколката из града я откъсна за още три часа от мислите за Джулиън и предстоящата среща. Но когато в два следобед се върна в хотела, Изабел просто не можеше да си намери място от нерви. Попита на рецепцията дали не са я търсили и естествено беше разочарована, когато разбра, че никой не е питал за нея. Утеши се с мисълта, че Джулиън не би могъл да я настигне толкова скоро заради голямата преднина, която си беше осигурила първата нощ.

Когато най-после настъпи вечерта, самоувереността й беше изчезнала напълно. Изобщо не се надяваше вече, че Джулиън ще дойде. Съкрушена седеше в стаята си и обмисляше колко дни да остане още в Хюстън.

Беше си поръчала хамбургер и бира от румсървиса, но нямаше и най-малкото желание да вечеря. Постоянно ставаше, отиваше до прозореца и се взираше надолу, към уличната тъмнина.

Легна си и пусна телевизора, за да се поразсее малко. Заспа късно и спа сравнително неспокойно. Лудешката стрелба от уестърна и двете криминалета, които бе успяла да издържи до края, я преследваха дори и насън.

Затова не беше чудно, че на другата сутрин се събуди уморена и разстроена. Облече набързо една тениска и джинси и напъха нещата си в сака. После слезе до рецепцията.

Не попита дали има някакви вести за нея, а плати сметката си и изкара колата си от гаража. Хюстън нямаше да остане в спомените й като града на мечтите й. Направо се зарадва, когато голфът й се понесе по магистралата, а табелките сочеха към Сан Антонио.

„Сан Антонио ще ми донесе навярно повече късмет. Трябва да се примиря с фактите и отново да стана господар на съдбата си. В края на краищата, бях деловита, предприемчива и истински щастлива, преди да срещна този маямски негодник!“

 

 

В същото време „негодникът от Маями“ обезсърчен напускаше района на летището в Хюстън. Беше толкова сигурен, че ще срещне Изабел тъкмо в този град. И точно поради тази причина разочарованието му беше огромно.

Беше гладен, жаден и изморен. Но решително зави по І-10. Ако Изабел бе тръгнала с туристическа цел, едва ли щеше да пропусне Сан Антонио. За всеки турист мексиканският град беше голяма атракция.

По магистралата извън територията на Хюстън движението от коли намаляваше и Джулиън натисна педала на газта. Пийна вода от бутилката в колата, като не откъсваше поглед от платното пред себе си. Беше в лошо настроение. А и пейзажът наоколо беше еднообразен и сив. Далече отпред забеляза камион, спрял встрани от пътя. „Сигурно е спукал гума“ — помисли си. Когато се приближи и ясно различи маямската регистрация върху номера на ремаркето, така рязко натисна спирачките, че щеше да забие глава в стъклото. При изсвистяването на гумите шофьорът на камиона се обърна неспокойно към поршето. Джулиън му махна с ръка за поздрав и паркира на банкета.

— Здрасти! — поздрави го.

— Здрасти! — отвърна му едрият мъж в карирана риза и го погледна подозрително.

— Гумата ли? — запита Джулиън, като премисляше как да подхване разговора.

— Оста се счупи. Не виждате ли? — сърдито вдигна рамене шофьорът.

— Лоша работа — кимна Джулиън състрадателно.

— На всеки може да се случи — кратко му отговори мъжът.

— Е, поне товарът не се е повредил — засмя се Джулиън и посочи ремаркето. — Мебели карате, нали?

Емблемата върху каросерията беше на една известна мебелна фирма в Маями и Джулиън беше твърдо убеден, че в ремаркето се намираха мебелите от дома на Изабел. Със същия този камион бе възможно да прекарват багажа си хиляди други американци, преселващи се от изток на запад, но някакво вътрешно чувство подсказваше на Джулиън, че това са именно вещите на Изабел.

— Ние трябва да спазваме договорените срокове — обидено се обърна към него шофьорът, — и работата съвсем не е за подценяване, когато ни се случи на път такава неприятност.

— За къде пътувате? — осведоми се Джулиън.

— За Калифорния.

— Интересно!

— Хм… — прокашля се едрият мъжага.

Той се беше качил на стъпалото под кабината й протягаше ръка към хладилния бокс, откъдето измъкна кутия бира.

— А къде отивате по-точно в Калифорния? — продължи да разпитва Джулиън и завистливо го погледна.

Едва бира би му дошла сега съвсем добре! Беше обед и слънцето прежуряше надолу по прашния път.

— За Санта Барбара — отвърна шофьорът, след като пресуши на един дъх бирата и избърса с опакото на ръката пяната около устата си.

Очите на Джулиън блеснаха победоносно. „Нека посмее някой да твърди, че ми липсва интуиция! Санта Барбара! Само на Изабел може да е този багаж!“

Сега трябваше да подходи спокойно и умно спрямо недружелюбния шофьор, за да изкопчи по най-неподозрителния начин новия й адрес. Не биваше да събуди недоверието му, избързвайки с въпросите си, и да не се издаде.

— Отдавна ли сте тук? — започна отдалеч.

— От около един час.

— Някой обади ли се за влекач до пътната служба? — Джулиън се облегна на ремаркето.

— Естествено! Или си мислите, че ще вися тук толкова време и спокойно ще си говоря с вас?

— Не-е-е, разбира се, че не… — проточи смутено Джулиън.

После замълчаха. Джулиън с надежда погледна към новия си познат, който с видимо удоволствие отпиваше от втората бира. Ако го почерпеше, навярно атмосферата нямаше да е толкова тягостна.

— Да имате случайно още бира? — осмели се да го помоли.

— Имам — отвърна кратко здравенякът, но не се и помръдна от мястото си.

— Мога ли да си купя една от вас? — след кратко колебание попита Джулиън. — Страшно съм жаден. Такъв прахоляк е по тези шосета, пък и това слънце сега, по обяд…

— Всичко е точно така, господине — прекъсна го шофьорът и сложи ръка над очите си, за да го огледа по-добре. — И поради тази причина съм си запазил още няколко в хладилника. А вие се качвайте по-бързо в колата си и да ви няма! Окей?

— Добре, добре — отстъпи крачка назад Джулиън. — Само още един въпрос. Непременно трябва да науча адреса, на който ще доставите пратката в Санта Барбара. Няма да ви навреди, ако ми го кажете!

При тези думи той измъкна портфейла си, натъпкан с долари и извади няколко банкноти.

— Задръжте парите си, човече! — заплашително тръгна към него здравенякът. — Нямам право да ви дам адреса, но и да имах, не бих го сторил. Не можете да ме подкупите. Изчезвайте веднага от пътя ми! И не чакайте да повтарям!

Джулиън прехапа устни. „Постигнах точно това, от което се страхувах!“ Но преди още да му хрумне каквото и да било, за да настрои шофьора по-любезно към себе си, с крайчеца на окото си мярна яркочервен автомобил да профучава край тях.

Бързо извърна глава и се стъписа, когато върху табелката на голф кабриолета разчете номерацията от Флорида. А и зад волана му несъмнено седеше жена…

С два скока се намери в поршето си. Шофьорът на камиона подсвирна от изненада. Не очакваше да изплаши така лесно досадника!…

С треперещи ръце Джулиън включи двигателя. Шосето се виеше пред него пусто и безлюдно. Трябваше на всяка цена да настигне фолксвагена. Че е Изабел, в това беше абсолютно сигурен. Такъв страхотен късмет не му се беше дори и присънвал… Трябваше да настъпи здраво педала и да овладее нервите си.

Обикновено шофираше удобно облегнат на седалката си, с небрежно отпусната дясна ръка на волана. Сега се приведе неволно напред, като че ли в тази поза щеше да види по-скоро колата на Изабел. Стиснал челюсти, той чуваше само бученето на мотора и ударите на сърцето си. Поршето летеше с бясна скорост. Цялото му внимание бе приковано в колите, които изплуваха в далечината пред него и секунди след това изчезваха като сенки зад гърба му. Просто не повярва на очите си, когато най-после съзря червения кабриолет… Без да намалява скоростта, Джулиън се изравни с автомобила на Изабел и натисна клаксона. Помаха с ръка и й направи знак да свие в отбивката и да спре.

Всичко това можеше да си го спести. Изабел го беше видяла в страничното огледало още на шосето при камиона и вече се бе съвзела от първоначалното си стъписване. Докато я следваше неотлъчно като черна сянка, бе имала достатъчно време да обмисли поведението си към него. Ето защо гледаше неотклонно напред и не реагираше нито на клаксона, нито на ръкомаханията му.

— Не може да бъде! — ядоса се Джулиън.

Отново изравни поршето си с кабриолета и натисна продължително клаксона. Изабел седеше като вкаменена и не помръдваше.

Той я задмина малко и яростно замаха с ръка. Поршето заплашително скъси дистанцията спрямо голфа. Изабел леко кривна надясно. Поизплашена, хвърли бегъл поглед към Джулиън, когато колата й навлезе в грапавото, покрито с пясък и чакъл странично платно. „Да не е полудял?! — мина й светкавично през ума! — Та той просто иска да ме изтласка от пътя!“

Джулиън с разкривено от ярост лице й махна отново:

— Мини вдясно!

Но Изабел само поклати глава и даде газ.

Той направо излезе от кожата си. Сети се неволно за един филм, който бе гледал преди много време. В него се разказваше за някакъв шофьор на автомобил, преследван от тежкотоварен камион и избутан накрая от пътното платно. Това, което ставаше сега, също беше рискована игра със смъртта. Ако в яда си Изабел реагираше погрешно, или ако се разконцентрираше, можеше да предизвика тежка катастрофа. Рязко намали скоростта. Поршето изостана. „Трябваше да се овладея. Нищо не се постига насила…“

Изабел също намали. Джулиън свали до 55 мили в час, но продължи да поддържа дистанцията. „Ще почакам, докато сама решиш да спреш“ — помисли си той и посегна към бутилката с водата. Отпи голяма глътка и това му подейства успокояващо.

„Какво се е случило с Изабел? Защо не иска да спре и да си поговорим като възпитани хора? Дали е получила поне една от телеграмите ми? И защо не ме е дочакала?“

Въпросите разкъсваха душата му. Внезапно натисна рязко спирачките. Разстоянието между колите беше драстично скъсено. Отсечката от пътя стана еднопосочна. Многобройни стрелки и пътни знаци указваха ремонт на магистралата. Автомобилите се движеха бавно в колона. Пътят пред Изабел беше задръстен. Джулиън се движеше плътно зад нея. Тя изведнъж свърна покрай един блейзър^[1] с матирани стъкла и спря встрани. Джулиън я последва и изскочи от поршето.

— Защо не спираш? — разкрещя се той и задърпа вратата на колата й.

Тя обаче не поддаде.

— Защо не искаш да говориш с мен? — продължаваше да вика.

Тогава забеляза, че вратата не заяжда, а просто е заключена. Изабел се беше затворила вътре и изобщо нямаше намерение да му отваря. Джулиън заудря с юмрук по прозореца.

— Хей, приятел! — подсвирна му брадатият шофьор на блейзъра, надвесвайки се през прозореца. — Оставете момичето на мира! Чувате ли!

— Я млъкнете! — просъска му Джулиън и продължи да барабани по голфа на Изабел.

Тогава широкоплещестият мъжага слезе и заплашително се отправи към него.

Изабел наблюдаваше сцената отвътре. Тя се поколеба. „Само това липсваше сега! Да се сбият в тая бъркотия!“

Бързо отвори вратата. Джулиън притаи дъх. Здравенякът от матираната кола беше само на крачка от него.

— Добре, да се срещнем на следващия паркинг — рече Изабел достатъчно високо, за да може да я чуе и приближаващият се към тях мъж.

— Защо… — опита се да я заговори Джулиън, но шофьорът на блейзъра се намеси:

— Оставете я на мира, господине! — изръмжа той и с железните си лапи го завъртя към себе си. — Още веднъж ви предупреждавам, после не отговарям…

— Хайде! Да тръгваме! — Изабел хлопна вратата на голфа си.

Защитникът й се огледа. Автомобилната колона се беше пораздвижила и пред колата му се бе отворило доста широко празно място.

— Хора, какво става там? — взеха да се чуват викове. — Потегляйте или искате да останем да стърчим тук до довечера?

— Отдавна трябваше да съм в Сан Антонио!

— Трябваше да се извика полицията!

— Хулигани!

Това бяха само някои от „коментарите“, долитащи до Джулиън.

Той хукна към поршето си, качи се и изфорсира двигателя. Не можеше да се има вяра на Изабел, затова не изпускаше из очи червения й фолксваген. Ремонтът остана зад тях и вече се изкачваха по наклона на магистралата. „Дори не ми се усмихна, когато ми определяше среща на следващия паркинг. Сигурно е страшно сърдита…“ — мислеше си Джулиън.