Джудит Милър
Изабел (4)

IV

— Ще оставиш колата си да ти я докарат? — учуди се Изабел, когато, без да спират пред поршето, свиха към намиращия се на паркинга голф.

— Винаги съм искал да карам „Голф GT1“! — грабна Джулиън ключовете от ръцете й.

— Хей, почакай! Никой, освен мен, още не е сядал зад волана му, така че той изпълнява само моите команди! — със смях се възпротиви Изабел, но след няколко неуспешни опита да си възвърне ключовете се предаде.

— Чувала ли си за Свети Августин? — попита я Джулиън.

— Най-старото селище на Щатите. Него ли имаш предвид? Свети Августин! — театрално произнесе тя името на малкото градче във Флорида.

— Е, виждам, че не знаеш много за него. Затова предлагам да започнем екскурзията си оттам.

— Вярно, не знам кой знае колко за това историческо градче. Само неща, които се учат в училище — уточни Изабел.

— Чудесно! Значи си съгласна да отскочим до там?

— Защо не! — съгласи се с готовност Изабел.

Беше й все едно какво ще разглежда. Дали ще пътува за Флорида, за да я опознае по-отблизо, или ще се залута на запад, щеше да й бъде все от полза. Пък и в компанията на Джулиън пътуването щеше да е доста по-приятно…

— Знаеш ли, направо е нелепо, че много жители на Флорида не са били все още в Свети Августин — засмя се той. — Посещават го туристи от всички краища на Щатите, а ние, които сме на няколко часа път от него, не го познаваме!

— Никога не ми е оставало свободно време за такива неща — замислено каза Изабел.

— Аз и днес нямам време за нищо. Но просто пожелах и си издействах един свободен ден. И то, слава богу, че Пол се съгласи да ме замести.

Тя го погледна учудено и Джулиън трябваше да й разкаже целия си разговор с Пол до най-малката подробност.

— Пол да не е русият мъж, с когото те видях на търга?

— Точно той. На него трябва да благодариш, че се сдоби с исфахана толкова евтино.

— На Пол?

— Да, да, именно на него. В края на краищата, той беше причината да се откажа от наддаването.

— Но как е могъл да го направи! — В гласа й прозвуча леко възмущение. — Аз никога не бих се оставила някой да ми диктува как да постъпя.

— Работата е там, че предварително го бях помолил за това — обясни й Джулиън. — Иначе щях да се увлека и… бог знае каква сума щях да предложа!

— Така-а-а ли? — проточи нарочно Изабел и го погледна иронично.

— Хей, хайде да сменим темата! — Джулиън обгърна с ръка раменете й и я привлече към себе си.

— Никакъв секс по време на пътуване, драги! — започна да се отбранява с ръце тя. — Моят голф няма да го понесе!

— Секс ли? — престорено обърна очи нагоре. — Исках да те зарадвам само с една лека безобидна целувчица!

— Винаги оттам се почва! — не се предаваше Изабел. Настроението й беше отлично. — Та ти си от тези, дето лесно се отплесват…

— Нахалница! — нежно я погледна той.

След половин час пристигнаха в Свети Августин. Паркираха до старата градска порта, купиха си малък пътеводител за забележителностите на древния град и започнаха обиколката си. Посетиха замъка „Св. Марко“, катедралата, един от музеите, подслонен в построения от Хенри Флаглер старинен хотел, стария затвор и музея за восъчни фигури. Но най-голямо удоволствие им достави шляенето из тесните улички на стария жилищен квартал. Изабел се впечатли много от къщата на Галегос, която показваше бита на хората от XVI век.

— През 1513 г. и аз бих живяла с удоволствие в такава къща — твърдеше тя и изобщо не й идваше на ума, че в дома си на „Алманза стрийт“ и половин ден не би могла да издържи без електричество и климатична инсталация.

— Но преди 1565 г. тук не е живял никой — поправи я развеселен Джулиън, забил нос в пътеводителя. — Селището е основано едва през 1565-а. Дори си мисля, че е минало доста време, докато започне строителството на такива хубави къщи.

— Както и да е, с удоволствие бих прекарала живота си тук, сред тишина и романтика… — държеше на своето Изабел.

— Тогава да си потърсим наоколо някой малък евтин хотел — предложи Джулиън. — Щом не са ти необходими лукс и удобства, защо да хвърляме толкова пари по хотели като „Бест Уестърн“?

— Та „Бест Уестърн“ са евтини хотели! — учудено се обърна към него тя.

Досега не беше плащала никога по-малко от 40 долара за стая. И това за нея беше долната граница.

— Но, Джулиън, не бихме могли да пренощуваме тук? По-добре да тръгваме!

— Наистина ли? Помисли си! — Той я притисна нежно.

— О, хайде, моля те! Тръгвай! Самият ти предложи да обиколим Флорида като туристи. Не можем да се мушнем в леглата още в първия град!

— Изобщо не съм споменавал, че ще спим — престорено обидено изрече Джулиън.

Изабел го утеши с целувка по бузата и го задърпа към паркинга. С удоволствие му позволи да седне отново зад волана. И без това шофирането й бе дошло твърде множко предишния ден.

По магистралата се насочиха на юг и пътуваха доста, докато намерят отсечка към І-95. Движението беше натоварено, но Джулиън се промъкваше умело между колите.

— А сега накъде, принцесо? — облегна се назад той.

— Бил ли си някога на ракетната площадка? — рече тя малко колебливо.

— Имаш предвид „Кейп Канаверал“?

— Не, бих се задоволила и с космическия център „Джон Ф. Кенеди“ — отвърна Изабел и внимателно разлисти пътеводителя. — Както пише, там биха могли да се видят доста интересни неща…

— Представям си!… — Джулиън не искаше тя да усети иронията му, затова се обърна настрана. — Значи напред, към двайсети век!

Пътуването този път продължи малко повече. Джулиън спазваше стриктно пътните знаци и скоростните ограничения, така че едва след три часа пристигнаха в известния космически център. Успяха да се включат в една от по-кратките организирани екскурзии. После се здрачи и центърът беше затворен.

По-късно, докато седяха и вечеряха, се чувстваха доволни, щастливи и обогатени от преживяното през деня. От космическия център бяха отпътували направо към Кокоа Бийч, където отседнаха в един твърде представителен курортен хотел. За голямо учудване на Изабел по целия бряг не срещнаха нито един хотел от веригата „Бест Уестърн“.

— Бихме могли да наемем и нещо по-евтино — бе подхвърлил Джулиън. — Нуждаем се само от легло и душ. А това може да ни предложи и най-долнопробният хамбар!

— Но аз не обичам хамбарите — упорстваше Изабел.

И когато минаваха покрай хотела в Кокоа Бийч, тя изведнъж осъзна, че точно тук би желала да пренощува, макар че едва ли щеше да й се наложи да използва басейните или тенискортовете. Но мястото беше добре поддържано, с чудесен изглед към морето. А и хотелът се оказа от тези, които Изабел истински ценеше.

След като оправиха формалностите и се настаниха, отидоха в един немски ресторант, за който Джулиън беше чувал хубави отзиви. Не беше много далече — на „Орландо авеню“ — и предлагаше старомоден тих уют.

След вечеря си поръчаха бутилка хубаво отлежало вино и добре си побъбриха. Но стана така, че разговорът им се връщаше все към впечатлението от деня и заобикаляше личните им отношения и неясното бъдеще на връзката им. И двамата не знаеха какво ще се случи занапред, така че най-добре бе да не засягат тази тема. Но все пак става дума и за това:

— Веднъж бях с Джоселин в Кей Уест — започна да разказва Изабел за преживелиците си като туристка из Флорида, но тутакси смутено млъкна. „Защо ми трябваше да споменавам Джоселин? Едва ли ще се видим повече някога…“

— Коя е Джоселин? — запита Джулиън. Смущението й не му убягна.

— О, една приятелка — изчерви се Изабел.

Джоселин Палмър беше собственичка на застрахователната агенция, в която Изабел беше работила през последните няколко години. Тъкмо тя я беше уговорила да откупи агенцията в Санта Барбара. Името й беше свързано с всичко, за което Изабел не желаеше да говори тази вечер.

— Разкажи ми за Кей Уест! — помоли тактично Джулиън.

Беше забелязал, че таи нещо, което я прави нещастна, и предположи, че може би иска да го сподели с някого. Но Изабел поклати глава:

— Няма нищо за разказване. Просто Кей Уест е истинско разочарование за туристите. Няколко запазени стари къщи и това е.

Джулиън разбра, че не ще успее да я накара да говори и заряза темата. Плати сметката и напуснаха ресторанта. Със свален гюрук се прибраха в хотела. Откъм морето се носеше топъл вечерен полъх, до тях долиташе шумът на прибоя, а небето беше осеяно с едри светли звезди.

Когато се качиха в стаята, се прегърнаха мълчаливо и излязоха на терасата. Щяха да се любят. Със същата страст като първата нощ. Не бързаха. Искаха да потънат в романтиката на лятната тишина. Морето блестеше пред тях в тъмносини тонове. Лек бриз поклащаше високите палми по брега. Беше малко след полунощ и наоколо нямаше жива душа. В хотел като този гостите си лягаха рано.

— Колко е хубаво тук — прошепна Изабел и се притисна до рамото на Джулиън.

— Колко си хубава ти! — отвърна той и я целуна по челото.

Дори в полуздрача Джулиън успя да различи блясъка на големите й сини очи. Самият той беше безкрайно щастлив. Толкова щастлив, че непрекъснато се молеше времето да спре, да се отложи поне с ден раздялата им.

„Утре ще трябва да позвъня още веднъж на Пол…“

Взел веднъж това решение, вкарал в ред обърканите си мисли, Джулиън нежно притегли Изабел към себе си и бавно я целуна.

В един миг останаха назад и преживяванията от деня, и прекрасният морски пейзаж, и романтиката на нощта. Всички мисли и чувства отстъпиха пред възбудата, пред желанието да си принадлежат един на друг.

Прегърнати се върнаха в стаята. Джулиън нетърпеливо прокара пръсти по копчетата на копринената й блуза, а тя, смеейки се, му помогна да ги откопчее. За миг той я отстрани от себе си: искаше да я погледа и да й се полюбува. Изабел нямаше нищо под блузата и гърдите й тежко се разлюляха, когато вдигна ръце да оправи косите си. После се обърна към Джулиън. Възбудата, изписана по лицето му, се пренесе и върху нея. Тя бързо смъкна тесните си джинси, поколеба се за секунда и, поглеждайки полусвенливо-полузакачливо някъде над него, изхлузи миниатюрните си дантелени бикини. След това се вмъкна в огромното легло и го загледа изчаквателно. Той сякаш беше по-бърз и от вятъра. Светкавично се съблече и застана пред нея. Изабел съзерцаваше с възхищение силното му атлетично тяло. Когато пристъпи и покри тялото й със своето, тя вече знаеше, че и този път насладата ще е върховна. Телата им просто бяха създадени едно за друго. Между тях не съществуваха забрани и прегради. Те се любеха всеотдайно и страстно…

Когато изживяха миговете на блаженство, дълго лежаха голи и тръпнещи. От отворената врата към терасата нахлуваше топлия бриз, а луната обливаше стаята с мека светлина. Джулиън прокара пръсти по бедрото на Изабел, след това ръката му се плъзна по заоблената извивка на ханша й и се насочи към нежния овал на гърдите й. „Толкова красота, събрана на едно място, боже мой…“ — простена мислено той. Наведе се и я целуна нежно.

— С теб е чудесно! — прошепна й тихо.

— Щастлива съм! — едва чуто промълви и тя.

Беше много късно, когато най-после заспаха.

 

 

На другия ден се събудиха почти по обяд. Работният ден в зъболекарския кабинет на „Миракъл стрийт“ отдавна бе започнал и беше крайно време Джулиън да демонстрира някакви признаци на живот пред своя колега.

— Пол, май и днес ще се наложи да минеш без мен — поде той, като намигна на Изабел.

Тя тъкмо се готвеше да влиза в банята.

— Да не си луд! — извика в слушалката приятелят му, но Джулиън го прекъсна тутакси:

— Нещо такова. Най-малкото, става нещо с мене. Така че ще трябва отново да поработиш сам, старче!

— Но ти не говориш сериозно! — Пол беше отчаян. — Следобед мислех да поиграя малко голф, пък и тази твоя постоянна пациентка мис Сарасота ще дойде тъкмо тогава.

— Гуен? — запита развеселен Джулиън. — Направи й няколко комплимента и й почисти предните зъби. Има зъби като на кобила вещицата! Само че е малко суетна…

— А голфа? Да го отложа ли? — укорително запита Пол.

— Е, ще наваксаш следващата седмица — утеши го Джулиън. — Тогава ще поема две твои поредни дежурства.

— Обещаваш ли?

— А как иначе? — Джулиън сияеше.

— Тогава… — не затваряше телефона любопитният Пол, — тогава ще трябва да ми обясниш какво толкова те задържа там?

— Е, това няма да направя, скъпи ми Пол — прихна Джулиън. — Чао, старче, до скоро!

— Има там някоя… — успя да каже само Пол, преди Джулиън да остави слушалката.

— Всичко е окей! — обърна се той към Изабел, която тъкмо излизаше от банята по бикини. — Отиваме на плажа!

Почти целия ден прекараха в кристалночистата вода, плуваха, носеха се по гръб върху вълните и си измисляха какви ли не детски игри.

Едва привечер се отправиха към Маями. Беше малко след седем, когато Джулиън паркира пред испанската си къща на „Алмейра стрийт“.

— Хубав дом имаш — констатира Изабел, когато минаха през коридора към малък хол, от който няколко врати водеха към останалите стаи.

Тя изпитваше странно усещане. От една страна, беше малко разочарована, че планираното й пътуване през Флорида завърши, преди да е започнало, и че се бе завърнала отново в Маями — в града, който искаше завинаги да остави зад себе си. От друга пък се радваше, че се намира в жилището на Джулиън. Тази къща й предлагаше топлота и уют. Тук веднага се почувства като у дома си. Всички тъжни мисли за предстоящата раздяла отстъпиха място на радостта й от предстоящата вечер с Джулиън. И от настъпващата нощ…

— Радвам се, че ти харесва при мен. — Джулиън влезе в просторната, добре обзаведена кухня.

Отвори вратата на хладилника и извади оттам една кутия с репички.

— Вземи си — предложи й, като сам схруска няколко наведнъж. — Умирам от глад!

— Репичките няма да те нахранят — засмя се Изабел и надникна в шкафа.

Там бяха складирани толкова много запаси от различни храни, че лесно можеше да се приготви вечеря за десетина души.

— Обичаш ли да готвиш? — с нескрита надежда попита Джулиън, когато тя измъкна от хладилника едно пиле и го постави на масата.

После претърси стелажа и подбра необходимите зеленчуци и подправки.

— Искаш ли да ядеш? Или греша? — беше отговорът й.

— Искам. Но бихме могли да си поръчаме по телефона например пица… — несигурно предложи той. — Виждам, че си изморена…

— Не съм чак толкова. Седни сега малко, послушай музика и почакай. След около час пилето ще е готово.

— Но наистина не е необходимо — започна пак Джулиън, но Изабел му се усмихна мълчаливо и с глава му посочи вратата.

След като пусна любимата си плоча на Елтън Джон, и то достатъчно високо, за да може и тя да слуша в кухнята, Джулиън се разположи удобно във фотьойла и зачете местните новини от последния брой на „Маями хералд“.

Удоволствието му продължи твърде кратко. Когато се канеше да обърне плочата, на вратата се позвъни. Надигна се недоволно и си погледна часовника. Беше седем и половина. „Кой може да бъде по това време?“

Изабел също беше чула звънеца. Тъкмо бе позапържила пилето от двете страни и го заливаше с червено бургундско. От цвърченето на виното по златистата кожица обаче не можа да чуе врявата на входната врата. Когато сложи похлупака върху съда с пилето, готвейки се да го пъхне във фурната, за да се заеме със салатата, вратата на кухнята се отвори и Джулиън въведе двама мъже. Те й се усмихнаха дружелюбно.

— Това са Бърт и Ричард — представи ги той.

— Здравейте, Бърт! Здравейте, Ричард! — поздрави Изабел не особено ентусиазирано.

— Направо бях забравил за тях! — започна да й обяснява Джулиън.

Отвори хладилника и измъкна оттам три бири. Отвори ги и им подаде по една.

— Е, наздраве за хубавата вечер!

Изабел се приближи.

— Може ли и аз да си взема една? — попита тя и отиде до хладилника.

— Но, разбира се, съкровище мое, вземи си! — с готовност й предложи Джулиън. — Извинявай, че те пропуснах. Така бях изненадан!

— Джулиън направо ни беше забравил — обясни единият от новодошлите, представен й като Бърт.

— Така ли? — рече Изабел и бързо отпи от ледената бира.

С нещо трябваше да потисне раздразнението, което напираше в нея.

— Да, представи си само! — Джулиън кимаше учудено. — Години наред всеки вторник играем покер тук, при мен, и изведнъж забравям, че днес е денят за покера!

— Какъв пропуск! — иронично подметна тя и очите й се присвиха.

Все още се надяваше, че Джулиън ще отпрати приятелите си под някакъв предлог, но той не се опитваше да им направи и намек за това.

— Мисля, че Джулиън е бил доста зает, за да се сети за нас — услужливо се притече на помощ на приятеля си другият гостенин — Ричард, като при тези думи хвърли към Изабел многозначителен поглед.

Тя кипна вътрешно.

— И при това как бях зает… Само да знаехте! — Джулиън изобщо не считаше за неудобна създалата се ситуация. — Представете си: да не знам кой ден от седмицата е днес!

Избута приятелите си от кухнята и смигна, нехайно усмихнат, на Изабел. Тя бързо се извърна настрана, за да не се издаде колко е оскърбена и ядосана.

Когато тримата излязоха, облегна се на хладилника и отпи от бирата си. Това беше върхът! През цялото време се бе надявала, че Джулиън ще се извини на приятелите си и тактично ще ги отпрати. В края на краищата, това беше тяхната обща вечер! Външни хора нямаха място тук.

Но той не мислеше така. За него, изглежда, беше съвсем в реда на нещата точно сега да седне с приятелите си на масата за покер.

А може би очакваше, че Изабел ще им предлага бира и мезета и ще ги обслужва, докато се забавляват?

„Това си е чиста подигравка! Така е, когато действам против убежденията си! Исках ли да се върна в Маями? Не исках. А се върнах. Даже се втурнах да приготвям вечеря! Пфу! Хиляди пъти съм си казвала, че е излишно да се перча с домакинските си умения пред мъжете.“

И ето че сега стоеше насред кухнята с полуготовото ястие, за чието допичане нямаше ни най-малкото желание. Отпи още една глътка от бирата си, докато размишляваше каква тактика да предприеме.

Но преди да успее да обмисли добре нещата, чу висок смях в съседната стая и се заслуша в откъслечния разговор. Мъжете говореха за търга и Джулиън се хвалеше, че без малко щял да измъкне исфахана изпод носа й.

„За кой ли пореден път се намесва този злощастен килим!“

— Но все пак тя е успяла да го купи! — гръмко се смееше Бърт.

— Само защото Пол ми попречи да качвам повече цената — отбраняваше се Джулиън.

— Пол винаги ще оплеска нещата — заключи Ричард.

Изабел в нямо отчаяние прокара пръсти през косата си. В този миг би удушила и тримата, след което щеше да й остане достатъчно злоба и за самия Пол.

Джулиън се опита да защити приятеля си:

— Не бива да мислиш така за него, Ричард. Аз самият го бях помолил да ме спре навреме, преди да прехвърля трите хиляди.

— Три хиляди за един килим? — възкликна някой.

Изабел не можеше да различава добре гласовете. Открояваше само този на Джулиън.

— Тази дреболийка напълно си ги заслужава — малко занесено произнесе той.

— Така го казваш, като че ли съжаляваш, че не си успял да го купиш.

— Да, съжалявам — призна Джулиън. — Но можем да се обзаложим, че един ден ще го имам!

— Я виж ти! — ахнаха приятелите му.

Изабел примря.

„Негодник! Как можах да попадна в клопката му!“

От гняв й прилоша и тя се хвана за ръба на масата, за да не падне. Беше почервеняла от възмущение.

Обикновено не губеше лесно самообладание, но фактът, че Джулиън се беше обвързал с нея, само за да се сдобие с исфахана, я хвърляше направо в отчаяние.

Смехът на мъжете долиташе до нея като изпод земята. Не желаеше да ги слуша повече.

— Скъпа, извикай ни, когато се опече пилето! — дочу изведнъж Джулиън до себе си.

Току-що беше влязъл в кухнята — широко усмихнат, доволен и се държеше така, като че ли всичко беше наред.

— През това време ще изиграем няколко партии. Не бързай! Има време. Първо ще пийнем по едно, а после ще хапнем…

Тя стоеше безмълвно. Преглътна. Преглътна още веднъж, но буцата, заседнала в гърлото й, не помръдваше.

— Изморена ли си? — попита той съчувствено.

Очевидно забелязваше, че нещо не е наред с нея, но предположенията му бяха съвсем погрешни.

— Аз също съм капнал. Дано момчетата не се задържат до късно.

— Дано… — беше всичко, което успя да му каже.

Направи огромно усилие да се сдържи. С такова удоволствие би запратила по Джулиън дървената дъска за рязане на зеленчуци.

— До скоро! — изчезна зад вратата той с още няколко кутии „Будвайзер“ и кубчета лед за уискито.

Проследи го мълчаливо с поглед. С трепереща ръка сложи бирената кутия върху масата. После излезе като насън от кухнята, взе машинално чантата си от гардероба в коридора и тръгна към изхода. Отвори тихо вратата и се измъкна крадешком.

Едва когато се качи в червения голф, си отдъхна с облекчение. Вече не би могла нито да погледне Джулиън в лицето, нито да отговаря на въпросите му. Трябваше да изчезне колкото се може по-бързо оттук, иначе щеше да се задуши в яростта си.

Когато се престрои в автомобилната колона по магистрала І в посока север, за първи път след злополучно подслушания разговор задиша нормално. Прокара ядосано опакото на дланта си по носа и очите си и си избърса сълзите. Не искаше да си признае, че плаче. „От вятъра е“ — убеждаваше се сама.

Спря на следващата бензиностанция. Напълни резервоара догоре, изпи едно кафе и вдигна гюрука.

Беше унила и съкрушена. Но трябваше да продължи. Искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от Маями и от Джулиън. Щеше да пътува цяла нощ. Това й се струваше по-приемливо, отколкото да лежи в някоя хотелска стая и да се рови в преживелиците си от последните два дни.

„Направих грешка, е, добре! Сега се налага да си направя час по-скоро необходимия извод…“