Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (4)

ІV

Ако искаше да го настигне, трябваше да съкрати разстоянието. Тя решително изостави пътя, без да обръща внимание на игличките на пиниите, които бодяха петите й. Продължи да тича, докато най-после го забеляза пред себе си, изправен до ръба на стръмния скалист морски бряг.

— Рой! — извика му отново, забави ход и се помъчи да успокои дишането си.

Той се обърна изненадан. Грейс забеляза, че в очите му имаше още нещо, освен учудване. Дали се радваше, че я вижда пак? Не беше сигурна.

— Трябва да ви кажа нещо — запъхтяна стигна до него.

Искаше да му обясни, че някой беше ровил в колата й и да го помоли за помощ, но внезапно промени намерението си. „По дяволите, омръзна ми този самодоволен мъж да е винаги прав!“ Освен това не можеше ли тя сама да се пази? Щом успяваше да се справи с уличната джунгла в Ню Йорк, щеше да може и тук, на калифорнийския бряг. Можеше обаче да го помоли да й помогне за нещо друго.

Той явно чакаше тя да продължи да говори. Стоеше и я гледаше въпросително.

„Престани да го зяпаш така! — заповяда си Грейс. — Може да си помисли, че тичаш след него, само и само да го погледнеш още веднъж в очите.“

— Бих искала да ви помоля за нещо — рече тя. — Имам намерение да остана за няколко седмици и трябва всеки ден да идвам от града дотук. Най-добре би било, ако си осигуря някаква палатка и я разположа някъде близо до фара. Тогава бих могла да оставя колата си в града и да идвам с лодка…

— По дяволите, какво всъщност искате да откриете?

В тона му личеше явно раздразнение.

— Когато преди години баща ми ме доведе тук, в деня, когато се удави, той е имал някаква причина да дойде. — Грейс се помъчи Рой да не забележи как в нея се надига гняв. — Трябва да е имал някаква причина, в това съм съвсем сигурна. Не беше особен любител на природата, нито на ветроходството, не обичаше много и морето. Направихме си пикник сред скалите, съвсем близо до мястото, където вчера паднах във водата. После за известно време ме остави сама, а той отплава с моторницата. Нямам никаква представа къде отиде, нито какви планове е имал.

Рой поклати нетърпеливо глава.

— Не разбирам какво значение има това след толкова години. Само си пилеете времето и енергията. Все пак са минали седемнадесет години и всички следи са се заличили. А ако някога ги е имало, то вятърът и вълните съвсем определено са се погрижили да не се запазят.

— Може би имате право. Но въпреки това, не знам почти нищо за баща си и това трябва да се промени. Ако ми се удаде да открия какъв е бил в действителност, ще разбера по-добре и самата себе си.

Грейс се изненада от собствените си думи. Това ли беше причината, поради която беше дошла тук? Да намери самата себе си?

Лицето на Рой помръкна. Настъпи някакъв камък, който изтрополи надолу в пропастта.

— Не ровете миналото.

Когато каза това, изразът на лицето му беше унесен и Грейс имаше чувството, че той говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. Може би в миналото му имаше нещо, което той явно не беше превъзмогнал. Следващите му думи потвърдиха предположението й.

— Раната няма да зарасне никога, ако постоянно се човърка.

— А ако все още не е заздравяла?

— Изобщо не знаете какво говорите — отвърна троснато той. — Все още не сте ми казала какво всъщност имате намерение да правите.

— Вероятно ще свърша много по-бързо, ако ми разрешите да се настаня във фара. Може би за два дена. — Грейс отново се ядоса на бързата смяна на настроението му. — После ще изчезна и никога повече няма да ви досаждам.

Рой отмести поглед от Грейс към фара, после пак я погледна. Тя вътрешно очакваше отказа му и не беше ни най-малко подготвена за бързото му кимване в знак на съгласие.

— Е, добре. Два дена. Не повече. Можете да спите във фара.

Той погледна часовника на ръката си. „Швейцарска изработка — установи Грейс. — Скъп часовник.“

Вече беше престанала да се удивлява на каквото и да било, свързано с Рой Тремпър.

— След два часа ще ви взема с моторницата си от стария кей в града — обясни й той. — Предполагам, че искате да ме помолите да ви дам да ползвате лодката, докато сте тук.

— Това би ускорило нещата.

Разковничето да получи от него всичко, което искаше, беше обещанието да отпътува колкото е възможно по-скоро.

— Добре. Но ще трябва сама да управлявате лодката. Нямам време да ви придружавам винаги.

— Мога да се пазя — отвърна хладно тя.

„И си е така — уверяваше се сама, връщайки се при колата. — Няма нужда Рой Тремпър да ме пази. Нито той, нито някой друг.“

Отново се сети за непознатия с бинокъла. Неволно се сниши и се заоглежда зорко наоколо. Нито под дърветата, нито по пътя се виждаше някой. Който и да беше претършувал колата й, бе изчезнал. За щастие нямаше да се наложи повече да паркира тук и да въвежда някого в изкушение.

 

 

Грейс седеше на кея с пътната чанта до себе си и с пакет храна, когато Рой се появи с моторницата. Беше си взела душ и измила косата си, преди да облече други джинси и тениска на червени и бели райета.

Докато плаваха покрай брега към фара, той й показа как да борави с лодката.

— Моторницата пропуска малко. Ако на борда се събере доста вода, можете да я изгребете с този съд тук.

Когато го погледна изплашено, бързо добави:

— Не трябва да се страхувате, лодката е абсолютно пригодна за плаване. Ако от време на време се сещате да изхвърляте водата навън, нищо не може да ви се случи.

Грейс кимна и прикри неприятното чувство при мисълта да плава сама с нея в океана. След нещастието с баща й никога повече не се беше качвала на лодка. Оттогава винаги изпитваше страх от вълните. Но след като Рой й показа как се управлява моторницата и как се изтегля на брега, тя се освободи от притесненията си и почти беше разочарована, когато пътуването свърши.

Младият мъж я придружи от лодката до фара и отвори тежката дървена врата.

— Опасявам се, че тук ще ви се стори не особено уютно.

Грейс се озърна във вътрешността. Дори и когато Рой запали една газена лампа и я вдигна високо над главата си, тази част на фара изглеждаше тъмна и зловеща. Нямаше никакъв прозорец. Спираловидно извита метална стълба отдясно на вратата водеше нагоре в тъмната кула.

— Тук можете да спите. — Той спря пред някакво помещение от другата страна на стълбата. — Обстановката е много проста и скромна, но най-важното е, че можете да се заключвате.

Миришещата на мухъл стаичка заемаше само част от приземния етаж на фара. Точно насреща се намираше някаква врата, която беше затворена с голямо резе.

— Ателието ми — обясни Рой и се усмихна. — Там съхранявам материалите си и част от картините.

„Ако «ателието» му изглежда като спалнята ми, трябва да е потискащо помещение. Нищо чудно, че много от платната му имат такова мрачно въздействие.“ В нейната стая имаше маса, стол, печка, сандък, пълен с дърва за горене, и легло със сиво вълнено одеяло. То й подейства малко по-уютно.

— Можете да използвате банята в къщата. Също и да се храните с мен, но ако сте точна.

„Колко великодушно предложение“ — каза си Грейс.

— Можех да бъда поканена поне по-любезно.

Тя се огледа умърлушено наоколо. „Човек едва ли ще се чувства приятно тук.“ Но не беше и очаквала друго, така че сега не трябваше да се оплаква. Рой навярно само това и чакаше: да изкриви лице с досада и да си тръгне.

— Ако времето се задържи хубаво, днес следобед с удоволствие бих използвала лодката ви — каза тя, без да се замисли, след като остави чантата си. — Ако това не ви затруднява…

— Няма проблеми. Тъкмо работя върху една картина. Утре ще я видите. — Той се усмихна сухо. — Днес ще си сложа банския, докато рисувам.

Грейс стисна устни. Наистина ли този самомнителен мъж си мислеше, че щеше да мине покрай пещерата в скалите само за да го види гол? Много се заблуждаваше.

— Ей, това беше шега. — Рой й се усмихна извиняващо. — Изглеждате толкова сериозна. Съжалявам, ако съм ви засегнал с думите си.

— Навярно си мислите, че нямам чувство за хумор.

— Повечето жени нямат.

Грейс го погледна ядосано. Вече се беше обърнал, когато резкият й тон го накара да спре.

— Не е вярно. Но вероятно това е пак някаква шега. — Тя внезапно смени темата. — Имате ли някаква представа накъде може да е отплавал баща ми с лодката, след като ме остави на плажа?

Рой замислено потърка брадичката си.

— Приблизително на три мили северно има един тесен залив. Там една малка река се влива в океана — удобно място за пристан на лодки. Може би е отплавал дотам.

— Ако можех поне да си спомня колко дълго баща ми го нямаше. Тогава ми се стори цяла вечност, но може би са били само петнадесет или двадесет минути. — Грейс въздъхна. — Във всеки случай благодаря. Първо ще опитам с този залив.

Час по-късно тя се качи в лодката, и се канеше да пусне мотора, когато чу Рой да я вика.

При звука на гласа му сърцето й неволно затуптя по-бързо. Той се приближаваше с широки крачки. Макар че не беше издала колебанията си, изглежда беше усетил несигурността й да се справи сама с лодката. Още веднъж го беше преценила погрешно. Явно беше по-тактичен, отколкото мислеше тя.

— Забравихте да облечете спасителната жилетка. — Пресегна се под една от седалките и извади оттам една оранжева жилетка. — Станете.

Грейс искаше да откаже, кимайки с глава, но после реши да последва съвета му. Протегна ръка към жилетката, но вместо да й я подаде, Рой скочи в лодката и я навлече върху нея. Докато Грейс с усилие балансираше в малката лодка, той се наведе и я завърза над гърдите й. През цялото време грижливо избягваше да я докосне. Тя не знаеше да се радва ли на това, или не.

Когато свърши, Рой я погледна в очите.

— Ако имате трудности с двигателя или се появи вятър, отправете се към брега. Не се правете на героиня! Обещавате ли?

Когато Грейс кимна, той скочи на брега. Изчака я да включи двигателя, после изчезна по посока на пещерата.

Известно време тя гледа нерешително след него, след това се обърна. Какво пък можеше да й се случи? Денят все още беше чудесен. Небето — синьо, а океанът спокоен. Наистина, нямаше опит, но до залива и обратно все щеше да се справи.

Когато взе курс на север, не можа да се сдържи и хвърли един поглед назад. Рой стоеше на брега и гледаше след нея. Той й махна, и Грейс вдигна ръка за поздрав, преди окончателно да се съсредоточи в плаването.

Отначало й беше трудно да насочи лодката по права линия, но след известно време имаше усещането, че никога не е правила нищо друго, освен да управлява моторница. Напредваше бързо, като държеше курс на около четвърт миля от крайбрежието. Грейс се отпусна малко и започна да се наслаждава на слънчевите лъчи, на ситните капчици вода по кожата си и на успокояващото люшкане на лодката. Съвсем не беше толкова зле…

Ето че забеляза пред себе си тесния залив. „От дясната страна… Отдясно на борд.“ Грейс се поправи, усмихвайки се: „При нас, моряците, се казва «дясно на борд»!“. Тя започна да маневрира през прибоя, намали оборотите на двигателя, докато буботенето окончателно заглъхна. После скочи във водата и изтегли лодката на брега.

Зад тясната ивица плаж заливът беше скалист и труднодостъпен. Но на това място малката река беше направила в стръмните скали широко, дълбоко врязване. След като остави спасителната жилетка в лодката, Грейс се отправи, следвайки течението на реката, навътре в сушата. Когато стигна първите дървета, изведнъж по гърба й като че полазиха мравки. Спря се. Някой я наблюдаваше! Почувства това съвсем осезателно.

Тя се огледа. Върху стръмните скали не се виждаше нищо необичайно. Грейс отдавна се беше научила да се доверява на инстинкта си. Той никога не й беше изневерявал в големия град, но тук, в непознатата местност, се чувстваше несигурна. Не беше в свои води. Навярно усещаше присъствието на някакво животно. Може би само си въобразяваше, че някой следи всяка нейна стъпка.

„Престани сама да се плашиш и се съсредоточи в това, което търсиш тук“ — каза си и продължи да върви.

Изведнъж пред нея от една висока скала реката се заспуска като водопад надолу. Известно време Грейс се любува на прекрасната игра на природата, после се огледа наоколо. Неволно се запита какво всъщност търсеше. Откъде изобщо предполагаше, че баща й е бил тук? Рой имаше право — само си губеше времето.

Обезкуражена, тя се обърна и тръгна обратно към плажа. Изтика лодката във водата, скочи в нея и пусна мотора. Взе курс към океана.

Грейс си сложи отново спасителната жилетка и загледа нерешително небето. Трябваше ли да продължи покрай брега, или да се върне при фара? Облак засенчи слънцето, вятърът задуха по-силно, а върху обувките й плисна вода. Тя погледна надолу и извика от уплаха.

От двете страни в лодката нахлуваше вода, която постепенно се изкачваше по-нагоре и вече се плискаше около глезените й. Грейс потисна надигащата се в нея паника и се огледа за съда за изгребване. Беше на седалката зад нея. Бързо го грабна и започна да изгребва водата.

Само след няколко минути трябваше да признае, че напразно се бореше. Когато безпомощно се огледа, откри, че водата нахлуваше през една цепнатина на носа. Изтръпна. Загубила ума и дума от ужас, Грейс се чувстваше като парализирана. После се стегна. Не, не трябваше да се отчайва! Хвърли ненужната кутия и извъртя рязко кормилото. „Придържай се към брега“ — беше я посъветвал Рой. Може би щеше да успее да се добере обратно до тесния залив.

Лодката се люшкаше сред високите вълни. Напредваше, но твърде бавно. Дори и течението от появилия се прилив не й помагаше. Щеше да потъне, преди да успее да я докара до брега на залива!

Мислите прескачаха една през друга в главата й. Да скочи от лодката, да я остави в морето и да се опита, плувайки, да достигне залива? Тя поклати глава. Не, не биваше да изостави моторницата на произвола на вълните и скалите! Рой щеше да побеснее, ако се върнеше и му кажеше, че лодката му лежи на дъното на океана. Освен това в нея се чувстваше по-сигурна.

Течението понесе неудържимо моторницата към скалите. „Зарежи лодката! Нямаш друг избор.“ Готова за скок, Грейс се огледа за последен път.

Изведнъж откри тясната цепнатина, която се виждаше недалече от нея. Забелязваше се само отблизо, тъй като се губеше в мрачината между стръмните скали. „Нима това е спасението ми?“ Насочи лодката към нея.

Когато ръката й докосна хлъзгавата стена на скалата, разбра, че моторницата стоеше неподвижно във водата. Тогава започна да потъва.

Грейс се хвърли от лодката. Една вълна я сграбчи и я потопи дълбоко в тъмната бездна. Недалече слабо затрептя лъч светлина и тя се остави течението да я носи нататък. Нова вълна се разби над главата й и тя се закашля.

Следващата вълна я повдигна и Грейс затвори очи. За момент се почувства безтегловна. После усети пясък под ръцете и краката си и отвори очи — намираше се в слабо осветена пещера. Далече зад себе си дочу плясъка на разбиващите се о скалите вълни. Пред нея беше пясъчен бряг.

Грейс излезе от водата, седна на пясъка и се огледа боязливо. Намираше се във вътрешността на огромна пещера, издълбана в скалата. Отгоре нахлуваха няколко лъча светлина и потапяха всичко в полуздрач.

В спокойната бистра вода сред пещерата забеляза миди. Пясъкът беше бял и много ситен. Стените, издигащи се високо над главата й, бяха прошарени с бели и сребристи жилки.

Освен отдалеченото, приглушено бучене на прибоя, не се чуваше никакъв друг звук. Грейс се почувства като в някакво омагьосано място.

Замаяна, стана и отиде към водата. Колкото и вълшебна да изглеждаше тази пещера, трябваше да намери начин, за да излезе. Около нея стърчаха отвесни скали. Грейс не откри никаква възможност да се изкатери нагоре към пролуките в тях.

Изглежда единственият изход беше пътят, по който бе дошла тук. При отлива трябваше или да доплува до залива през този отвор, или да се остави течението да я носи. Само така би могла да успее да стигне покрай скалата до малкия залив. Но това означаваше да чака тук часове наред, без да предприеме нещо. Ако можеше само да намери някакъв друг изход?

Грейс съблече спасителната жилетка, сложи я на пясъка и тръгна пипнешком покрай скалата. Нищо. Никаква възможност да се измъкне от пещерата по суша.

Тъкмо реши да се откаже от безуспешното търсене, когато изведнъж трепна, обърна се рязко и се втренчи във водата. Нищо не помръдваше, повърхността беше гладка като огледало — долови само далечното бучене на океана. Нямаше представа какво я беше уплашило, знаеше само, че нещо се бе променило.

Също както преди това в залива, когато имаше чувството, че е наблюдавана, усети, че нещо или някой е навлязъл в пещерата.

С тих вик вдигна ръка към устните си.

Под повърхността на водата някаква голяма сянка плуваше през цепнатината към мястото, където стоеше Грейс. „Акула? Или тюлен?“ Тя поклати глава и се огледа за някаква скала, зад която да се скрие.

Начинът, по който плуваше, издаваше, че това е човек. „Дали не е Рой? Може би се е разтревожил за мен и е тръгнал по дирите ми покрай брега.“

Над водата се появи лицето на мъж. При вида на мокрите сиви коси и набръчканото лице с остър поглед, Грейс неволно затаи дъх и се сви по-близо до скалата. Той разтърси буйно глава, така че на всички страни се разхвърчаха пръски.

Когато го чу да излиза от водата, Грейс отново надзърна тайно през пролуката между скалите. Мъжът трябва да беше около петдесетгодишен, с добре изглеждаща за възрастта му фигура. Носеше избелели гащета и бяла тениска. На кръста му имаше колан с окачен на него нож.

Изглежда познаваше мястото, защото тръгна енергично по брега, като все повече се приближаваше към скривалището на Грейс. Тя нямаше представа какво възнамеряваше да прави, но целенасоченото му държание показваше, че не беше доплувал до пещерата само от любопитство.

„Ами ако ме открие?“ — уплаши се тя. Наведе се по-ниско над белия пясък, усещайки, че присъствието на този мъж я застрашава.

„Господи!“ Беше забравила спасителната си жилетка на брега! Грейс изстена тихо. В момента все още оставаше скрита от погледа на натрапника, но само след няколко крачки щеше да я открие.

Не можеше да направи нищо. Замисли се дали да не изтича към водата, да скочи и да изплува от пещерата. Но без спасителната жилетка нямаше да стигне далече. А и той, без съмнение, щеше да я настигне веднага.

Непознатият мина покрай скривалището й, без да я види. Грейс въздъхна облекчено. Не беше забелязал и спасителната жилетка. Най-малкото поне засега…

Внезапно мъжът спря. Така… като че ли нещо не беше наред. Обърна се бавно, върна се няколко крачки, наведе се и вдигна жилетката. Огледа се наоколо, после я разгледа внимателно. Накрая погледът му се задържа на тесния подстъп към морето. Може би си мислеше, че спасителната жилетка е била довлечена в пещерата от прилива. Просто дреха, изхвърлена на брега. Нищо повече.

С рязко ядосано движение той я запрати на земята и втренчи поглед в пясъка. После продължи, без да повдигне глава. Какво ли смяташе да прави?

Уплашена, Грейс разбра, че беше открил следите от стъпките й и вървеше след тях към другия край на пещерата.

Мъчително преглътна. Оттам стъпките водеха право към нейното скривалище. Тя излезе предпазливо иззад скалата, клекна ниско долу и започна да заглажда с ръце пясъка, за да изтрие следите си. Но времето нямаше да й стигне. Когато погледна крадешком, видя, че непознатият е стигнал края на ивицата пясък и сега се връщаше обратно към нея.

Тя отново се сниши зад скалите. Мъжът все повече се приближаваше. На Грейс й стана зле. Нямаше никаква възможност да се измъкне! Той щеше да я открие! Когато мъжът наближи скривалището й, ръката му стисна ножа.

Той го измъкна от ножницата. Острието блесна. Грейс си пое дълбоко въздух, преглътна и излезе напред от убежището си.