Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (3)

ІІІ

Странният непознат извърна бързо глава, хвана бутилката с вино и наля на Грейс. После стана и взе и за себе си чаша, седна пак и я напълни.

Грейс се настани на един стол срещу него. Между тях настъпи странна напрегнатост.

— Дори не знам името ви — констатира тя.

— Рой Тремпър.

— Откъде разбрахте коя съм?

Той не й отговори веднага. Грейс го погледна с присвити очи. „По дяволите — помисли си, — дали не би било по-добре да прекарам нощта някъде навън в мъглата. Студът май е за предпочитане…“

— Помня ви още отпреди. Наистина, минаха години — рече в този момент Рой.

— От години? И ме познавате оттук, от това място? Но аз бях едва на десет, когато напуснах Еурека!

— Не сте се променила. Косата ви е все така златисторуса, а очите с теменужен цвят. — Той се усмихна. — Вземам си думите назад, все пак сте променена. — Погледът му се плъзна по лицето й към дълбокото деколте на пижамата. — Промени, заслужаващи голямо внимание.

— Не си спомням за вас.

Грейс се опита да изрови нещо от паметта си, но напразно.

— Мога да си представя. Мисля, че сме се виждали само веднъж. Преди около шестнадесет години в Еурека… Тогава, когато баща ви претърпя злополуката с лодката. Една седмица живяхте при Хайнес, докато полицията търсеше роднините ви. Наблюдавах ви от дома си, съвсем наблизо. Смятах ви за най-красивото момиче, което съм виждал някога. Но бях твърде стеснителен, за да дойда и да ви кажа „добър ден“.

Грейс му се усмихна. Знаеше, че не беше разбрала погрешно израза в очите му. Дали искаше, или не — все още му харесваше. Той я желаеше, но се опитваше с всички сили да прикрие чувствата си. Грейс не можеше да повярва, че през всичките тези години не беше се отърсил от юношеската си стеснителност. Зад това сигурно се криеше нещо друго.

— Когато узнах, че са намерили чичо ви и леля ви в Ню Йорк — продължи Рой, — събрах цялата си смелост. Сега или никога, си помислих, и набрах един букет от теменужки от градината на майка ми. После отидох с него до къщата на съседите ни. Когато почуках на вратата, мисис Хайнес ми обясни, че вече сте на път за летището. Бях съкрушен. — Той поклати глава. — А когато днес ви видях на скалата, веднага разбрах, че сте вие.

Внезапно Рой стана така рязко, че столът му падна на пода. Облегна длани на масата и се наведе към Грейс. Тя го загледа втренчено. Блясъкът в очите му като че ли я хипнотизираше. Той се наведе още напред и доближи лице до нейното. Устните й се открехнаха леко, а пулсът й се ускори.

Затвори очи и се стресна, ужасена до смърт, когато Рой стовари юмрук по масата, така че чашите зазвънтяха. Издавайки стон, той се изви и отиде до прозореца. Обърна й гръб и се загледа продължително навън в сивите кълба на мъглата, които се виеха около къщата.

— Какво има? — попита най-после Грейс.

— Защо винаги се случва твърде късно?

Каза го толкова тихо, че едва можа да разбере думите му.

Грейс нямаше никаква представа за какво всъщност й говореше. За момент я бе изплашил, но междувременно бързата смяна на настроението му вече не я безпокоеше сериозно. В действителност Рой й напомняше за някого. Тя напрегна паметта си. Да, напомняше й за баща й.

— Откога живеете тук?

Гласът й прозвуча спокойно, но вътрешно се чувстваше дълбоко развълнувана.

— През март станаха две години.

Рой не се обръщаше, но Грейс виждаше застиналото му отражение в стъклото на прозореца.

— И колко дълго смятате да останете?

— Нямам представа. Харесва ми животът на крайбрежието. Обичам океана. Мога да рисувам и да правя каквото си искам. Къщата ми е напълно достатъчна.

Грейс се огледа.

— Но тук дори няма ток.

— Бих могъл да монтирам някакъв агрегат, но така ми харесва повече. Обичам светлината на газената лампа. Освен това е по-евтино. Преминаването от газ на електричество означава огромен напредък за цивилизацията, но качеството на живота страда от това.

Тя повдигна вежди. Рой все още стоеше гърбом към нея.

— Сигурно нямате и течаща вода.

— Вода за пиене си нося от града. За останалите ми нужди ми е достатъчна дъждовната вода, която събирам горе на покрива в един резервоар.

— Сега остава да ми кажете, че нямате нужда и от кола.

Той сви рамене.

— Имам кола. Но тя си стои тук, а разстоянието до града изминавам с лодка.

На Грейс й омръзна да говори на „гърба“ му.

— Ако трябваше като вас да живея тук сама — каза ядосано, — след няколко седмици щях да полудея от самота. Имам нужда от хора около себе си, от някого, с когото да мога вечер да разговарям, а сутрин да изпия чаша кафе.

Рой обърна бавно лице към нея.

— Няма да ви моля да останете при мен. Така че няма да имаме никакви проблеми, нали?

Тонът му беше остър и рязък.

Грейс се изправи.

— Имате право! А и освен това изглежда тук, в тази пустош, се чувствате добре само с чайките — установи тя. — Кажете, не ви ли липсва понякога компанията на други хора?

— На няколко седмици веднъж отивам до Сан Франциско. Там получавам всичко, от което имам нужда. Но градският живот и хората много бързо ми омръзват. Радвам се, когато се върна в къщи при фара. — Рой я погледна предизвикателно. — Имам рисуването и книгите си. Шекспир е по-приятен компаньон, отколкото другите хора.

— Никога не можах да се запаля по него. Този старомоден английски, всичките тези думи, които никой вече не употребява. — Грейс поклати пренебрежително глава.

— Че не разбирате Шекспир, не е негов проблем. А също не и мой. Повечето от произведенията му са хубави и си струват да положите малко усилия. Освен това пиесите могат да се видят, а не да се четат.

— Но затова трябва да отидете в града, нали?

Рой не я удостои с поглед.

Грейс изпи последната глътка от виното си и сложи настрана чашата. Чувстваше се леко замаяна. Нямаше повече желание да се препира с Рой, дори и да й се искаше да узнае за него нещо повече. „Какво ли му е? Е, както самият той се изрази — това си е негов проблем, а не мой.“

— Много съм уморена, Рой. — Тя изрече името му за пръв път. Прозвуча й добре. — Боя се, че щяхте да ми допаднете повече, ако бяхте Ван Гог.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

— Може би причината е в това, че идваме от два различни свята. Че аз живея в града и нямам време да наблюдавам природата и да чета Шекспир след вечеря. — Тя стана. — Сега отивам да спя. Но първо трябва да ми кажете къде.

— Ще спите долу, а аз отгоре.

— Моля?! — погледна го изумено.

— Оттатък има легло на два етажа. Не го ли забелязахте преди малко? Но, ако предпочитате горното легло, с удоволствие ще ви го отстъпя. Все ми е едно къде ще спя тази нощ.

— По-добре на долното…

Грейс си легна, но дълго време не можа да заспи. Втренчена в леглото над себе си, тя се ослушваше в пращенето на цепениците в камината. Отново се замисли за Рой. После, по някое време, умората все пак я надви.

Събуди я някакъв шум. Отвори очи, но не можа да види нищо в тъмнината. Отначало не осъзна къде се намира, но преди да я обхване паниката, си спомни за Рой Тремпър и за това, че беше в неговата къща.

Леко тупване й подсказа, че той стоеше на пода до леглото й. Не можеше да го види в тъмното и зачака напрегнато. Някакво движение я стресна, но потисна желанието си да отвори очи. Вместо това продължи да диша равномерно.

Грейс усети, че Рой се навежда предпазливо над нея. Устните му се приближиха до лицето й толкова близо, че можеше да усети дъха му по бузата си. Настръхна.

— А ти все още си най-хубавото момиче, което съм виждал някога, Грейс.

Думите му я удивиха, но още повече я изненада фактът, че сърцето й внезапно затуптя по-бързо. Рой като че ли щеше да я целуне. Усети някакво странно чувство на щастие при тази мисъл.

Но той се изправи и се отдалечи от леглото, без да я докосне. Разочарование обзе Грейс. Няколко минути по-късно от кухнята нахлу слаба светлина. „Какво ли прави там? Дали да не се измъкна от леглото и да отида да погледна?“

Не, той вероятно седеше до масата и четеше. Без съмнение нещо меланхолично като Хамлет например. „Все ми е едно — внушаваше си Грейс, — аз ще заспивам.“ Затвори очи и се завъртя неспокойно в леглото.

 

 

Грейс се събуди от слънчевите лъчи, които проникваха през прозорците. Изтича до вратата, отвори я и се озърна навън.

Беше чудесен ден! Слънцето грееше топло, по тъмносиньото небе плуваха бели облаци, а океанът беше спокоен. Вълните се плискаха леко в подножието на скалите. Грейс се протегна, разпери ръце и вдиша дълбоко соления морски въздух.

— Закуската е почти готова — чу гласа на Рой от кухнята.

Тя трепна и се обърна.

— Тук не е задължително да се преобличате за закуска — добави, когато я видя колебливо да застава до вратата.

— Бих искала поне да се измия.

Рой й кимна към една врата. Когато излезе от миниатюрната баня, на печката в тигана вече цвърчеше бекон.

— М-м, ухае божествено. — Грейс се усмихна.

Щом се настани, Рой напълни чинията й с две яйца на очи и четири резена хрупкав бекон. После наля кафе в голяма чаша.

— Точно така — каза тя. — Откъде знаете какво най-много обичам да ям на закуска?

— Знам за вас много повече, отколкото предполагате.

Тя си спомни, че беше съблякъл мокрите й дрехи и се изчерви.

— Освен това, ако гостите ми не са доволни от кулинарните ми умения, ще трябва волю-неволю да умрат от глад.

„Гости?“ Грейс се запита дали той кани често при себе си жени. После отхвърли тази мисъл. Това не я засягаше, а и не я интересуваше.

— Гладна съм като вълк. Какъв чудесен ден!

— Тук, на крайбрежието, юни може да бъде великолепен, но и толкова отвратителен, както последната нощ. Мъглив и студен.

— В ден като този почти мога да си представя, че живея в Северна Калифорния.

Рой седна на масата срещу нея и зачовърка с вилицата в чинията си.

Докато закусваха в мълчание, Грейс го поглеждаше от време на време. Зад него, през прозореца видя фара.

— Снощи сънувах странен сън — започна тя.

Може би щеше да забрави този кошмар по-бързо, ако го разкажеше на някого. Взе каната с кафе и напълни първо чашата на Рой, а после своята.

— Бях съвсем сама на щурвала на някакъв океански параход. Беше ясна, звездна нощ, океанът беше спокоен. Не знам защо бях там, но се чувствах спокойна и щастлива.

За момент затвори очи.

— На хоризонта забелязах светлината на някакъв фар и насочих кораба нататък. Там щях да намеря отговора на загадката, която трябваше да реша.

— Може би сънят има нещо общо с баща ви.

Тя го погледна смаяно.

— Възможно е. В края на краищата съм тук, за да открия още нещо за него. Е, във всеки случай насочих кораба право към фара, макар че изведнъж се изплаших до смърт. Не от вълните, които бушуваха срещу скалите, а от фара.

Грейс отново затвори очи и настръхна.

— Корабът се блъсна във фара и започна да се люшка. Внезапно целият фар рухна върху скалата. Останките се сгромолясаха в морето. Когато се огледах, корабът вече го нямаше там, а аз стоях сама на една скала навътре в морето, около мен имаше само вода. Зарадвах се, че се събудих.

— Казват, че само онзи, който е сънувал подобен сън, може да го разгадае.

— Но аз нямам ни най-малка представа.

Тя сви рамене.

— Може би аз съм този фар. — Рой й се усмихна дяволито. — Вие разтърсихте живота ми така, както в съня си него. И има опасност с това да унищожите и себе си.

Макар че при тези думи той се усмихваше, Грейс долови все пак някаква сериозна нотка в гласа му.

— Сигурна съм, че не мога да разруша нито вашия живот, нито на когото и да било друг.

— Може би не осъзнавате собствената си сила. Защото все още сте…

Рой млъкна.

— Какво съм все още? — Грейс го погледна предизвикателно.

— Някога бяхте най-хубавото момиче. Сега сте най-хубавата жена, която съм виждал.

Погледите им се срещнаха и на Грейс й се стори, че времето е спряло. Дори когато той разруши магията и тръгна към вратата, тя все още се радваше на мисълта, че й се възхищава. Въпреки необяснимата му сдържаност…

Рой се върна с три маслени картини под мишница. Издърпа стола си пред масата и ги постави така, че да са точно срещу нея.

— Погледнете тук. Това е моята частна изложба. Това са трите най-добри картини, които съм нарисувал, откакто живея тук. Кажете ми честно мнението си за тях.

— Аз съвсем не разбирам от живопис — запротестира Грейс.

— Ако исках да получа оценката на някой експерт, щях да отида в Сан Франциско. Искам да зная какво мислите вие за тях!

Първата картина изобразяваше силуета на фара на фона на буреносно небе. На следващата се виждаше брегът с полегати хълмове, осеяни с цветя. Последната картина беше абстрактна живопис в ярки цветове — жълто, червено и оранжево. Огромни пламъци се издигаха на черен фон. Грейс заразглежда нерешително картините и отметна с ръка косата си от челото.

— Няма да ме обидите, ако ми кажете, че не ви харесват.

Тя го погледна със съмнение.

— Харесвам цветовете, толкова са живи.

— Но картините добри ли са? Щяхте ли да си купите една от тях, ако не ме познавахте?

— Не съм достатъчно квалифицирана, за да давам оценки. Трябва да си призная, че принадлежа към хората, които знаят само дали нещо им харесва, или не.

— Все пак кажете!

Очите му я пронизваха.

Грейс се ядоса на упоритостта му.

— Е добре, щом толкова настоявате. Това са картини на лаик и бих се изненадала, ако ги видя в някоя галерия в Ню Йорк, или изобщо в някоя галерия. Онова, което казах за цветовете, е вярно. Иначе правят впечатление на недодялани и не бих си купила нито една от тях.

За момент Рой се втренчи в нея с безизразно лице, после се обърна. Взе картините от стола и ги занесе в съседната стая. Чу се как ги хвърли там някъде на пода. После се върна, отиде до прозореца и дълго гледа навън. Постепенно мълчанието между тях стана непоносимо.

Грейс усети как в нея се надигна гняв.

— Искахте да чуете истината — напомни му с твърд глас.

Той се обърна и я погледна.

— Не, всъщност не — усмихна се. — Исках да бъда излъган. Не заради картините, те наистина са нескопосни. Никога не съм имал голям талант, винаги ще си остана средно надарен лаик. Рисувам, защото ми доставя удоволствие. И защото трябва.

— Защо тогава искахте да ви лъжа, че са хубави?

По лицето на Грейс се изписа недоумение.

Рой дълго време не каза нищо.

— Време е да се обличате — проговори най-накрая. — Когато сте готова, ще ви заведа при колата ви. Трябва да побързаме. Малко е трудно, когато дойде приливът. — Той погледна към босите й крака. — За съжаление нямам обувки, които да ви станат.

Грейс не помръдна от мястото си.

— Не отговорихте на въпроса ми. Аз ви дадох честен отговор, сега и вие ми дължите такъв.

Между тях отново легна тежко мълчание. Накрая Рой сви рамене.

— Исках да излъжете, за да мога да ви презирам.

Грейс го погледна изумена. Макар че не беше прекарала много време в компанията му, все пак смяташе, че го е опознала. Сега разбра, че изобщо не е могла да прецени Рой Тремпър. Но беше ли това изобщо важно?

— Преди да ми кажете името си, ви наричах Ван Гог…

Той се засмя.

— Помислихте си, че съм се пекъл на слънцето твърде дълго време?

— На слънцето?

— Винсент ван Гог е полудял, след като се е излагал на слънцето доста дълго време, когато е рисувал в Южна Франция. Поне така твърдят някои хора. Но не се безпокойте, няма да си отрежа ухото и да ви го изпратя по пощата.

Докато говореше, Рой отметна косата си назад с нервен жест.

— Ще чакам навън, Грейс — окашля се. — Така че можете да се облечете на спокойствие.

„Изрече името ми толкова гальовно, като милувка“ — помисли си тя и установи, че това й харесва.

Обличайки сухите си вече дрехи, надзърна през прозореца. Рой стоеше пред къщата дълбоко замислен и гледаше втренчено пред себе си. Тя се върна в кухнята и хвърли един поглед в огледалото над умивалника. Поклати неодобрително глава.

Морската вода беше изсушила косата й и тя бе станала твърда, без блясък; лицето й беше бледо, а блузата — просмукана от сол. И то точно сега, когато искаше да изглежда особено добре!

Когато излезе навън на слънчевата светлина Рой се обърна и я погледна. Грейс изненадана долови възхищение в погледа му. Сърцето й трепна от радост, а по гърба й преминаха възбуждащи тръпки.

— Елате с мен — каза той, обърна се и тръгна.

Постара се да върви в крак с него. Думите му бяха прозвучали като заповед, но това нямаше голямо значение за нея. Реши, че в един такъв ден нищо не можеше да развали настроението й.

— Бъдете предпазлива, когато слизате към брега. — Рой я погледна през рамо. — Ако искате, ще ви нося до долу.

— Не, така е добре.

Почти съжали за бързия си отговор. Какво ли щеше да бъде, ако беше носена от този привлекателен мъж, да се облегне на силните му гърди? С удоволствие би изпитала това още веднъж, само че този път в пълно съзнание.

Потънала в мисли, тя не чу въпроса му.

— Попитах дали колата ви е под пиниите на стръмната скала.

Грейс, която беше изостанала няколко крачки зад него, неволно погледна нагоре. Не забеляза внезапно спрелия Рой и се блъсна в него. Той загуби опора и двамата заедно се свлякоха надолу.

Изтърколиха се на пясъка един върху друг. Главата й лежеше върху гърдите му и когато я повдигна, срещна погледа на тъмните му блестящи очи.

Рой я хвана за раменете и я издърпа нагоре, докато лицето й застана над неговото, а устните й — само на милиметър от неговите. Грейс усети под себе си силното му тяло. Дъхът му галеше бузата й.

Обзе я една непозната досега възбуда, когато ръцете му се плъзнаха предпазливо по гърба й. Тя затвори очи.

Роя я отмести рязко от себе си и се изправи. Грейс объркано отвори очи и го видя да се взира напрегнато към скалите.

Разочарована и ядосана, тя също се надигна бавно.

— Видяхте ли го? — попита той. — Вече се скри, но преди малко го видях съвсем ясно. Някакъв мъж ни наблюдаваше с бинокъл от скалата.

— Сигурен ли сте?

Грейс се запита дали не беше използвал тайнствения непознат като претекст да се освободи от нея.

— Трябва да ви е хвърлил око. Няма никаква причина да ме шпионира.

— Мен също. Може би просто е бил някакъв турист, който е искал да разгледа фара. Или любител на птици.

— Защо тогава се сниши веднага, щом разбра, че съм го забелязал? А и тук почти не идват туристи. И слава богу, защото не обичам да ме безпокоят.

Грейс стисна устни и мина покрай него по мокрия пясък към водата.

— Ще направя всичко възможно да не ви досаждам повече. Ще си наема стая и ще остана известно време, седмица може би, или малко по-дълго. Бих искала да открия нещо повече за баща си. Вие също ли не знаете защо той дойде тогава при фара?

— Нямам представа.

Рой застана до нея.

С крайчеца на окото си Грейс забеляза, че я наблюдава. Зачака дали ще й каже още нещо, но той се обърна и тръгна. Тя го последва, свила устни сърдито.

Когато стигнаха до пътеката, която водеше нагоре към скалата, спря и го погледна.

— От тук нататък ще намеря пътя. — Отбягна погледа му. — Благодаря, че ме подслонихте миналата нощ.

Протегна му ръка, но той поклати глава и тя я отдръпна.

— Ще ви придружа до колата. Не искам да ви се случи нещо. Там горе някъде има някой, който съвсем очевидно проявява някакъв интерес към вас.

„Каква глупост.“ Грейс сви рамене и се заизкачва по пътеката. Рой я следваше на няколко крачки. На билото на хълма тя спря да си поеме дъх. Той се огледа наоколо. Ако този „някой“, който би трябвало да я наблюдава, действително съществуваше, то сега, във всеки случай, от него не можеше да се открие и следа.

Един до друг тръгнаха по пътя през горичката от пинии. Никой от двамата не продумваше. Грейс няколко пъти понечваше да заговори, но после се отказваше. Рой трябваше да заговори пръв! Не трябваше да си въобразява, че тя държи да я придружава.

Вярно, този мъж й харесваше. Беше я впечатлил. По някаква причина — завинаги. Но въпреки това, все едно тя щеше да се сбогува с него и да затвори страницата „Рой Тремпър“.

— Вече стигнахме — каза, когато забеляза колата. Отново му протегна ръка. — Не знам как трябва да ви благодаря — започна несигурно. — Аз…

Грейс млъкна. Невярваща и объркана загледа как Рой, без да продума нищо, се обърна и изчезна в сянката на дърветата.

„И така, това беше.“

Грейс отиде при колата си и отвори вратата. Изведнъж се стъписа. Жабката беше широко отворена, а съдържанието й разпиляно по предната седалка. Вдигна портмонето си, отвори го и облекчено въздъхна. Парите и кредитната й карта бяха още там. Изглежда нищо не липсваше.

Откри, че прозорецът до предната седалка беше отворен няколко сантиметра. А беше сигурна, че бяха затворени всичките, преди да напусне колата.

Рой ли беше идвал тук през миналата нощ, докато тя спеше? Не, това беше невероятно, нямаше никакъв смисъл. Имаше ли някой, който искаше да я предупреди, или да я сплаши? Но кой?

Грейс бързо затвори прозореца на колата и заключи вратата. С портмонето в ръка хукна обратно по пътя към плажа.

— Рой! — завика силно. — Чакайте!