Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (7)

VII

Някой почука силно на вратата на фара.

— Грейс, отвори!

Тя затаи дъх и не се помръдна. След известно време навън утихна. Вероятно Рой си беше отишъл. Грейс изтри сълзите от лицето си. Безграничният гняв я правеше безчувствена към всичко друго. Той не само беше провалил вечерта, но и бе готов да разруши всичко, което съществуваше между тях.

Каквото и да се беше случило в миналото му, тя нямаше вина за това. Рой нямаше никакво право да я наказва така. Тя повече нямаше да допусне такова отношение.

Стана от леглото и запали лампата на масата. Погледът й се насочи към вратата на работилницата му. Сепна се — резето беше дръпнато, а катинарът лежеше на пода. Дали Рой беше забравил да заключи?

Колебливо протегна ръка. Може би нарочно беше оставил след себе си незаключено помещението? Може би несъзнателно искаше тя да надникне вътре? Изглеждаше й невероятно, но не можа да устои на изкушението да отвори вратата. Бавно я натисна. Какви ли тайни криеше тук Рой от света?

Отначало се поколеба, после бързо се върна в стаята си и взе лампата. Вдигна я високо над главата си и се огледа в работилницата. Стативът стоеше облегнат точно до вратата. По пода забеляза бои и една палитра.

Помещението беше обзаведено като офис, в никакъв случай като ателие на художник. Удивена, Грейс се втренчи в шкафовете, писалището и компютъра. Стените бяха покрити с карти и графики, на една полица имаше книги, явно често използвани.

Бавно пристъпи по-навътре. Това беше литература, която се занимаваше изключително с икономика и финанси. Графиките, без изключение, показваха някакви статистики. Компютърът обясняваше наличието на кабела, който беше открила навън пред фара.

Тя напусна помещението и затвори вратата след себе си. Значи така, Рой не беше само някакъв си художник, сега вече знаеше това. Но нямаше никаква представа какво вършеше той тук, или защо си правеше труда да прикрива дейността си.

„Но това не ме интересува — каза си. — Ако ще и да прави тайнствен живота си, това не ме засяга. Никога не съм била част от живота му, няма и да бъда!“

Изведнъж Грейс изпита някакво тягостно усещане на пустота у себе си. Седна до масата и подпря главата си с ръце. Колко глупава беше да си губи времето и да мисли за някакво общо бъдеще с Рой. Но той я беше омаял, както никой друг мъж досега. Погледът на тъмните му очи караше сърцето й неволно да тупти по-бързо, милувките му я разтреперваха и предизвикваха възбуждащи тръпки по тялото й. Беше повярвала, че наистина я обича, но очевидно се бе излъгала.

Грейс намали фитила на лампата, стана и отиде към входната врата. Навън мъглата се стелеше леко над стръмните скали. На небето ярко блестеше луната и потапяше брега в сребриста светлина. Къщата на Рой тънеше в мрак, навярно беше си легнал.

Грейс за момент си помисли дали да не отиде при него и да почука на вратата. Сигурно той отдавна съжаляваше, че беше провалил вечерта им. Щеше да я вземе в прегръдките си, да я притисне до себе си и да я целуне!

Стоп! Тя трябваше да престане да се измъчва. Щеше да изхвърли Рой Тремпър от мислите си! Още сега! Но как, за бога, щеше да го направи?

Изведнъж Грейс затаи дъх. Долу на плажа нещо помръдна. Тя присви очи и се върна обратно при вратата. На лунната светлина различи някакъв мъж, който гледаше нагоре към фара.

Сърцето й затуптя лудо. „Рой!“

Но не, не беше Рой. Мъжът долу на плажа беше по-нисък. Кой ли беше тогава? И преди всичко, дали беше я видял? Докато Грейс все още премисляше какво трябваше да направи, той се обърна и се отдалечи. „Уиттейкър?“ — мина през ума й. Позна го по начина, по който се движеше. Без да се оглежда, той изчезна между тъмните скали.

Какво търсеше тук Уиттейкър?

Беше я следил, Грейс беше съвсем сигурна в това. Побиха я тръпки. Тя бързо се върна във фара и хлопна вратата след себе си. Решението й да отпътува на следващия ден още повече се затвърди.

 

 

След една неспокойна нощ Грейс се събуди от слънчевите лъчи, които нахлуваха през пролуките на вратата. Щом облече джинсите си и една яркосиня тениска, тя събра нещата си и сложи пътната чанта на пода до масата.

После излезе навън. Времето се беше променило. Макар че слънцето светеше високо в небето, над крайбрежието лежеше гъста ивица мъгла, а въздухът беше хладен и влажен.

Но и още нещо, освен времето, се беше променило. Отначало Грейс не разбра какво бе то, само имаше някакво странно усещане, че нещо не беше наред. Внезапно й стана ясно. „Лодката!“ Снощи Рой беше оставил лодката долу на брега, а сега я нямаше. Уиттейкър ли я беше взел през нощта?

Грейс усети странно безпокойство.

Когато влезе в къщата на Рой и извика тихо името му, не получи никакъв отговор. Нищо не помръдваше, навсякъде беше тихо. Безпокойството й нарастваше. Нещо ужасно го беше сполетяло, Грейс усещаше ясно това. Обзе я паника.

Дневната изглеждаше така, както я беше напуснала предната вечер, само двете свещи не се виждаха никъде. Леглото беше оправено грижливо.

— Рой?! — извика Грейс още веднъж.

Никакъв отговор.

На масата в кухнята откри някаква бележка и една червена роза. Сигурно бе донесъл цветето от града, за да й го подари миналата вечер. „Имам работа в града, ще се върна към три часа“, пишеше в бележката. Значи Рой е взел лодката, не Уиттейкър. Тя въздъхна с облекчение. Защо не се беше сетила по-рано за това? Защо виждаше навсякъде заплахи?

В края на бележката беше нарисувана една стрелка. Когато Грейс обърна листа, прочете:

Обичам те. Рой

Тя невярващо се втренчи в думите. Изведнъж смачка хартията и я хвърли на пода. Ако това, което пишеше там, действително беше истина, защото тогава се бе държал така невъзможно предната вечер?

Розата лежеше все още на кухненската маса. Грейс я гледаше разсърдена, но после не можа да устои на желанието да я вземе и да я помирише. Ако би могла да вярва на Рой! Но вчера вечерта той съвсем не се бе държал с нея като влюбен. Любовта за Грейс означаваше нежност и доверие, а не насилие и потайничене.

Тя вдигна бележката от пода и я приглади. Напусна къщата, потънала в мисли. Може би Рой подозираше, че иска да отпътува и беше взел лодката, за да й попречи да го напусне?

Но тя нямаше да промени решението си. Щеше да стане още по-лошо, ако останеше по-дълго. Докато Рой не се променеше, докато не приключеше с миналото си, за тях двамата не можеше да има общо бъдеще.

Грейс пъхна бележката в чантата си. Реши да вземе и розата. Като един горчиво-сладък спомен. В очите й се появиха сълзи и тя ги изтри нетърпеливо.

Внезапно й стана студено и облече един бял пуловер над тениската, преди да напусне фара. Сега беше десет часът, значи трябваше да чака още близо пет часа завръщането на Рой. Може би трябваше да тръгне пеша? Грейс поклати глава. Не, градът сигурно беше доста отдалечен, а тя не бе свикнала с дълги преходи.

„Признай си, оставаш само за да видиш Рой за последен път!“ Въздъхна, да, така беше. Но щеше ли наистина да каже на Рой, че го напуска, когато застанеше отново пред него?

Неспокойна, Грейс тръгна покрай брега, а фарът оставаше все по-далече зад нея. Мислите й кръжаха около Рой и тайнствената пещера, в която се бяха любили. Отново си спомни тъмните, изпълнени със страст очи на Рой, красивите черти на лицето му, чувствената му уста…

Тръсна решително глава. Не, нямаше да промени мнението си. Щеше да отпътува още днес.

Някакъв път водеше от плажа към малък хълм. Тя тръгна по пътеката през малка горичка и след няколко минути стигна до стръмна скала, от която можеше да погледне надолу към морето. „Тук вече съм била“ — помисли си удивена.

Не, това не беше възможно. Сигурно се заблуждаваше.

И тогава забеляза някаква колиба. Спря се и се скри зад едно дърво. На вратата беше застанал някакъв мъж. „Уиттейкър.“

В този миг Грейс се сети защо колибата и скалата й изглеждаха познати. Беше ги видяла от лодката на Рой миналия ден. Уиттейкър затвори вратата. Изплашена, тя забеляза, че идва към нея и се притисна плътно до ствола на дървото. В ушите й отекваха силно ударите на сърцето й.

Уиттейкър изгледаше по-издокаран, отколкото друг път. Беше току-що избръснат и носеше сив ленен панталон, бяла риза и жилетка. Той спря и се ослуша. Грейс се сви още повече зад дървото и затаи дъх.

Дочу да се приближават стъпки, после те се отдалечиха. Когато Грейс предпазливо надзърна иззад дървото, видя как Уиттейкър тръгна по някаква пътека, която водеше към билото на върха. Едва когато мъжът изчезна от погледа й, тя си пое облекчено въздух. Запита се защо ли е избрал този уединен начин на живот.

„Но не съм ли и аз всъщност като него?“ — мина й през ума. Не, животът й преминаваше по установени коловози и тя беше доволна от него. Изведнъж се запита дали не предпочита живота в града само защото той й даваше илюзията, че не е сама. Тук, на този пуст бряг, далече от трескавата суматоха на големия град, й стана ясно, че беше много самотна.

Грейс се изненада от мрачните си мисли. Какво ставаше с нея? Обикновено беше по-скоро жизнерадостна и доволна от живота си. Е, вероятно обстановката й действаше така.

Тя изчака още няколко минути, преди да напусне укритието си. Най-добре би било да се върне обратно при фара, но любопитството я накара да пресече полянката и да разгледа малката колиба. Постоянно поглеждаше назад, но Уиттейкър не се виждаше.

Колибата, макар и от дърво, беше по-стабилна, отколкото изглеждаше отдалече. Покривът се състоеше от многобройни пластове покривна мушама. Отстрани, към небето, се издигаше изкривен от вятъра ръждясал комин.

До вратата имаше прозорец. Грейс заслони с ръка очи и надзърна във вътрешността на колибата. Беше обзаведена оскъдно, но не изглеждаше неуютна. На пода беше постлан килим с кръпки, по стените висяха картини. Близо до прозореца имаше писалище.

Грейс задържа погледа си върху него. Внезапно дъхът й спря. Там, клекнали в една редица, стояха три кафяви маймунки от дърво. Първата закриваше с ръце очите си, втората — ушите, а третата — устата.

Грейс се олюля леко и затвори очи. Спомените нахлуха в нея…

… Осемгодишната Грейс бе вкопчена в ръката на баща си. Разхождаха се на годишния панаир в Атлантик Сити и тя се страхуваше да не се загуби в навалицата. На един щанд баща й й купи захарен памук. Смеейки се, той изтри от лицето й сладките захарни паяжинки.

После се спряха пред една будка за хвърляне на пръстени. Баща й помоли да му дадат три пръстена и ги хвърли един след друг. „За тебе, принцесо.“ Грейс пляскаше с ръце от радост, когато й връчи с поклон трите маймунки…

Бавно отвори очи. Беше обикнала тези грозни маймунки. Както другите момичета не излизаха от къщи без куклите си, така и тя носеше навсякъде със себе си маймунките. Когато баща й се удави и Грейс беше отведена в Ню Йорк, тримата й приятели бяха изоставени.

И сега отново ги беше намерила. Не, това не можеха да бъдат същите дървени фигурки! Но тя трябваше да се увери в това. Грейс натисна бравата. Вратата се отвори без усилие. Като се озърна за последен път назад, тя влезе и отиде бързо до писалището.

Взе една от фигурките в ръка и я обърна. Почти очакваше да прочете на задната страна „Атлантик Сити“, гравирано със сини букви.

„Сувенир от Санта Крус, Калифорния“, прочете тя. Разочарована, Грейс остави маймунката обратно на писалището. Но какво очакваше всъщност?

Наистина ли за миг беше повярвала, че Уиттейкър беше баща й? Че се е спасил при злополуката и сега живееше тук под друго име?

Не, ако беше така, баща й сигурно щеше да я потърси. Освен това Уиттейкър изглеждаше съвсем другояче, отколкото тя помнеше баща си. Очите му… да, очите му имаха светлосиния цвят на неговите, но останалото? Баща й не беше ли по-висок и по-представителен? И защо трябваше да вземе някакво друго име? „Наистина започвам да виждам навсякъде призраци“ — реши Грейс.

Тя бързо напусна колибата и тръгна обратно по пътя към фара. Междувременно приливът беше дошъл, така че не можеше да използва пътеката по брега. Грейс се обърна и пое по пътя през стръмната скала, по която беше минала в деня на пристигането си.

Когато почти бе стигнала при фара, видя как на север над крайбрежието се спусна мъгла. Върхът на фара вече не можеше да се различи. Рой вероятно още не се беше върнал, защото лодката я нямаше на брега. Грейс ускори крачките си. Внезапно й хрумна, че би могъл да скрие лодката между скалите.

Надзърна от ръба на стръмната скала, но наоколо не се виждаше никаква лодка. Рой наистина още не се беше върнал. Грейс загледа втренчено навътре в океана. При този вятър и вълнението днес, той нямаше да тръгне с лодката. Дали щеше да се върне с колата, или щеше да прекара нощта в града? Тогава тя щеше да бъде съвсем сама тук, в тази пустош, до другото утро.

Потръпна при тази мисъл. После се стегна. „И какво от това — окуражаваше се тя. — Нали не съм страхлива. А и какво може да ми се случи?“

Изневиделица се разрази буря. Входната врата на фара шумно се блъскаше напред-назад от вятъра.

Нима бе забравила да я заключи? Грейс влезе вътре и я залости. В стаята запали газената лампа, чиято светлина започна да хвърля застрашителни сенки по стените. Вратата към работилницата на Рой беше отворена. Грейс смръщи чело. Беше сигурна, че я е затворила. Взе лампата и влезе вътре. Спря като поразена от гръм и пребледня.

Шкафовете бяха съборени, компютърът разрушен, книгите и картините се търкаляха разпръснати наоколо по пода. Стативът лежеше насред стаята. Когато Грейс се приближи и обърна картината към себе си, веднага се позна. Рой я беше нарисувал на терасата, която обграждаше кулата на фара. Някой беше драснал с червена боя две дебели черти върху тялото й.

По гърба й преминаха леденостудени тръпки.