Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (5)

V

Непознатият спря и загледа втренчено Грейс. Дори и да беше изненадан от факта, че заварва една млада жена в тази скрита пещера на брега на Пасифика, то той много умело прикри чувствата си. Действително не показа ни най-малко вълнение. Тъй като не преставаше да я гледа втренчено, Грейс започна да се пита дали не беше някой малоумен.

— Аз съм Грейс Уинтърс. — Тя се постара да придаде на гласа си небрежно звучене. — Моторницата ми потъна пред входа на пещерата. — Грейс посочи с ръка зад себе си, без да го изпуска от очи. — Доплувах дотук и тъкмо търсех някакъв друг изход, когато ви видях.

Вече искаше да му каже колко много се е уплашила, но после се отказа. Май нямаше да е в нейна полза да си признае, че се страхува.

— Не можах да разпозная дали това, което плуваше към мен, беше човек или животно, затова се скрих зад скалата.

Спря да говори и, цялата нащрек, загледа непознатия. Погледът й мина от неподвижното му лице към острието на ножа в ръката му.

Той бавно пъхна ножа обратно в ножницата. Грейс облекчено въздъхна.

— Името ми е Уиттейкър.

Гласът му прозвуча хрипкаво, сякаш отдавна не беше говорил. Протегна й ръка и тя с колебание му подаде своята. Той я пое и за момент я задържа, дълбоко замислен, после я пусна. Отбягна погледа на Грейс и се огледа наоколо, като че не знаеше какво трябва да прави по-нататък.

— Бихте ли могъл да ми помогнете да се измъкна оттук? Не съм много добра в плуването.

Отново настана мълчание. Грейс беше сигурна, че Уиттейкър я беше чул, но изглежда отново беше някъде на съвсем друго място в мислите си.

— Ще ви помогна — отвърна най-накрая той.

Мина покрай нея към мястото, където беше хвърлил спасителната жилетка. Посочи с глава към нея, после загледа Грейс как я закрепва на тялото си. Когато беше готова, Уиттейкър зашляпа във водата и й даде знак да го последва. Щом водата стигна до хълбоците му, той се огледа за нея. Устните му се раздвижиха, сякаш искаше да й каже нещо.

— Какво има? — Мравки полазиха по гърба на Грейс. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Уиттейкър отвори уста, затвори я пак и поклати глава. Промърмори нещо под носа си и в следващия миг се гмурна в бистрата вода. Грейс се отблъсна от песъчливия бряг и заплува след него към изхода на пещерата.

Уиттейкър постоянно се обръщаше, за да я види дали не изостава и скоро стигнаха навън пред стръмната скала. Ръцете й започнаха да я болят, дишането й се затрудни, но Грейс събра силите си. „Щом мъж на възрастта на Уиттейкър може да плува толкова добре, тогава и аз ще мога да се справя със спасителната жилетка.“ След цяла вечност, както й се стори, напълно изтощена, забеляза пред себе си малкия залив.

Уиттейкър й помогна да излезе на брега и застана като ням страж до нея, докато тя, с широко разперени ръце остана да лежи на затопления от слънцето пясък. Най-после Грейс отметна косите от лицето си и стана:

— Вече можем да продължим.

Той кимна мълчаливо и я поведе покрай брега на реката. Когато стигнаха до водопада, енергично отмести настрана няколко клона на някакъв храст и пред тях се появи скрита пътека. Уиттейкър даде знак на Грейс да го последва. Постепенно пътят ставаше все по-стръмен и се заизвива нагоре. Беше й трудно да върви в крак с него при темпото, което налагаше. Тя скоро се изпоти.

Горе на скалата Грейс се спря на надвисналия над морето край и се огледа. Ниско под себе си забеляза тесния залив.

— Не ме ли гледахте преди два часа там долу? — запита тя.

Уиттейкър учудено втренчи очи в нея.

— Не — отвърна след известно време.

Грейс осъзна, че това беше първата дума, която бе изрекъл откакто напуснаха пещерата.

Можеше ли да му вярва?

Той се обърна отново и продължи да върви. Грейс забърза след него. Малко по-късно излязоха от гората. Пред тях се намираше крайбрежният път. Уиттейкър посочи надясно по посока на фара. Грейс удивено установи, че той изглежда знаеше къде иска да отиде. Кимна и поиска да му благодари за помощта, но преди още да си отвори устата, той изчезна сред дърветата.

Около час по-късно Грейс застана на скалистия бряг до фара и се огледа наоколо за Рой. Не можа да го открие никъде. Заспуска се надолу към плажа, викайки високо името му. После отиде до къщата му и почука на вратата. Но и тук го нямаше.

Грейс беше разочарована. Ядосано отметна коси от челото си. Защо всъщност я засегна толкова много това, че не го намери? Само защото искаше да говори с него и да му съобщи, че моторницата му е потънала? Какво ли щеше да каже Рой за това? Че от доста време я има и е била в ред?

Тръгна към фара и го заобиколи.

Изведнъж се спъна в някаква черна змия в тревата. За секунди сърцето й спря да тупти. Вгледа се по-добре и разпозна електрически кабел — водеше от работилницата на Рой към брега. Значи все пак беше наблизо. Сърцето на Грейс неволно заби по-бързо. Върна се пак пред фара. Ненадейно изскърца някаква врата и тя се обърна изплашено. Трепна, когато видя Рой да стои пред нея.

Преглътна и го загледа смутено. Ръцете й се изпотиха. Той не каза нищо, само плъзна поглед покрай нея към брега и вдигна учудено вежди.

— Моторницата потъна — обясни Грейс с твърд глас и се подготви за навярно неизбежната буря от ругатни и проклятия.

— Какво се случи?

В гласа му обаче нямаше упрек, а само загриженост. Дали за лодката, или за нея, не можа да разбере от тона му.

— Очевидно не е била толкова годна за плаване, както сте си мислил — започна тя и му разказа всичко.

Когато спомена за тайнствения непознат, Рой я прекъсна, преди да назове името му.

— А, бил е Уиттейкър. Но досега не знаех, че там има някаква пещера.

— Но познавате Уиттейкър!

— Естествено, той живее от години на няколко мили южно оттук. Често го срещам по крайбрежието. Понякога дори ме гледа, когато рисувам. Веднъж, преди около година, го взех с колата си до Сан Франциско. През цялото пътуване едва ли каза и десет думи.

— В първия момент се уплаших от него.

— Възможно е. Тук го смятат за особняк. Живее сам в една колиба горе на стръмната скала. И никой не знае от какво. Изглежда нищо не работи, но винаги има достатъчно пари, за да свърже двата края. Но е безобиден.

Грейс не беше убедена в това. Рой я откъсна от мислите й.

— Не разбирам, как така лодката е могла да потъне толкова бързо във водата! Бих могъл да се закълна, че независимо от няколкото малки дупчици, дъното беше в ред. Е, добре, утре ще заема една лодка от Дан Рийвс — приятел, който работи на пристанището в града. Ще ми покажете мястото, където е потънала моторницата. Може би ще успеем да приберем още нещо.

— Все си мисля за тази пещера. — Грейс се поколеба дали да продължи.

— Вярвате, че там може би ще намерите следи от баща си?

— Защо не? Винаги беше толкова тайнствен, може би е имал някакво скривалище. И не знам защо бях толкова уверена в това, докато бях там. Но е така.

— Скрита контрабандна стока? — Рой поклати глава. — Съмнявам се дали баща ви е знаел за пещерата. Цял живот живея тук и не знаех, че съществува.

Грейс само сви рамене. Колкото и невероятно да изглеждаше, мисълта, че ще напредне в проучванията си в пещерата, не я оставяше.

— По-добре си облечете сухи дрехи — промърмори Рой.

Едва сега Грейс осъзна, че сигурно изглежда ужасно. Кимна и отиде да си донесе хавлиена кърпа, сапун и чисто бельо.

След като си взе душ в миниатюрната баня, тя му помогна при приготвянето на вечерята. Забърка тестото за палачинките, докато той гласеше масата. После мълчаливо започнаха да се хранят. „Съвсем като някоя стара съпружеска двойка“ — помисли си Грейс и с усилие потисна усмивката си.

После измиха заедно съдовете и седнаха пред къщата. На хоризонта слънцето залязваше все по-ниско, а небето потъна в червено великолепие от преливащи се отблясъци. Когато накрая се здрачи и повя хладен, освежаващ вятър, те влязоха вътре. Рой запали огъня в камината. Седнаха един до друг пред нея и загледаха танцуващите пламъци.

На Грейс й стана горещо. Не можеше да каже дали беше от огъня, или близостта на Рой беше виновна за това.

„Дали ще ме докосне или целуне? — запита се и се разтрепери. — А и желая ли го въобще? Когато съм близо до него направо не знам какво искам. Не мога да разсъждавам трезво. Дали и той се чувства така?“ Тя го погледна крадешком отстрани.

Рой стана внезапно и отвори капака на някакъв допотопен грамофон. Взе от полицата за книги кутия, пълна със стари плочи и постави една на грамофона. Грейс заразглежда останалите — всички без изключение бяха стари записи — музика от тридесетте и четиридесетте години. Заслушаха се заедно в пискливия звук на стария грамофон. Изведнъж отдавна забравен спомен изплува в паметта й: видя баща си да седи на пианото и да свири както някога, когато майка й беше още жива.

Докато огънят догаряше, а в помещението постепенно ставаше тъмно, тя почувства как в нея се надига някакъв копнеж. Копнеж по миналото, по щастливото детство, което никога нямаше да се върне.

Рой гледаше замислено в жаравата.

— Спомените се събуждат край огъня, нали? — забеляза той и се усмихна.

Грейс кимна и започна да му разказва за годините, прекарани с баща й. Загледана в пламъците, непринудено му разкри много повече неща за себе си, отколкото някога бе казвала на друг човек. Той кимаше от време на време, но не я прекъсна нито веднъж. Когато жарта почти загасна, Грейс изведнъж осъзна какво бе направила и се изчерви.

— Сега е ваш ред — каза тихо, без да отмести поглед от камината.

Тъй като Рой не й отговори, тя се обърна към него и откри, че беше заспал. Объркана, загледа отпуснатото му в съня лице. Трябваше ли да се разсърди, че беше заспал, докато разказваше? „Може би така е по-добре“ — каза си, без да може все пак да потисне чувството си на разочарование. Очевидно съвсем не се интересуваше от живота й.

Тя се усмихна със съжаление, стана и го загледа нерешително. В съня си Рой приличаше на малко момче. Заля я вълна на безкрайна нежност. Щеше да я заболи много, когато го напуснеше завинаги.

Грейс донесе едно одеяло и го зави. Той раздвижи устни насън, но не се събуди. Усети неудържим порив да се наведе над него и да го целуне, но вместо това се измъкна през вратата и я затвори тихо след себе си.

Юнската нощ беше ясна, по небето блещукаха безброй звезди. Луната тъкмо изгряваше зад хълмовете. Пред нея, на фона на тъмното нощно небе се открояваха отчетливо контурите на фара. Под краката й вълните се разбиваха о скалите. Грейс спря и вдиша соления морски въздух.

Обзе я някакъв копнеж, някакво чувство на самота. Изведнъж усети, че нещо й липсва в живота, само че не можеше да каже какво. „Самотна — внезапно мина през ума й — чувствам се самотна!“

Имаше много познати, обаче не можеше да нарече дори и един от тях истински приятел. Винаги си бе мислила, че работата изпълва изцяло живота й, но в момента вече не беше сигурна в това.

Какво ставаше с нея тази нощ?

Грейс въздъхна и тръгна бавно към фара. Когато вдигна ръка към бравата, внезапно спря. Отново имаше неясното усещане, че е наблюдавана. Потисна страха си и тъкмо искаше да отвори вратата, когато чу някакъв шум.

Бързо отиде до края на скалата и погледна предпазливо надолу. Под краката й, трополейки, западаха малки камъчета в пропастта и тя се изпоти от напрежение. После дълго време цареше тишина. Грейс напрегнато се огледа в тъмнината, но не успя да различи нищо.

Дали беше някакво животно? Или там някъде се катереше човек? Тя потръпна. По дяволите, защо нямаше със себе си джобно фенерче? Реши още утре да помоли Рой да й заеме едно. За всеки случай. Забърза към фара и с треперещи пръсти запали газената лампа. От вълнение беше настръхнала цялата. Най-после пламъкът се разгоря и освети всички ъгли на стаята, дори под леглото. Грейс залости вратата.

Когато започна да се съблича, установи, че сърцето й бие лудо. „Сигурно е била някоя птица, която има гнездо на скалата“ — опита се да се успокои. Но сама не си вярваше. Напротив, беше убедена, че някой се навърташе наоколо и я наблюдаваше. Но кой? И защо?

Тя метна дрехите си на един стол, легна и издърпа одеялото до носа си.

 

 

След неспокойната нощ, изпълнена с ужасни кошмари, Грейс се събуди замаяна и се изправи в леглото. Лампата на масата беше изгаснала. Тя си спомни, че я бе оставила да гори с намален пламък. Тънка ивица светлина под вратата й подсказа, че вече бе утро. Погледна към часовника на ръката си. Наближаваше девет.

Обу си бежови кадифени панталони, облече жълта памучна тениска с къси ръкави и напусна фара. Навън вдигна глава и остави топлите слънчеви лъчи да огреят лицето й. Отново настъпваше чудесен ден. На дневна светлина всичките й страхове от изминалата нощ изглеждаха глупави и детински.

Шумът на някакъв двигател я накара да погледне към океана.

Елегантна кафява моторница се приближаваше по вълните, оставяйки след себе си ивици бяла пяна. Рой й махна с ръка от лодката. Когато го видя, настроението й се вдигна още повече. Тя му отвърна. После отиде бързо в къщата му и сложи да се топли вода за кафе.

Беше обърната с гръб към вратата и не забеляза, че Рой влезе в кухнята. Изненадано извика, когато я обгърна през талията й я завъртя. После бавно я пусна. За миг Грейс си помисли, че ще я целуне, но той я остави и се усмихна.

— Това пък какво беше?

Тя неуверено отвърна на усмивката му.

— Само изпълних една своя отдавнашна детска мечта.

Грейс усети, че кръвта нахлу в бузите й и посочи към печката.

— Тъкмо пържа яйца. Искате ли и вие?

— Не, благодаря, само кафе. Вече закусих преди няколко часа, още преди да потегля за града.

— Да не би да сте изминал целия път дотам пеша?

— За щастие не се наложи. Глория Йенсей, една стара приятелка, ме закара с колата си.

Когато Рой спомена името на непознатата жена, Грейс усети някакво болезнено пробождане в сърцето. Тя свъси вежди. „Нима ревнувам? Но с какво право? Нали не исках нищо от него? Или?…“

— Ах не, не Йенсей — поправи се той в този момент. — Сега се нарича Глория Дейвис.

Която и да беше тази Глория, тя беше омъжена. Грейс бързо се обърна, за да не види Рой как й олекна. Какво, по дяволите, ставаше с нея?

— След като закусите, ще потеглим за пещерата — добави той.

Половин час по-късно вече седяха в лодката. Но вместо да я насочи към залива, Рой пое на юг.

— Първо искам да ви покажа нещо — отвърна на неизречения въпрос на Грейс.

Тя подложи лице срещу топлите слънчеви лъчи. Пътуването с бързата моторница й доставяше удоволствие. Тук, сред океана, денят беше прекрасен. Заедно с него.

Рой изключи двигателя и й посочи с ръка към стръмна скала. Насред една поляна Грейс различи малка невзрачна колиба.

— Там живее старият Уиттейкър. Ето го! Предполагах, че по това време ще успеем да го видим.

Старият мъж тъкмо излизаше и без да погледне към тях заизкачва хълма по посока към града.

— Всеки ден, по едно и също време — обясни Рой, — отива в града, изпива чаша бира и после се връща обратно. Пътят е най-малко пет мили.

Когато Уиттейкър изчезна между дърветата, Рой промени курса и се насочи на север. Десет минути по-късно стигнаха до тесния залив. Той изключи двигателя, присви очи и обходи с поглед крайбрежието.

— Не мога да видя входа на пещерата.

— Аз също — отвърна Грейс. — Макар че трябва да сме съвсем близо до него. Може би трябва да се приближим още до скалите. Там!

Грейс посочи към една тъмна цепнатина.

Рой се поколеба за миг, после насочи предпазливо лодката в тесния отвор. От двете страни се издигаха заплашително огромни скали, после изведнъж пролуката стана по-широка и стигнаха до скритото езеро.

— Боже мой! Не мога да повярвам!

Той със страхопочитание се взираше в огромната здрачна пещера.

— Минахме край мястото, където потъна лодката. Ето там, отзад.

Двамата я забелязаха дълбоко под водата.

— Ще се гмурна и ще огледам по-отблизо. Останете тук в лодката.

Докато говореше, Рой съблече спасителната си жилетка и ризата и се плъзна във водата. Грейс го загледа как се приближава към потъналата моторница.

Малко по-късно той изплува и дишайки тежко си пое въздух. Взе едно въже от лодката и отново се гмурна. След няколко гмуркания успя да извади двигателя. С доста усилия го прехвърли на борда и насочи моторницата към брега. Грейс скочи на земята, преди той да й предложи помощта си. Съблече спасителната си жилетка и седна на пясъка.

Рой се отпусна до нея, като случайно докосна ръката й. Грейс усети как по гърба й полазиха тръпки. Тя преглътна. „Как е възможно дори едно незначително докосване да ме кара да губя самообладание?“ — помисли си удивена и се постара той да не забележи несигурното й държание.

— Не си струва да се прибира старата лодка. — Рой я погледна. — На корпуса е зинала една твърде голяма дупка. Да не би да сте се блъснала в нещо?

Грейс поклати глава.

— Не, със сигурност не съм.

— Е, тогава някой трябва да се е навъртал около нея — отвърна замислено той.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Но защо?

— Аз също си задавам този въпрос. Да не би да криете нещо?

Грейс отново поклати глава.

— Уиттейкър… — промълви замислено.

— Уиттейкър? — Рой повдигна вежди. — Мислите, че той го е направил? Но това няма никакъв смисъл. Защо трябва първо да потопи лодката, а после да ви помага да се измъкнете от пещерата?

— Защото не е искал да ме убива, а само да ме уплаши. Помогна ми, за да премахне всякакво подозрение от себе си.

— Нещо не ми е ясно. Защо ще иска да ви прогони? Няма ни най-малка причина за това.

— А може би има. Навярно иска да изчезна оттук, за да не се натъкна на нещо, което е скрил.

Рой стана.

— Покажете ми накъде тръгна, когато намери спасителната ви жилетка.

Грейс го поведе към скалата и му посочи следите, които отвеждаха от брега. Двамата заедно огледаха стените на пещерата, но не откриха нищо.

— Сигурно е съобразил, че днес ще дойдем тук. А може би съвсем не е отишъл в града и сега ни наблюдава. — Тя понижи глас.

Рой сви рамене.

— Трябва да е отишъл в града. Не вярвам, че Уиттейкър представлява заплаха за някого. — Погледна нагоре към сводестия таван. — Тази пещера е необикновена. На драго сърце бих я нарисувал. Вероятно си мислите, че е по-добре да се откажа от това, нали?

Беше много близо до истината, но Грейс се опита да не допусне да забележи това.

— Преди да се върнем, ще се потопя за малко във водата.

Изричайки тези думи, той се усмихна и се гмурна в кристалнобистрата вода. Заплува към другия край на пещерата, задържа се с една ръка за ръба на скалата и се обърна към Грейс:

— Колко жалко, че нямате бански костюм със себе си. Водата е чудесна.

Тя не се колеба много дълго. Какво пък, и без това вече я бе виждал гола. С бързо движение издърпа тениската си през глава и я хвърли зад себе си на пясъка. Рой се втренчи слисан в нея, а Грейс се разсмя на изненадания израз на лицето му, когато смъкна и панталоните и нагази във водата само по дантелени бикини.

Тя заплува с къси, бързи движения. Когато преполови разстоянието, вече беше останала без дъх. Опита с крак да стигне дъното, но на това място водата беше твърде дълбока. Грейс се гмурна надолу.

Появи се отново на повърхността, дишайки тежко. Докато се крепеше над водата, правеше отчаяни загребвания с ръце. Малко преди отново да потъне надолу, силните ръце на Рой я обхванаха около талията. Задържа я над водата, докато стигнаха на плитко.

— Да не сте се побъркала? — Той поклати глава. — Все пак и двамата знаем, че не сте най-добрата плувкиня. Кого всъщност искате да впечатлите?

Защо трябваше винаги да има право? Наистина, Грейс не можеше да плува особено добре, освен това беше подценила разстоянието до другия бряг. Рой почака, докато тя си поеме дъх.

— Какво ще кажете да ви обясня правилната техника на плуване?

Тя го погледна изпитателно, но видя, че говори сериозно, и кимна.

— Трябва да правите дълги, равномерни движения. Ето така.

Рой застана близо до нея и тялото му докосна нейното. Хвана я за ръката и й показа как трябва да я движи.

Грейс усещаше крака му до своя, гърдите му до голото си тяло, ръката му — около талията си. Тръпки, една след друга, я пронизваха цялата. Когато се взря през рамо в тъмните му очи, разбра, че и той чувстваше същото. Ръката му обхвана по-здраво нейната, после я обърна към себе си.

С леки ефирни докосвания Рой замилва шията й, после плъзна ръка по гърба й. Изведнъж изстена тихо и привлече Грейс към себе си. Устните му предпазливо докоснаха нейните.

Тя неволно обви ръце около врата му и разтвори устни. Целувката на Рой беше буйна и страстна. Зави й се свят.

Имаше чувството, че не й достига въздух, че сърцето й е спряло да бие. Затвори очи. Струваше й се, че през целия си живот е очаквала този миг и този мъж!

Ръцете на Рой се плъзнаха по гърба й, после по-надолу към ханша. Гърдите му докоснаха нейните и зърната им настръхнаха. Непозната досега възбуда заля Грейс.

С едно-единствено силно движение той я повдигна, изнесе я от водата и предпазливо я положи на белия пясък. Грейс долови шума на прибоя в далечината. Сякаш времето бе спряло.

Рой коленичи до нея. Погледът му се плъзна възхитен по голото й тяло.

— Толкова си красива! — прошепна. — Откакто си тук, непрекъснато се боря с желанието си, но повече не мога да издържам!

На Грейс й се стори, че потъва в черните му очи. Тя изстена тихо. После усети горещия дъх на Рой върху гърдите си, когато той загали с устни ту едната, ту другата. Езикът му заигра около зърната им и предизвика леки тръпки на възбуда по тялото й.

— Рой — замълви тя. — Рой, Рой, Рой!

Продължи да шепне името му, докато устните му се приближиха до нейните и ги затвориха с целувка.

Ръката му загали бедрата й, докосвайки леко гладката им кожа.

— Желая те! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Толкова много те желая!

Той бавно засъбува бикините й. После легна до нея. Отново я зацелува — по устните, по очите, по нежната кожа на шията.

Грейс жадуващо изви тяло към него и той проникна в нея. Неизживяна никога досега страст я доведе до екстаз, какъвто не познаваше. Отново и отново тялото й се разтърсваше, стигайки до кулминацията, докато Рой тихо шепнеше името й.

После той я залюля в прегръдките си и зарови лице в косите й, меки като коприна. Грейс вече си мислеше, че е заспал, когато усети устата му до ухото си.

— Прекрасна си — прошепна той. — Никога не съм срещал жена като теб.

Тя въздъхна и впи поглед в очите му. В тях видя да се отразява собственото й щастие. Но там имаше и още нещо. Едно неопределимо страдание — някакъв спомен от миналото, който все още го нараняваше.

— Преди да те срещна — продължи той, — изпитвах страх от любовта.

При тези думи сърцето й затуптя лудо. Любов? Означаваше ли това, че Рой я обича?

— Страхувал си се? — повтори тихо тя.

— Страх, че ще нараня някого. И че ще ми бъде причинена болка.

— Но защо?

— Ти не ме разбираш.

Лицето на Рой стана унесено.

— Не. Но на драго сърце бих искала да те разбера. Искам да знам всичко за теб. Разкажи ми за себе си.

Той дълго мълча.

— Бракът ми продължи точно петнадесет месеца — изтръгнаха се най-после думите от устата му. — Жена ми беше убита.

— Какъв ужас!

— И още по-лошо. Аз бях отговорен за смъртта й. Все едно, че аз я бях погубил.

Грейс зачака да продължи, но вместо това Рой извърна поглед.

Изпълнена със съчувствие, тя милваше нежно гърдите му. Галещите й пръсти се спуснаха по-надолу и се натъкнаха на белега. Той неволно трепна и се отдръпна от нея.

„Очевидно белегът има нещо общо със загубата на жена му“ — помисли си Грейс.

— По-добре ще е, ако говориш за това — забеляза меко тя. — По-добре за тебе. За нас.

Рой поклати глава и се надигна.

— Не мога. Време е да се връщаме. Облечи се.

Посочи й с глава към дрехите, захвърлени малко по-нататък на пясъка.

Грейс се ядоса на грубия му тон. Беше й дошло до гуша постоянно да й заповядва.

Скочи и го сграбчи за хълбоците. Рой тъкмо си обуваше гащетата, загуби равновесие и падна по гръб. Грейс се хвърли върху него и се опита с всички сили да го натисне под водата.

— Повече няма да ми заповядваш кога да се обличам! — извика тя и се разсмя, забелязвайки изплашения израз на лицето му.

Натисна го с колене в плитчината до брега и се подпря с ръце на гърдите му. Рой повдигна глава. Смехът на Грейс замря, когато ръката му се обви около шията й и притегли главата й към лицето му.

У нея отново се събуди безгранично желание. Тя с готовност разтвори устни, а Рой я притисна до себе си. Грейс усети възбудата му и се разтрепери. Любиха се в бистрата вода, а наоколо цареше такъв покой, сякаш бяха само двамата на този свят.

По-късно Грейс седеше, потънала в мисли, на седалката и гледаше как Рой насочва моторницата към океана. Докато пътуваха покрай брега, тя пак усети в нея да пламти страстта, която нямаше нито минало, нито бъдеще. Съществуваше само настоящето.

— Погледни.

Гласът му я накара да се изправи.

Когато се вгледа, видя в далечината някакъв мъж в униформа да стои пред фара.

— Полиция — обясни Рой, когато приближиха, и по лицето му премина сянка.

Грейс потрепери, без да знае защо. Какво правеше полицията при Рой? Беше ли направил нещо незаконно? Кой беше той всъщност? И защо криеше миналото си от нея? Всичките тези въпроси като че ли издигаха някаква стена между двамата.

Несигурна и нервна, тя наблюдаваше как полицаят заслиза надолу към тях на плажа. Присъствието му означаваше край на краткото им щастие. В това Грейс беше съвсем сигурна.