Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (2)

ІІ

Грейс паркира колата под наем на крайбрежната улица и пое по една обрасла с мъх пътека, която минаваше през шумолящите от вятъра пинии. Макар че слънцето грееше топло, тя потрепери в зелената си копринена блуза.

Приятелите й много се зачудиха защо толкова упорито държеше да прелети три хиляди мили до това диво крайбрежие.

Да узнае повече за миналото означаваше много за Грейс. Никога не беше разбрала нещо по-конкретно за мистериозната смърт на баща си. Знаеше за нея също толкова малко, колкото и за самия него. Спомняше си само за непостоянните му понякога настроения след смъртта на майка й, когато Грейс беше петгодишна. За това, че я вземаше навсякъде със себе си: в Холандия, в Бразилия, в Хонконг. За Грейс беше останало завинаги тайна каква работа беше имал в тези чужди страни.

„Купувам и продавам“ — отговаряше той на въпросите й. Никога не й каза нищо повече.

Смъртта на баща й сякаш бе заличила и миналото му. Грейс се беше опитвала да направи справки за живота му, но изглеждаше така, като че никога не беше го имало. Никой не можеше да й помогне да открие нещо повече за него.

Вероятно по-лесно й се удаваше да решава проблемите на други хора, отколкото своите собствени. Но имаше ли тя изобщо проблеми? Имаше работа, която й доставяше удоволствие и беше добра професионалистка. Можеше ли да желае нещо повече? И какво от това, ако понякога насред навалицата на Ню Йорк се чувстваше самотна.

Имаше приятели и приятелки, но все пак й липсваше нещо. Никога не беше в състояние да се впусне в по-дълготрайна връзка с някой мъж.

Грейс изостави пътеката и се покатери на една стръмна скала. Долу, ниско под нея, вълните се разбиваха, разпръсквайки пяна. Въпреки безотрадността си, този бряг притежаваше някаква дива, неукротима красота. Отляво вълните бушуваха срещу черни, стръмни скали, а линията на брега се простираше полегато и с форма на полумесец далече навътре в океана. На края на носа се извисяваше фар, който тя помнеше добре, а до него една малка, боядисана в бяло къща.

Грейс обви ръце около раменете си. Фарът сякаш я привличаше магически. „Вече не се използва“ — беше я осведомил обслужващият бензиностанцията.

Тя с изненада установи колко смътно си спомня пейзажа наоколо и колко добре помни фара. Не беше идвала тук от седемнадесет години. Тогава бяха излезли с баща й с лодка в океана. Някъде върху стръмните изсечени скали си бяха устроили пикник. Грейс се сепна. Защо всъщност бяха дошли тук с лодка, а не с колата, както тя направи днес?

Продължи да върви по ръба на скалата, докато стигна до стръмна пътека, която водеше направо към плажа. Предпазливо заслиза надолу. На последните няколко метра се подхлъзна и се свлече до брега, вдигайки облак прах след себе си. Отметна дългата си руса коса от челото и пак се насочи нагоре. Някъде трябваше да има пътека, която водеше към фара. Чувството, че е била някога тук, се усили, когато една масивна скала й препречи гледката към простиращия се пред нея бряг.

Грейс беше сигурна, че някога вече е била на това място. Сърцето й заби по-бързо, когато видя какво се намираше зад скалата. Малък залив. Тук баща й беше издърпал лодката на брега. Тук, защитени от скалите, си бяха направили пикник.

Въздъхна и заобиколи огромния скален отломък. Изведнъж спря и затаи дъх. На брега стоеше изоставена лодка. Лодката на баща й? Когато тръгна бързо към нея по мокрия пясък, тъмен облак скри слънцето.

Някой извика. Вик от миналото? Тя се обърна уплашено. Почти очакваше да види баща си зад себе си. Беше чайка, която прелетя, кряскайки, над нея. Грейс тръсна глава и отново се обърна към лодката. На задната седалка имаше тенекия от масло, а под едната от седалките лежеше смачкан вестник. Наведе се напред. „Сан Франциско кроникъл“. С туптящо сърце издърпа вестника към себе си и погледна датата.

Беше отпреди два дена. И лодката не беше на баща й! Нямаше ли най-после да се примири с това? Този малък залив беше идеално място за пристан за лодки. Как така и други нямаше да забележат това?

Грейс се огледа, но не откри никого. Нямаше никакви следи по пясъка. Видът на лодката отново съживи спомените й. След като приключиха тогава с пикника, баща й я бе оставил скрита зад скалите да го чака. Малко след това Грейс чу шума на двигателя, после отново настъпи тишина. Но тогава тя не се уплаши. Беше й обещал да се върне, а той винаги изпълняваше обещанията си.

След доста време чу лодката да се връща и баща й се появи отново на брега.

— Трябва да побързаме. — Той посочи с глава към тъмните облаци по небето. — Бурята се приближава по-бързо, отколкото си мислех.

Опитвайки се да се отърси от спомените, тя сви рамене и продължи пътя си, насочвайки се към фара. Когато се покатери по-нагоре, стигна до една пещера в скалата, надвиснала над морето. В този момент огромна вълна се разби шумно под нея и пръските на разпенената вода накараха Грейс да потърси закрила във вътрешността й.

На скалата беше облегната някаква вещ от дърво. Приближи се и разпозна статив с недовършен пейзаж. Наоколо обаче не се откриваше никакъв признак на живот от художника.

Грейс напусна пещерата и продължи по-нататък. Заобиколи следващата висока скала и спря внезапно като закована. Там лежеше някакъв мъж, положил лице върху скръстените си ръце. Неволно затаи дъх. Мъжът беше гол.

Черната коса се виеше на къдри по главата му. Тялото му беше стройно и силно, почерняло от слънцето. От гърба му към гърдите преминаваше широк белег.

Тя сви вежди. Неволно потрепери при мисълта, колко ужасно трябва да е било нараняването, оставило този белег.

Грейс тъкмо понечи да се отдръпне зад прикриващата я скала, когато откъртен от крака й камък се свлече шумно надолу. Непознатият вдигна глава и погледна към нея. Беше твърде късно да се измъкне незабелязано.

Бе по-млад, отколкото предполагаше. Когато я видя, той смръщи чело, после се вторачи мрачно в нея.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Тя отстъпи назад. Искаше да му отговори, но гласът й изневери.

Непознатият скочи. Грейс се обърна и се постара да се отдалечи с достойнство, но се спъна и полетя стремглаво надолу. Продължаваше да пада и да пада… Ужасена, отвори широко очи.

Под себе си забеляза разпенените вълни. Изкрещя силно от страх и ужас. Устата й се напълни със солена вода. Изпаднала в паника, тя се мъчеше да изскочи на повърхността. Преди да потъне отново, забеляза на сивото небе силуета на фара. Докато вълните се преобръщаха над главата й, Грейс се уплаши, че този фар беше последното нещо, което щеше да види в живота си. По някакъв мистериозен начин той я беше подмамил на този див бряг и сега й отмъщаваше жестоко.

Грейс се съпротивляваше с всички сили срещу течението, което я влачеше все по-надълбоко, дърпаше краката й и караше дробовете й да се борят мъчително за глътка въздух. Но вълните я погълнаха отново, гърдите я заболяха непоносимо и тя почти загуби съзнание. После усети, че беше подхваната от две силни ръце и главата й легна на нечии широки гърди.

Грейс отвори очи. Мъжът, голият мъж от плажа, я носеше към брега. Тя поиска да каже нещо, но отново загуби съзнание.

 

 

Грейс дочу пращене и надуши остра миризма на горящи дърва. Отвори колебливо очи. Лежеше на тясно дървено легло в малка тъмна стая. Някой я беше покрил с одеяло. Единствената светлина идваше от открития огън в зидана камина.

Стаята беше мебелирана непретенциозно и оскъдно — няколко стола от червено дърво, маса с газена лампа, малка полица за книги. Пред двата прозореца висяха тъмни завеси. Картини и една черна мечешка кожа украсяваха белите стени.

Грейс си пое дълбоко въздух и се закашля. Гърдите я боляха, усещаше изтръпнали и тежки като олово ръцете и краката си. Внезапно отново си спомни смътно за ръцете, които я бяха измъкнали от вълните и я бяха положили на пясъчния бряг.

И за устата на някакъв мъж върху устните й.

Голият мъж, който лежеше между скалите, я беше спасил. Но къде беше той? Да не би да се намираше във фара? Грейс имаше чувството, че е сама с океана, който я обграждаше наоколо. Тя потръпна.

Грубото вълнено одеяло жулеше краката и гърдите й и това я накара да осъзнае, че лежи гола на тясното легло. Тя седна, рязко го придърпа плътно около раменете си и спусна крака на пода. Зави й се свят. За момент затвори очи, после ги отвори отново и още един път огледа помещението.

Дрехите й висяха на един стол пред камината. Грейс тръгна с несигурни крачки към огъня. Топлината, която горящите цепеници разпръскваха, проникна приятно в тялото й.

„Обличай се веднага — заповяда си бързо. — Преди «Винсент Ван Гог» да се е върнал.“ Тя се усмихна на името, което беше измислила на спасителя си.

Посегна към дантелените си бикини, които висяха на облегалката на стола. Бяха още влажни. Изчерви се при мисълта, че е била разсъблечена от някакъв непознат мъж. Стоеше нерешително и размишляваше дали да се мушне отново в леглото, или да облече мокрите си дрехи. Грейс пусна одеялото да падне, взе бикините си и се наведе да ги обуе. Внезапно тих шум я накара да се обърне уплашено.

Той стоеше на вратата, облечен с черен пуловер и джинси. Беше по-висок, отколкото си го представяше. В трептящите отблясъци на огъня видът му я зашемети. Когато я погледна в лицето, светлината заблестя в очите му. После погледът му се плъзна по шията й, по гърдите… и по-надолу.

Грейс бързо вдигна одеялото от пода и се загърна.

— Излезте навън! — Гласът й трепереше от гняв.

Той се усмихна и не помръдна от мястото си.

— Един джентълмен не гледа, когато някоя дама се облича!

— Никога не съм твърдял, че съм джентълмен.

Непознатият се облегна на рамката на вратата и я загледа с възхищение.

— Нямам ли и аз същото право като вас?

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Нали и вие ме наблюдавахте. Имала сте достатъчно време да ме разглеждате на слънчева светлина.

Грейс пребледня.

— Да не би да си мислите, че съм се катерила по скалите заради вас? Само за да ви видя гол? Какво всъщност си въобразявате?

Той продължаваше да се усмихва.

— Честно казано, лично аз бих си направил труда, само и само да ви видя необлечена. А също и облечена.

Грейс усети как кръвта отново нахлува в лицето й. Този мъж бе невъзможен! И какво си въобразяваше? Че с думите си й е направил някакъв комплимент? За собствен ужас обаче, все пак трябваше да си признае, че действително се почувства поласкана. Ядоса се на него и на самата себе си.

— Сега, ако разрешите, бих искала да се облека!

Той изчезна. Грейс държеше нерешително одеялото около тялото си. Както предчувстваше, непознатият отново се появи на вратата. В едната си ръка държеше някакви дрехи. Колебаейки се, той пристъпи в стаята и метна нещата на масата.

— Може би в тях ще се чувствате по-удобно.

— В мъжка пижама?

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Нямам нищо друго. Ако навиете ръкавите и крачолите на панталона, трябва да ви стане.

— Само не си мислете, че ще прекарам нощта тук! — Огледа се в малката стая. — Къде сме всъщност? Във фара?

— Не, това тук е къщата на пазача. Но фарът се намира съвсем близо. — Той посочи с глава към дрехите й върху облегалката на стола. — Вие решавайте. Ако искате да спите с мокрите дрехи, моля.

„Моят спасител изглежда адски добре — мина внезапно през ума на Грейс. — Вероятно като модел би печелил повече, отколкото като художник.“

Против волята си, тя беше омагьосана от очите му. На светлината на огъня те блестяха. Отклони поглед нерешително. Необяснимо защо, гневът й се беше стопил.

— Със сигурност няма да спя тук. Ще се върна при колата си и ще тръгна обратно за града.

— Както искате.

Той й кимна и напусна стаята.

Равнодушието му ядоса Грейс повече, отколкото опита му да я склони да остане.

Тя почака известно време дали няма да се върне пак, после сгъна вълненото одеяло и се облече. Блузата и джинсите й бяха направо мокри. Веднага настръхна. „Все едно“ — реши. Че би могла да се простуди, в момента беше най-малката й грижа. Не можа да открие никъде сандалите си. Вероятно ги беше загубила във водата.

„Бях неучтива с него. Какво ли ще си помисли за мен?“ — заговори съвестта й.

Боса, тя мина с несигурни крачки през стаята. От вратата можеше да погледне в кухнята. „Ван Гог“ седеше до масата и втренчено гледаше в димящата чаша с кафе. На газената лампа лицето му беше в полумрак.

— Вие ми спасихте живота. — Гласът на Грейс потрепери, когато внезапно осъзна колко близо е била до смъртта. — А аз дори не ви благодарих. Съжалявам. Знам, че думите не са достатъчни, за да ви изкажа признателността си.

Той вдигна поглед.

— Не трябва да ми благодарите, мис Уинтърс.

Тя го погледна изненадана. Откъде знаеше името й? „Навярно е видял шофьорската ми книжка в портфейла“ — помисли си.

Отиде до него и нерешително докосна ръката му.

— Не, трябва да го направя — промълви тихо. — Вие рискувахте живота си, за да ме спасите.

— Съвсем не. Аз съм добър плувец.

Изглежда се чувстваше неловко от докосването й.

Грейс отдръпна ръката си.

— Сега трябва да се връщам в града. Вече съм резервирала стая в един мотел.

Той не й отговори. Съвсем неочаквано стана и се приближи до нея. Загледа го втренчено в тъмните очи, неспособна да помръдне.

Мъжът посегна към каната на печката зад нея.

— Не искате ли чаша кафе, преди да тръгнете? Да се стоплите.

Горещата течност щеше да я накара за момент да забрави студените, мокри дрехи. Но може би той щеше да схване погрешно съгласието й.

— Не, благодаря, трябва да тръгвам — поклати глава.

Той сви рамене и отново напълни чашата си. Грейс се върна в другата стая. Как ли щеше да се държи „Ван Гог“, ако останеше да пренощува? По гърба й полазиха тръпки, които нямаха нищо общо с мокрите й дрехи. Закопча блузата си догоре. Ключовете й лежаха на масата. Тя ги пъхна в джоба на панталона си и потърси с поглед портмонето.

Къде ли го бе сложил? Вече искаше да му извика, когато си спомни, че не беше вадила нищо от жабката на колата. Имаше намерение да го пъхне в задния джоб на джинсите си, но после бе забравила.

Значи не можеше да е прочел името й нито от шофьорската й книжка, нито от кредитната карта. Но откъде тогава го знаеше?

Грейс тръгна с решителни крачки към кухнята, но после спря. Не, най-добре щеше да бъде да изчезва оттук колкото може по-бързо.

Когато отвори външната врата, мъглата я блъсна насреща. Чу бученето на прибоя и вдиша соления морски въздух. Потръпна от влажния хлад и тръгна по пътеката, която отвеждаше от къщата. След няколко метра пътят свърши и тя усети под краката си трева. Огледа се, но не видя нищо друго, освен гъста сива мъгла. Обърна се и реши да се върне обратно при къщата, за да се ориентира отново, но установи, че не може да открие нито нея, нито пътеката.

Обзе я паника. Върна се няколко крачки и се опита да се ориентира по шума на прибоя. Но бученето като че идваше отвсякъде. Знаеше, че е само на няколко метра от къщата, и все пак се страхуваше да не продължи в погрешна посока. Не й се искаше да падне още веднъж в морето.

— Грейс?

Сърцето й затуптя по-бързо при звука на мъжкия глас.

— Грейс?

Тя тръгна предпазливо в посоката, от която идваше. Само след няколко крачки различи в мъглата тъмните контури на къщата. Миг по-късно в осветената врата забеляза високата фигура на „Ван Гог“. Радостна, че го вижда, хукна към него. Но когато забеляза, че той се отдръпва назад, спря рязко.

Съжали за импулсивното си намерение да се хвърли в обятията му и да намери закрила там, и го последва мълчаливо в кухнята. Сега на масата имаше две димящи чаши с кафе.

— Навярно сте бил доста уверен, че ще се върна — тросна се тя.

Мъжът седна и само сви рамене.

Зад себе си, на една полица, Грейс откри бутилка „Шабли“ и посегна към нея.

— По-добре да пия вино, вместо кафе — обяви тя, само и само да не отстъпи пред този самоуверен мъж. — Ако нямате нищо против…

Той смръщи леко чело, после отново сви рамене.

Грейс си напълни малка чаша и я изпи на един дъх. Виното я сгря. Постави обратно чашата на масата и зачака „Ван Гог“ да й предложи още една. Когато той не показа, че има такова намерение, тя сама си наля пак.

— Може би е по-добре да затворите вратата.

Той посочи с глава над нея. Едва сега Грейс почувства студения нощен въздух, който проникваше през мокрите й дрехи.

Не обърна внимание на думите му и отпи отново. Внезапно помещението се залюля леко около нея. Когато погледна „Ван Гог“ в лицето, присви зеници, докато се увери, че има две очи, а не четири.

— Вие изобщо не сте черен — рече му. — В действителност имате силен загар от слънцето.

Той отмести стола си назад.

— Може би си мислите, че искам да останете тук — отвърна спокойно. — Не е така. Просто нямате друг избор.

Понечи да стане.

Внезапно изтрезняла, Грейс надигна глава.

— Оставете, аз ще затворя вратата!

Отиде бързо до нея и я тресна толкова силно, че картините по стената се олюляха. Но дори и това не го извади от равновесие.

— В пижамата със сигурност ще се чувствате по-приятно, отколкото в мокрите дрехи — чу го само да казва невъзмутимо.

„По дяволите, защо трябва винаги да е прав?“ Грейс наведе поглед надолу. Тогава откри, че фината материя на блузата й беше прилепнала по нея и гърдите й се открояваха ясно. А огромната пижама щеше да скрие всичките й женски съблазни. Отиде в съседната стая, съблече се и я намъкна. После нави ръкавите и крачолите на панталона. Доволна, установи, че горната част на пижамата прикриваше ханша й. Единственото, което я смущаваше, беше дълбокото деколте, откриващо доста гърдите й. Но и бездруго спасителят й едва ли щеше да обърне внимание на това.

Грейс се замисли. Все още не беше казал откъде знаеше името й. След като щеше да прекара нощта тук, бе невъзможно да остави този въпрос без отговор. Върна се в кухнята. Той, изглежда, не я беше чул, защото внезапно вдигна поглед към нея. Гърлото й пресъхна. В очите му имаше безкраен копнеж… Щеше ли един мъж да гледа така някоя жена, от която не се интересува?

Веднага след това той отново се овладя.