Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (11)

XI

Когато се събуди, Грейс усети върху голата си кожа грубо вълнено одеяло. Споменът за изминалите часове постепенно изплува в съзнанието й и тя се усмихна замечтано. Протегна се сънено и погледна до себе си.

Рой не беше там.

Надигна се изплашено и обви плътно одеялото около тялото си. Навярно беше в кухнята и приготвяше закуската. Грейс се ослуша напрегнато. Но и в съседното помещение не се чуваше никакъв звук, а и не ухаеше на току-що сварено кафе.

— Рой?

Гласът й прозвуча съвсем тихо.

Потръпна, но не от студ. Отново я обзе онова странно безпокойство, което вече беше усетила миналата нощ. Нещо не беше наред. Стана и погледна навън през счупеното стъкло на прозореца.

„Фарът.“ Рой навярно беше отишъл да погледне какво става там. Грейс присви очи. Там, където вчера все още се намираше фарът, сега се виждаше само някакъв черен скелет. Кулата беше изгоряла доземи и само желязната вита стълба стърчеше към небето.

От Рой нямаше и следа.

Някакъв шум я накара да се обърне изплашено. Някой влизаше през кухнята. Грейс отиде тихо до вратата и я открехна съвсем лекичко. В помещението се мярна някаква тъмна сянка. Тя се притаи до стената. Беше Рой. Той я забеляза и й се усмихна сияещ.

Грейс разтвори широко вратата и се хвърли в прегръдките му.

— Вече мислех, че нещо ти се е случило.

— Не трябва да се безпокоиш — разроши нежно косата й. — Не исках да те будя. Вятърът е утихнал и днес можем спокойно да отидем до града.

Грейс се вкопчи в него.

— Така се изплаших. Не бих могла да понеса да те загубя.

Той я целуна леко по върха на носа.

— Само ако го пожелаеш. Иначе няма да се отървеш от мен. — После се отдръпна. — Облечи се. Мъглата се вдига, скоро ще се появя слънцето. Докато се приготвяш, ще направя кафе.

— Видя ли фара? Само стълбата стои все още.

Рой кимна, последва я в съседната стая и отвори входната врата. По пътя към банята Грейс го погледна през рамо. Той стоеше до отворената врата и се взираше към скелета на фара. Вероятно си мислеше дали не трябва да потърси отново по брега тялото на Хармън.

— Рой…

Искаше й се да го помоли да не излиза, но промени намерението си. „Не ставай смешна — заубеждава се сама. — Хармън е мъртъв, а Рой не трябва да си помисли, че съм се побъркала от страх.“ Освен това той сам щеше да реши какво да прави.

— Обичам те — каза само и се зарадва на щастливата му усмивка.

 

 

След като се изкъпа, Грейс се облече, после разреса косата си с четката, докато тя заблестя. Когато хвърли последен поглед в миниатюрното огледало видя, че очите й искряха от щастие.

Излезе от банята.

— Готова ли е вече закуската?

Никакъв отговор. Грейс се поколеба малко, после отиде в кухнята. Рой не беше там. Някакъв шум зад гърба й я накара да се обърне изплашено.

В този миг някаква ръка сграбчи китката й и я изви зад гърба. Друга ръка я обхвана в желязна хватка за шията и когато тя сведе поглед, видя святкащото острие на нож.

— Не прави глупости! — изсъска Хармън. — Иначе е свършено с теб!

Грейс трепереща си пое въздух. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

— Къде е Рой? — попита с треперещ глас.

— Мъртъв е.

Той изрече думите с пълно безразличие.

Мъртъв! Рой беше мъртъв? Хармън го беше убил? Тогава какво значение имаше дали тя щеше да живее, или не? Без Рой всичко губеше смисъл. Бъдещето, което само преди няколко минути й изглеждаше така многообещаващо, без него беше пусто и безсмислено.

Хармън запуши устата й с някакво парче плат, което завърза през главата й. После с друга кърпа стегна ръцете й зад гърба. Избута я грубо пред себе си в съседната стая и я хвърли на леглото. Тя го видя да отива до прозореца. Дрехите му висяха разкъсани, лицето му беше зачервено и почерняло от сажди.

Внезапно Грейс се сепна. Защо си бе направил труда да й запушва устата? Може би все пак имаше някой наблизо до къщата. „Стоу? След като вчера е разказал на Рой за Хармън, може би днес ще намине, за да погледне дали всичко е наред!“

Грейс отчаяно се вкопчи в тази искрица надежда. Бавно спусна крака от леглото. Но Хармън явно я беше чул. Фучейки, той се втурна към нея, хвърли я обратно върху леглото и после завърза десния й крак с широка ивица плат за страничната рамка. Преди да се върне до прозореца, още веднъж се увери, че всички възли са стегнати.

Грейс раздвижи стъпалото си. Скоро възелът се разхлаби. Когато задърпа крака си, усети, че все пак не поддаваше достатъчно, за да се освободи.

Хвърли отчаян поглед към прозореца. Видя, че някой се приближаваше към къщата. Някакъв мъж. Беше Рой! Рой идваше невредим към входната врата! Радостта направо я лиши от разсъдък. Той беше жив! Хармън беше я излъгал.

Но радостта й не трая дълго. И, господи, той не знаеше, че Хармън е тук! Не знаеше, че го дебнеше, за да го залови, както беше заловил нея. Трябваше да го предупреди! Но как!

Рой почти беше стигнал до вратата, когато Грейс най-после освободи крака си. Тя се метна от леглото в същия миг, в който той я отвори, но се препъна в малката масичка до леглото, която падна шумно на пода. Рой застана на прага и я загледа втренчено.

„Къде е Хармън?!“

Грейс изтича, хълцайки, към Рой. Тогава иззад вратата се появи Хармън и го удари по главата с тежка цепеница. Той извика и се строполи безжизнен.

С дървото в ръка, Хармън тъкмо се канеше да се втурне към Грейс, когато внезапно спря и се ослуша. Тя също долови шума. В далечината бръмчеше мотор.

Хармън пусна цепеницата и извади ножа. После сграбчи Грейс и я заблъска към прозореца. Докато се препъваше пред него, тя погледна бързо към Рой. Той не помръдваше. Дишаше ли въобще? Не можа да разбере. Хармън застана плътно зад нея и през рамото й се вторачи към океана. Когато проследи погледа му, тя забеляза близо до фара малка лодка. В продължение на един ужасен миг Грейс се уплаши, че лодката ще смени курса си, но тя все пак се насочи право към къщата. Отдалече Грейс можа само да различи, че беше управлявана от някакъв мъж, който не носеше униформа.

После го позна. Беше Уиттейкър.

Изглежда вниманието му беше погълнато по-скоро от руините на фара, отколкото от къщата. Грейс нямаше представа дали я беше видял.

Хармън я откъсна от прозореца, като я дръпна грубо за ръцете. Блъсна я пред себе си в банята и затвори вратата. Грейс бързо се огледа в малкото помещение. То нямаше прозорец, а и дори да можеше да отвори вратата със завързани ръце, някъде там навън я чакаше Хармън. Той щеше да изненада нищо неподозиращия Уиттейкър, както и Рой преди това.

„Шкафчето над умивалника!“ Грейс се изправи на пръсти и се опита да отвори вратичката с брада. Паста за зъби, пяна за бръснене, четка, малка кутийка с ножчета за бръснене. За щастие тя лежеше най-отдолу. Грейс се опита да я хване със зъби, но я изпусна. Затвори вратичката на шкафчето.

Седна на пода и опипа зад гърба си за ножчетата. Когато Хармън внезапно отвори вратата към банята, тя изтръпна. В същия миг пръстите й скриха кутийката.

Хармън изтегли нагоре Грейс и я тласна покрай все още лежащия на земята Рой към външната врата. „Какво смята да прави?“ Той я заблъска със сила пред себе си навън. Междувременно слънцето почти беше пробило мъглата.

Грейс видя Уиттейкър да стои пред развалините на фара. Тя без малко щеше да падне, когато Хармън я задърпа по тясната пътека към плажа, където на пясъка беше изтеглена лодката на Уиттейкър. Очевадно искаше да открадне моторницата и да избяга, вземайки Грейс със себе си като заложница. Докато Уиттейкър доведеше помощ, той отдавна щеше да е офейкал.

— Качвай се! — заповяда Хармън и тласна лодката във водата.

Грейс шляпаше из плитчината, като се стараеше да не загуби кутийката. След като Хармън я бутна грубо в лодката, тя се сви с изкривено от болка лице на кърмата. Най-после й се удаде да издърпа едно ножче от кутийката. Бавно и предпазливо започна да разрязва възела около китките си.

Тогава чу някакъв вик откъм фара. Надигна глава и видя Уиттейкър да тича покрай брега. Той крещеше нещо неразбираемо и заканително размахваше ръце към тях. Хармън се беше навел над мотора. В момента, в който го запали, Грейс усети как възелът се разкъса.

Пусна ножчето и се хвърли с цялата си тежест върху Хармън. Едновременно с това посегна към румпела. С крайчеца на окото си забеляза, че Уиттейкър скочи във водата.

Хармън посегна към ножа до себе си на седалката и оттласна Грейс. С насочено напред острие той хвърляше бдителни погледи ту към нея, ту към Уиттейкър, който почти беше стигнал до лодката. Когато последният се вкопчи в ръба й, за да се качи, Хармън го нападна като някакъв див звяр. Грейс скочи напред, хвана ръката му и я изви така, че ножът падна на дъното.

Ругаейки, Хармън я блъсна силно. В същото време Уиттейкър се покатери в лодката, която се носеше неудържимо навътре в океана. Хармън се наведе и трескаво затърси ножа си. После се изправи и застана срещу Уиттейкър. Двамата мъже с усилие пазеха равновесие.

Грейс чакаше шанса си. В решаващия момент тя се хвърли напред, обви ръце около краката на похитителя си и го събори. Уиттейкър понечи да й помогне, но се спъна и се удари в румпела. След падането си, Хармън се извъртя светкавично и сграбчи Грейс за талията. Макар че се отбраняваше с всички сили, той я запрати през борда във водата.

Дишайки тежко и борейки се за глътка въздух, тя изплува на повърхността. Постара се да не изпада в паника. Погледна към лодката и видя как двамата мъже се бореха. Моторницата беше обхваната от една вълна и започна заплашително да се люлее.

Хармън и Уиттейкър се изтърколиха в океана.

Грейс заплува с широки загребвания, както й беше показал Рой. След цяла вечност усети пясъка под краката си и зашляпа към брега. Когато хвърли поглед назад, не можа да открие нито лодката, нито двамата мъже.

Но какво ставаше с Рой? Беше ли жив?

Хукна по пътеката, която водеше до къщата. Изведнъж спря с разтуптяно сърце. С несигурни стъпки и с пепелявосиво лице Рой идваше към нея.

По бузите й се застичаха сълзи на радост и тя се хвърли в прегръдките му.

— Добре ли си? — попита го загрижено.

Той кимна и погледна към водата. Грейс се обърна и видя Уиттейкър, който плуваше бавно към брега.

Рой я прегърна през рамото и двамата заедно отидоха при него. Дишайки тежко, Уиттейкър се измъкна от водата. Дясното му око беше кървясало.

— Къде е той? — извика Грейс. — Къде е Хармън?

— Проклетото копеле вече го няма — отвърна той, пъхтейки тежко. — Удави се…

Грейс потръпна и се втренчи във вълните. Удавен — също както баща й някога. И също както тогава тялото му не беше открито, така и сега океанът повече нямаше да върне Хармън.

— Какъв късмет, Уиттейкър, че минахте случайно оттук — каза Рой.

Уиттейкър приглади мократа си коса и поклати глава.

— Не беше случайно.

Рой учудено вдигна вежди.

Възрастният човек се окашля и се обърна към Грейс.

— Заради пещерата е.

Тя объркано замести поглед от единия мъж към другия.

— Не съм разказвала на никого за пещерата, освен на Рой! Ако си мислите…

Уиттейкър махна с ръка.

— Мисля, че трябва да ви се извиня, мис. Навярно бях малко груб с вас. Работата е там — той замълча и се почеса по ухото, — че намерих злато. Когато открих пещерата, веднага си помислих, че навярно е била идеално място за контрабандистите, които са се подвизавали някога тук.

Рой кимна.

— И на нас ни хрумна подобна мисъл.

Уиттейкър го гледа известно време мълчаливо, после продължи:

— Точно от това се опасявах и затова не исках да се върнете пак там. Както ви казах, намерих златни монети, доста монети, които някой беше скрил там и по някаква причина не ги е взел.

Рой и Грейс се спогледаха многозначително.

— И защо ни разказвате всичко това сега? — попита Рой.

— Вчера бях в града и съобщих за златото на властите. Не ми трябват монетите, стига ми само наградата за находката. — Той се усмихна уморено. — Днес следобед съкровището беше взето. Така че от утре спокойно можете отново да ходите в пещерата.

Грейс погледна към морето.

— А какво стана с лодката ви?

Уиттейкър направи пренебрежителен жест.

— Потъна. Подарих я на морето, а аз ще си купя нова.

После се обърна към стръмните скали и си тръгна, без дори да се сбогува.

Грейс и Рой се загледаха след него.

— Нали ти казах — прекъсна мълчанието Рой. — Този Уиттейкър е странна птица.

Грейс кимна.

— Да не би да си мислиш същото като мен: че баща ми е бил този, който е скрил монетите в пещерата?

Тя отново кимна и Рой я взе в прегръдките си.

— Ако смяташ, че всъщност монетите ти принадлежат, можем да отидем в града и да обясним на властите…

Грейс поклати глава и го погледна.

— Не, не е това. Не искам монетите.

— Но защо тогава лицето ти е толкова тъжно и замислено?

— Изобщо не съм тъжна. Напротив. Времето за тъгуване отдавна отмина, Рой. Най-после съм сигурна, че баща ми е мъртъв. Ако беше още жив, когато и да е, щеше да вземе монетите. Но не е успял да го направи…

— Поне част от тях сигурно ти се полага, Грейс.

Тя сложи пръст на устните му.

— Наистина не ги искам. Освен това тук намерих нещо много по-важно от парите. Спокойствие и теб.

— О, Грейс! — Гласът му внезапно стана дрезгав. — Дори не знаеш колко те обичам.

— И аз те обичам, Рой.

Той мълчаливо я притегли към себе си. Грейс опря глава на гърдите му и погледна към небето. За първи път, откакто бе дошла в Калифорния, не можа да открие никакво облаче по него.