Джослин Уайлд
Сред вълните, под лазура небесен (1)

І

Грейс Уинтърс вървеше с уверени стъпки по среднощната пуста улица. Дългите й руси коси бяха събрани на кок на тила, но въпреки строгата прическа и обикновения шлифер, който носеше, правеше впечатление на подчертано привлекателна жена.

Когато видя тъмните сенки на дърветата в нюйоркския Сентръл парк, неволно забави крачка.

Зад себе си дочу шум от приближаваща кола. Без да се обръща, тръгна по-бързо, но колата я настигна и се изравни с нея. С крайчеца на окото си Грейс погледна към остъклената входна врата от дясната й страна и прецени мислено разстоянието.

— Хей, мис! — прозвуча плътен глас от отворения прозорец на колата.

Грейс се обърна със затаен дъх. После въздъхна облекчено, когато забеляза униформения полицай в нея.

— Мис!

Тя спря и се обърна, усмихвайки се нервно.

— На ваше място не бих се разхождал тук сам. — Полицаят посочи с глава към тъмните дървета. — Не и толкова близо до парка, след всичко, което се случи тук през последните месеци.

Грейс много добре знаеше какво имаше предвид той. От март досега тук бяха нападнати четири млади момичета. И въпреки усиленото издирване, нападателят не беше заловен.

— Ей там има телефонна кабина — продължи полицаят. — Защо не си извикате такси?

Уредбата в колата му запращя. Той се наведе напред, заслушан внимателно, после потегли стремително, с надаваща пронизителен вой сирена. За момент Грейс остана на мястото си, загледана след все по-бързо изчезващите светлини. После продължи да върви нататък.

На кръстопътя тъкмо завиваше едно такси. То забави ход, а шофьорът й отправи поглед, пълен с очакване. Когато тя поклати отрицателно глава, той бързо се отдалечи.

Точно срещу парка Грейс се поколеба за момент, после изправи рамене, вирна решително брадичка и пресече улицата.

Право пред нея водеше тесен път. Лампите разпръскваха слаба светлина и той се губеше в тъмнината. Пое си дълбоко въздух. Зад тъмните сенки на дърветата може би стоеше скрит някой и я чакаше. По гърба й полазиха тръпки, но тя се отърси от страха и продължи да върви решително. Тъмен и враждебен, паркът я изнервяше.

Той беше част от нейния свят, място, където беше играла като дете. През зимата се бе пързаляла тук с кънки, а през лятото бе преминавала по тесните алеи с колело. Беше хранила гълъбите, беше седяла в тревата, слушайки в топлите летни вечери жуженето на безбройните насекоми.

Забеляза, че следващата лампа е счупена. От лявата й страна се издигаше нисък хълм, а отдясно — високи дървета. Без да забавя крачките си, продължи да върви. Единственият звук в топлата майска нощ беше отдалеченият шум на градското движение. Усети силно туптящото си сърце и запъхтяното си дишане.

Зад себе си дочу стъпки. „Не, само си въобразявам.“ Но ето отново — шум на стъпки, които се опитваха да се нагодят към нейните.

Когато спря за момент, чу ясно, че имаше някой зад нея. От страх стомахът й се сви. Някой я преследваше! Грейс тръгна по-бързо и зави по една пътека, която водеше наляво. Стъпките я последваха. Тя отново смени посоката. Този път зави надясно и почти се затича.

Зад нея прозвуча нисък смях на мъж. Грейс затаи дъх. Устоя на изкушението да побегне оттам и погледна бързо през рамо. Не можа да различи нищо в тъмнината, но ето че пак прозвуча смях, този път отдалече. Глупавото хихикане на някакъв пияница. Стъпките се отдалечиха, докато накрая вече не се долавяха.

Грейс се опита да потисне напрежението и страха си, но не й се удаде. Опасността тук, в парка, просто беше реална. Почти осезаема. Пръстите й се разтрепериха.

Достигна следващата лампа, която осветяваше част от пътя и тревните площи наоколо. Слабото блещукане на светлината обещаваше привидна сигурност. Внезапно долови съскане и трепна уплашено. „Змия — мина през ума й. — Някое голямо, опасно влечуго, което се е притаило в тъмнината.“

„Не ставай смешна — упрекна се сама. — Не и тук.“ Но съскането продължаваше да се чува и дори се приближаваше бавно.

Несигурна и объркана, Грейс спря. Тогава разбра какво беше. Някой идваше с колело по тесния път към нея. Колоездачът се беше навел ниско над кормилото. Носеше тъмни дрехи и черна шапка, която беше нахлупил над челото си.

Тя с облекчение отстъпи встрани, за да го пропусне да мине. Но после свъси вежди. Нещо я обезпокои. Странно, мъжът караше без фарове. Беше опасно да кара без светлини нощем в парка, тъй като лесно можеше да нарани някого.

Но не беше само това, което я накара да застане нащрек. Не можеше да различи лицето на мъжа. С нарастващо безпокойство се вторачи в непознатия. Изведнъж разбра. Той беше намъкнал някаква маска върху лицето си! Грейс уплашено отскочи настрана и пъхна ръка в дамската си чанта.

Колоездачът удари рязко спирачки, остави колелото да падне и се втурна към нея. Той изби чантата от ръцете й. Пръстите му се плъзнаха по раменете и посегнаха към гърлото й.

Грейс дръпна шапката от челото му и в същия миг разбра, че е нахлузил на главата си найлонов чорап. За момент нападателят й залитна към нея. Тя се изскубна от хватката му, вдигна чантата си от земята и хукна с всички сили. Усещаше, че преследвачът й беше плътно зад нея.

Пръстите й обхванаха спрея в чантата и страхът мигновено я напусна. Когато мъжът отново я сграбчи за рамото, тя се обърна светкавично и пръсна сълзотворния газ в очите му. Изненадан, той задиша тежко и неволно вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази.

Грейс сграбчи дясната му китка, изви я и го събори на земята. Мъжът изохка от болка и с безпомощен жест вдигна ръка — като удавник, който с последни усилия се измъква от водата.

В продължение на един ужасен момент Грейс сякаш видя баща си пред себе си. Тя отново беше на десет години и наблюдаваше, изпълнена с ужас, как баща й за последен път протяга ръка от бушуващия Пасифик към ръба на лодката. Пръстите й се вкопчиха в ръката му, докато една огромна вълна я заля и я изхвърли през борда в океана.

Когато после дойде отново на себе си и се намери на брега до високо, източено момче, което беше я измъкнало от водата, от баща й вече нямаше и следа. Никога не откриха тялото му — Пасификът го беше задържал завинаги.

Грейс мъчително се върна в настоящето. Пред краката й нападателят се опитваше да се обърне по корем и да стане. Тя бързо се наведе към него, потърси мигновено едно определено място на тила му и го натисна. Главата му клюмна настрани — мъжът изпадна в безсъзнание.

Трепереща, Грейс се изправи. Пое дълбоко въздух, плъзна ръка в чантата си и натисна бутона, който щеше да повика помощ. Погледна надолу към безпомощния мъж, после се наведе и дръпна маската му.

Всъщност съвсем не искаше да го разглежда, но по-късно със сигурност щеше да се наложи да го идентифицира. Тя се втренчи в ъгловатото лице с белег на лявата буза. Никога нямаше да забрави тези червеникави коси и това лице.

 

 

— Нима не можахте да извикате по-рано за помощ? — попита репортерът от „Таймс“.

— Нямах никакво време — отвърна му Грейс. — Всичко стана толкова бързо, след като той внезапно скочи от колелото.

— Хм — погледна я колебливо. — И така, казвате, че сте отишла като примамка в парка?

Тя отпи от чашата си с кафе и се помъчи въпреки умората да прояви търпение.

— Семейството на една от жертвите ме ангажира. — Поколеба се. — По обясними причини не мога да ви назова името.

Репортерът сви рамене и набързо си отбеляза нещо.

— Полицията сигурно не е във възторг, че пак сте й отмъкнала представлението. Вече за втори път през тази година.

— Като частен детектив винаги работя съвместно с полицията.

— Е, да.

Той се ухили и се надигна.

— Някакви планове за бъдещето?

— Калифорния — изплъзна се от устата й. Помълча известно време. — Ще почивам на крайбрежието близо до Еурека.

Репортерът прибра бележника си.

— Тогава ви пожелавам приятна почивка.

Грейс му се усмихна любезно и си отдъхна, когато той затвори вратата след себе си. Най-после я остави на спокойствие. Внезапно по лицето й премина сянка.

Еурека. Брегът, край който преди шестнайсет години баща й се беше удавил. Нещо при инцидента в парка беше събудило спомените й за онова време. Спомените, които тя толкова дълго беше потискала. Вероятно отдавна си беше мислила подсъзнателно, че трябва да се върне там, за да открие какво се беше случило в действителност. Иначе нямаше да намери спокойствие.