Метаданни
Данни
- Серия
- Варг Веум (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Morket Er Alle Ulver Gra, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Петър Драшков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гюнар Столесен. Докато смъртта ни раздели. Нощем вълците са черни
Норвежка. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1986
Редактор: Вера Ганчева
Коректор: Евгения Джамбазова. Людмила Стефанова
История
- —Добавяне
8
На следващия ден мъглата бродеше като призрак из града. Сиви пипала се протягаха към мен иззад ъглите на къщите, а нагоре по моята улица се носеше смразяващият полъх на вятъра откъм морето, вятър, напомнящ за есента.
Якоб Е. Хамре говореше по телефона. Махна ми да седна в един неудобен стол и продължи разговора си, като нещо си записваше.
— Два литра прясно мляко, един кефир, килограм непресято ръжено брашно и яйца. Ще видя. Да. Както обикновено, надявам се. Прекрасно. Довиждане.
Огледах се. Откога не бях седял тук? Две-три години, а стаята въобще не се бе променила. Беше точно такава, каквато си я спомнях — стая, която се забравяше още преди да си я напуснал: безлични стени в неопределен цвят, полици, отрупани с наказателни кодекси и постановления, същият изглед към същата стара сграда на банката. Бях седял в доста такива канцеларии — помещения, от които на човек му се искаше да излезе по-бързо.
Възелът на вратовръзката му беше поотпуснат, иначе си беше все същият, безукорен Якоб Е. Хамре. Хубавото му лице, спокойно и недостижимо, бе извърнато към мен, тъмната, добре сресана и грижливо пригладена коса падаше връз дясната половина на челото му.
От Якоб Е. Хамре се излъчваше и елегантност, намекваща, че по му прилича да седи в някой от кабинетите в сградата от другата страна на улицата като любезен шеф на служба „Заеми“, който с искрено огорчение отклонява молбата на поредния просител.
— Какво е положението му? — попитах аз.
— Оправя се. Може би ще е възможно да поговорим с него днес — по-късно.
— А те, или той… от автомобила?
— Нищо. Разбира се, ще вземем показанията на очевидците, но засега нищо конкретно. Една възрастна дама предполага, че е видяла синьото комби на паркинга с мъж зад волана, но не го разгледала отблизо и не е в състояние да даде дори най-бегло описание на външния му вид. Резултатите от експертизата за отпечатъци от пръсти досега не доведоха доникъде. Работим повече с автомобила, но…
— Чий е автомобилът?
— На един спортен клуб. Никога не го използвали следобед.
— А какво ще кажеш за онова, за което ти говорих?
Хамре се облегна назад, постави длани на ръба на бюрото и известно време ги оглеждаше, сякаш се чудеше дали ноктите му са достатъчно късо подрязани.
— Поразпитах тук, в нашата сграда, хора, които са познавали Нюмарк. Оказа се… Ялмар Нюмарк е бил превъзходен полицай в много отношения. Но имал един основен недостатък — склонността да се ангажира прекомерно лично с някои от поверените му случаи. И то невинаги успешно. В края на службата си отдавал предпочитание на няколко случая, които непрекъснато разнищвал. Един от тях е и пожарът в „Пофугл“. — Той погледна към мен. — Но кого, дявол го взел, го е еня за пожар в промишлено предприятие отпреди двайсет години, когато капацитетът ни едва стига за решаване на текущите задачи.
— А как стоят нещата с другите въпроси? Кой е Шауер-Юхан?
Той отегчено се прозина:
— Това е бил последният случай на Ялмар Нюмарк, преди да ни напусне, който също му станал фиксидея.
— Но защо?
Хамре погледна през прозореца.
— Представи си само колко подобни случаи има през годината: Някоя от „волните градски птици“ се загубва или просто взема влака за Осло. Или морските вълни изхвърлят трупа му след няколко седмици, че и след година. Или се напива до смърт и лежи временно в някоя жалка стая, докато не се сетят да го потърсят. Четвърти го пребиват до смърт — в тази среда тежко се общува. Случаите са много и те рядко попадат в списъка с предимство. Поне преди да има доказана углавност. Шауер-Юхан е бил такъв случай.
— Ще ми го разкажеш ли?
Той извади една папка от чекмеджето вляво на бюрото и я разлисти.
— Юхан Улсен, роден в Берген през 1916 година. Бивш моряк и докер. Нелегална дейност през войната. Алкохолик. Присъда като празноскитащ елемент през 1960-а, нищо друго в графата за присъди. Изчезнал е през януари 1971-ва, но за това е било съобщено едва през февруари на същата година.
— Кой е съобщил за изчезването му?
— Една жена, Олга Сьоренсен, която на периоди е била негова… да се изразя съвременно, съжителка. Изглежда, е смятала, че просто някъде се е запилял по обичая си.
— А резултатът от следствието?
Той запрелиства по-нататък, мърморейки под нос.
— Изобщо не е бил намерен. Погледнато формално, и сега го търсят. А току-виж, че живее благополучно на Канарските острови, където слънцето и конякът са по-лесно достижими, отколкото на нашите географски ширини.
— Има ли негови снимки? Или описания?
Той пак разтвори папката. Извади една снимка и ми я подаде. Беше от онези, които правят в полицейските участъци, а после те изненадват с тях при следващи поводи: ярко осветена, анфас и в профил, като снимка в паспорт, с единствената разлика, че фактически се намира в „албума“ на престъпниците.
Юхан Улсен, по прякор Шауер-Юхан, имаше издължена конска физиономия, наподобяваща лицето на Харалд Юллвен. Но ушите му бяха по-малки, а очите — доста раздалечени. Беше небръснат, с горчиво, даже презрително изражение около тънките устни.
— Ето описанието му! — каза Хамре и ми подаде напечатан лист.
Юхан Улсен е бил 1,76 висок, със сини очи и тъмноруса коса. Освен старата рана в лявото му коляно, която била причина да накуцва, не е имал други особени отличителни белези.
Прочетох последните изречения два пъти, за да съм напълно сигурен, че съществуват. После погледнах Хамре в очите, в стомаха ми нещо заигра.
— Сега добре разбирам защо Ялмар Нюмарк е бил така погълнат от този случай — казах.
— Защо?
— Нима не прочете? Шауер-Юхан е накуцвал с левия крак като Харалд Юллвен. А Харалд Юллвен е изчезнал — нека така го наречем — едновременно с Шауер-Юхан през януари на 1971 година…