Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (37)

38

Стъпки, които си отиват, и крачки, които идват. Така се плискат върху теб вълните, ако си удавник, изхвърлен на самия край на брега. Насам-натам, насам-натам. Морският прибой леко те поклаща насам-натам, насам и…

— Веум?

Морето се плиска. Черен е септември. Необичайно е слънцето.

— Веум!

Гласът, сякаш познат, но не любим. Не мога да се сетя чий е.

Отварям очите и гледам надолу към изтъркания кафяв под. Гласът ми идва на пресекулки, езикът ми е галванизиран.

— Ей?

Това събужда у мен ехо, жестоко и гротескно.

— Ей… е… е… е… й…

Задушавам се. В стомаха ми тежи голям камък, боли ме. Имам куршум в слепоочието, а вратът ми сякаш е откъснат от моето тяло и си води свой собствен живот.

— Ела тук! Какво става?

Този глас… Явно е на човек, роден в Източна Норвегия. Кога за последен път си срещал такъв човек, Варг? Не. Не. Беше точно обратното. Той ме срещна.

Силни ръце ме обърнаха по гръб. Простенах. Таванът, се бе пренесъл почти върху мен и това ме ужасяваше. Имах чувството, че се нуждае от измиване.

— Аха, ти се събуди?

Гласът над мен ставаше все по-далечен, голямото лице се смаляваше, а таванът пред мен започна да се издига нагоре. Стаята взе да става по-висока, но аз останах да лежа на дъното на огромен блестящ буркан от конфитюр. Бях виждал вече това лице.

Бързо седнах, после се преобърнах и застанах на „четири крака“ с глава, увиснала между ръцете ми. Тя гореше като жарава, но щом я задържах напълно неподвижна, започна да изстива. Стъпките ту се отдалечаваха от мен, ту се движеха около мен като подлудяващо ехо. От време на време те отекваха в главата ми, после изведнъж започнах да ги чувам в коридора.

Кратък, враждебен смях:

— Изглеждаш страшно смешно.

Усмихнах се. Ха-ха. Точно така се и чувствах.

Крал на глупците. Фаворит на ловците на плъхове.

Допълзях до стената, тоест дотам, където сметнах, че се намира стената, и бавно започнах да ставам, опирайки длани в нея.

Шумовете наоколо звучаха като многотонен звън, който циркулира из вода и през главата ми.

Имах чувството, че коленете ми няма да устоят на натоварването и ще се огънат всеки момент, но те издържаха. Стоях и се оглеждах, сякаш виждах за пръв път стаята около мен: панелът, който бе средно висок, старите тапети върху него, наредените покрай стената столове, масата с лъскавите заоблени крачета и старите списания върху нея.

С ръце в джобовете на модерните си бели панталони, издути около бедрата и тесни около глезените му, в леко светло сако, бяла риза и широка вратовръзка с червени шарки пред мен бе застанал и ме гледаше Карстен Вииг, леко повдигнал вежди и с кисела усмивка над устните си. Тъй като аз самият се чувствах блед като чаршаф и слаб като листен на трепетлика, той ми изглеждаше още по-загорял от слънцето и още по-силен, отколкото на нашата последна среща. Късо подстриганата му коса се състезаваше по блясък с чудесните зъби. Той беше победител в състезание, за което не бях подавал молба за участие. А чаках да получа почетната грамота.

— Ей! — каза той и се усмихна. После добави с друг тон: — Боже господи, та ти изглеждаш тъй, сякаш те е прегазил бързият влак, Веум!

Не спусках очи от него през процепите в мъглата, която сякаш се стелеше връз мен.

— А може би си си играл с огъня, Веум? — В думите му се долавяше тайна заплаха. Да. Стигнахме до предупреждението. Не бях толкова сломен и не вярвах в случайности. Нали зърнах силуета в коридора — не се бях поколебал чий беше той.

Той се приближи:

— Да не би някой да е бил лош към теб, Веум?

Застана съвсем до мен. Виждах малките петна предизвикани от слънчево изгаряне, по носа и скулите му, по-червени от иначе кафявия загар на кожата. Гласът му стана нисък, ленив, сякаш той не се интересуваше от това, което изричаше:

— Знаеш, че хора като Хеле са могъщи. Не знам какво се е случило тук, но това, което виждам, ме кара да си мисля нещо.

Опитах се да образувам дума с устата си, но от нея не излезе нито звук.

— Може да си навлечеш и по-голяма беля от тази. Ако не се вразумиш и не станеш по-внимателен.

Пауза, като в лошо играна пиеса от Чехов. Имах желанието да си тръгна.

— Нали? Следващия път, когато те посетят, Веум… не съм сигурен дали въобще ще можеш отново да станеш. Имай го предвид!

Той бързо се обърна, сякаш му се гадеше. Тръгна към вратата и от прага отново се обърна:

— Желая ти бързо да се оправиш, Веум. И не забравяй съвета, който ти дадох. В живота нищо не става случайно.

Вратата се затвори след него, аз останах да седя вторачен в релефните шарки по стъклата на външната врата и в името си, което сякаш беше отразено в огледало върху нея. Там, където бях, имах чувството, че и аз съм отражение.

Едва се дотътрих до кантората. Оставих вратата на приемната полуотворена, като безмълвна покана към хората да влизат направо вътре.

Ако стигнех до стола зад бюрото ми, едва ли щях да стана скоро от него.

Седнах на мястото си. Изгледът от прозорците се бе променил. Перспективата се беше разкривила. С едно учудващо несъответствие: къщите по склона на планината бяха станали изведнъж по-големи от тези край пристанището и всичко бе обляно в чудни червени тонове, сякаш слънцето имаше намерението да слезе на земята или изригваше подобно на огнено зарево над клокочещ вулкан.

Седях и гледах през прозореца, докато дневната светлина стана по-ярка и се закръжи пред очите ми. Червеното изчезна, всичко побеля. Сложих глава на бюрото и се събудих от телефонен звън.

Вдигнах слушалката, без да казвам нищо. Обаждаха ми се от телефонна будка.

Всеки от двете страни на телефонната линия запази мълчание. Някъде в далечината се чу металически микрофонен глас: „Полет номер…“ Затворих слушалката.

Разбрах. Карстен Вииг проверяваше. Намираше се на летището и контролираше дали още съм жив. Не желаеха на съвестта им да тежи още един „нещастен случай“. Не искаха да привлекат върху себе си повече внимание, отколкото вече им бяха обърнали.

Разбрах предупреждението. Ако искаха да ме ликвидират, щяха да изпратят мъжа със спортната шапка сам. Никога преди това не го бях виждал и бях почти сигурен, че е от Осло. Карстен Вииг го беше придружил, за да се убеди, че не съм получил повече от това, което те са ми определили. Сега можеше със задоволство да докладва на Хагбарт Хеле за успешното изпълнение на задачата.

Но аз отново се запитах: „Означава ли това, че те наистина искат да скрият нещо, което се е случило преди 28 години? Или по-скоро нещо, което се е случило съвсем скоро, само преди по-малко от месец, в една квартира на Скотегатен? Да не говорим за събитието от последния понеделник. А може би това бе просто демонстрация на неограничената им сила и мощ?“

Минаха няколко часа и сънят зад бюрото ме ободри. Изгледът отвън беше вече нормален. Имах сили да се наведа, да извадя бутилката и чашата от най-долното чекмедже и да си налея от чистата, прозрачна водка.

Отпих внимателно. Топлината се разля в мен като олио върху вода.

Размърдах раменете си. Чувствах врата си все още отмалял, а горните части на ръцете си безсилни. Болеше ме в слепоочията, а в стомаха си усещах тъпа болка. Но общо взето, се чувствах по-добре, отколкото преди няколко часа. Отново бях започнал да мисля.

Седях с чашата в ръка. Денят пак закуцука у мен, подпирайки се на фалшиви патерици. Малко ми трябваше, за да падна отново в канавката. Трябваше да залагам на блондини, а не на блондинки. Да основа ателие за плетене на дантели, а не бюро на частен детектив.

В три и половина чух, че някой влиза в приемната ми. Входната врата отново се затвори и леки женски стъпки прекосиха пода, преди посетителката да се появи на прага пред мен.

Минаха няколко секунди, докато я позная. Бутнах шишето с водка настрана, сякаш не беше мое, и възкликнах:

— Каква изненада!

Казах това, изправяйки се, духът ми беше достатъчно силен, за да издържа това физическо напрежение.

Беше асистентката на зъболекаря от съседната кантора. Носеше шлифер в тюркоазен цвят, беше се изчервила като залез и не знаеше какво да прави с ръцете си. Наистина беше съвсем млада. Тя внесе в стаята ми и полумрак, и слънчева светлина едновременно и внезапно.

Заобиколих бюрото с все още несигурни крака.

Тя каза:

— Ти ме покани да те посетя, за да видя изгледа от стаята ти. — Погледна ме изкосо.

Когато се приближих, тя се отмести и бързо отиде към прозорците.

— Аха — каза.

Стоях по средата на стаята.

— Какво означава „аха“?

Тя се засмя.

— Означава, че изгледът е същият, който имаме и от кабинета.

— Да не би да си очаквала нещо друго?

— Ти каза… — Тя спря и погледна към чашата ми: — Какво е това?

Усмихнах се слабо:

— Прилича на вода.

Тя ме изгледа подозрително. Следобедната светлина омекотяваше чертите на лицето й и аз си спомних за една друга жена, която бе стояла някога до прозореца ми. Тя също имаше винаги зачервени бузи, очите й бяха тъмни, веждите — черни, добре очертани. Чудех се на колко е години — деветнайсет, може би двайсет.

Приближих се още повече. Тя все така се усмихваше.

Промълвих:

— Ти си… ти си от този тип жени, в които всички се влюбват, нали? Знаеш го, всички ти го казват…

Тя ме погледна с големи, блестящи очи.

Продължих:

— Също като Ингрид Бергман в „Казабланка“.

— Коя? — Тя изглеждаше изненадана.

— А, една жена… с която беше лесно да…

— Вече го видях — каза тя. — Изгледът.

Тя се усмихна и мина толкова близо до мен, че усетих сладкия й, ухаещ на цветя дъх.

— Благодаря ти. — Тя се спря до вратата и се огледа. — Защо не включиш осветлението?

Не дочака отговор. Чух стъпките й към приемната, вратата, която се затвори след нея, токчетата в коридора, вратата на асансьора, шумът му и накрая — тишината.

Погледнах се в огледалото. После взех шишето с водка, вдигнах го към собственото си изображение в огледалото и го поздравих. Изпих чашата на един дъх и отидох да запаля лампата. Не след дълго се отправих към къщи.