Метаданни
Данни
- Серия
- Варг Веум (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Morket Er Alle Ulver Gra, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Петър Драшков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гюнар Столесен. Докато смъртта ни раздели. Нощем вълците са черни
Норвежка. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1986
Редактор: Вера Ганчева
Коректор: Евгения Джамбазова. Людмила Стефанова
История
- —Добавяне
32
Хамре изглеждаше раздразнен и изненадан, намекна ми, че е ужасно зает. От ноздрите на носа му надолу се открояваха тънки бръчици, а устните се бяха изпънали над стиснатите зъби. Бюрото му беше отрупано с документи, измежду които се подаваха няколко фотографии.
— Ясно ли ти е какъв ден сме днес? — попитах аз.
— … въобще нямам намерение да се занимавам със загадки — завърши той изречението, което въобще не бе започвал.
— Това не е загадка, а е записано в бележника ти — отговорих.
Той седна тежко зад бюрото, прокара бързо ръка през косата си и се втренчи в мен.
Казах:
— Окей! Днес е първи септември. Хагбарт Хеле е в града. Това е този ден, спомняш ли си?
Той ми се стори изведнъж още по-уморен.
— Пак твоята история. Съжалявам, Веум. Не сме открили нищо ново, а полицейските досиета и находки не ни дават и най-малкото основание да смущаваме спокойствието на човек като Хагбарт Хеле. Не мисли, че това не ни е неприятно. Няма нещо, което да желая повече от разкриването на този случай — добави той тихо. — Ако не за друго, то поне за да се отърва от твоите посещения. — После каза по-високо: — Нима не виждаш тежкото ни положение? Трупат се случай след случай, пък нямаме достатъчно хора, за да се занимаваме с всичко така, както ни се иска. А по средата на цялата бъркотия трябва да прекъсваме работата и да отговаряме на въпроси за извършени полицейски насилия, макар почти всички да знаят, че подобни неща има. — Хвърли ми обвинителен поглед. — Но не през целия ден и през цялата година. Не всеки ден. Имаме си достатъчно много работа и не се возим нагоре-надолу в асансьора, за да насиняваме гърбовете на пияни побойници. Вярваш ли, или не?
— Не съм ви обвинявал.
— Не ти. Ако работеше тук, и теб щяха да нарочат. Ясни са ни тези истории. Именно затова си видял и обратната страна на медала. Не е толкова малко насилието, с което се сблъскваме ние, които сме си избрали за прехрана тази неприятна професия.
— Добре, добре. Да минем към същината на въпроса, щом си толкова зает. Как върви разследването около Ялмар Нюмарк?
— Нима вече не ти обясних всичко? Прегазването му бе ужасно, но не то стана причина за неговата смърт. Във всеки случай не е нищо повече от косвена причина и не би могло да послужи като мотив за обвинение в нито един съд. Единствен ти държеше на тезата, че в този смъртен случай има нещо криминално. Но ние не намерихме нито една следа, нито едно доказателство, че ти си прав в предположенията си.
— Какво ще кажеш за смъртния случай вчера вечерта?
— Какво? Какъв случай? — Той изглеждаше искрено изненадан.
— Говоря ти за онази жена, Олга Сьоренсен, която намерих мъртва в жилището й на Сандвикен.
— Аха. Изглежда, че е паднала пияна и се е ударила. Непредвидено нещастие.
— Именно такова — казах кисело аз. — Започнаха да стават доста непредвидени нещастия, а? Не ти ли напомня за нещо? Олга Сьоренсен е била приятелка на Шауер-Юхан, изчезнал през 1971-ва, когато уж е бил убит Харалд Юллвен. А именно Харалд Юллвен е свързващата нишка във всички убийства — като започнем от войната, през пожара в „Пофугл“ чак до това, което се случи тази година с Ялмар Нюмарк.
— Но нали Харалд Юллвен е мъртъв? Господи, човече, нима не разбираш?
— Започвам да се съмнявам. За мен всичко изглежда така, сякаш той отново броди наоколо. Какво ще кажеш, ако… ако той не е бил убит през хиляда деветстотин седемдесет и първа, а вместо него е бил убит Шауер-Юхан?
— Да, разбирам. И аз съм мислил по този въпрос. Но къде е той тогава? От онзи момент никой нищо не е чул нищо за Шауер-Юхан, нито за Харалд Юллвен. Имало е само един труп, а изчезналите са били двама. Ти можеш ли да ми обясниш това, Веум?
— Не. — След кратка пауза добавих: — Все още не. Но чуй какво ще ти кажа. Говорих с Изгорелия, Улай Усвулд, единствения останал жив свидетел на пожара в „Пофугл“. Ти имаше скицата на фабриката, нали?
Той се огледа объркано.
— Някъде си я оставил. Може би най-отдолу в купчината книжа?
Той стана. Знаех, винаги съм го знаел, че Якуб Е. Хамре е съвестен полицейски служител и не оставя нито един въпрос без отговор.
Той започна да рови в купчината материали и документи, докато накрая намери нужната папка. Издърпа я навън, а няколко други папки паднаха на земята. Наведох се и ги вдигнах вместо него, а той в същото време отвори онази, която държеше. Бързо прелисти съдържанието й и извади синьо копие на план скицата на фабриката „Пофугл“. Подаде ми го, аз се наведох и със старание започнах да разглеждам разгънатия голям лист хартия. Намерих бързо очертанията на производствения цех. Изходът от него водеше към едно стълбище, а от стълбището имаше само един излаз. Това означаваше, че ако Изгорелия е видял Холгер Карлсен да излиза от цеха, а веднага след това Харалд Юллвен да влиза вътре, то двамата непременно са се срещнали вън на стълбището. Само че Холгер Карлсен не е успял да отиде по-далеч, докато Харалд Юллвен е имал време да влезе в производствения цех, да сграбчи Изгорелия и да го измъкне навън. Това ще рече, че той непременно е минал покрай Холгер Карлсен, докато е изнасял Изгорелия.
С план скицата в ръка разказах на Хамре това, което бях чул от скитника.
Той само кимна:
— Нищо ново, Веум. Всичко е записано тук. И е съвсем вярно. Още тогава той е разказал за случая съвсем същото, което си чул от него. Друг е въпросът, че показанията на Харалд Юллвен се различават от тези на Изгорелия. Тоест получили са се две противоречиви описания на един и същ, момент. Но тъй като Усвулд е бил много силно засегнат от огъня, не са повярвали в достоверността на неговите показания повече, отколкото на Юллвен, който е бил напълно здрав. Така за никого не е останала възможност да разследва нещата в тази връзка. Нито тогава, нито сега.
Нещо се сви в стомаха ми.
— Имаш ли показанията на Харалд Юллвен?
Хамре кимна и започна да ги търси в папката.
Почти тържествено взех в ръцете си папката със служебния доклад, разгърнах я и прочетох стенограмата на показанията на Харалд Юллвен за случилото се, когато той влязъл в горящата фабрика:
„Срещнах Холгер Карлсен, началник-цех, на вратата, която водеше към производствения цех. Той беше съвсем леко пострадал. Извика ми: «Вземи Усвулд, той лежи ей там. Аз ще измъкна Мартинсен.» Кимнах му вместо отговор и се втурнах вътре. Усвулд беше в безсъзнание и с последни сили успях да го извлека. Когато отворих вратата и го изнесох навън, видях, че Холгер Карлсен вече влиза в цеха. Всичко беше почерняло от пушека и го зърнах само като тъмна сянка сред облаците от дим. Това беше последното нещо, което помня от него. След това разбрах, че са го намерили, че не е успял да спаси както Мартинсен, така и себе си. Често се обвинявам за това, но какво можех да направя, та аз спасявах в това време Усвулд…“
Затворих очи. Имах чувството, че чувам гласа му: сигурно е бил приглушен, може би малко дрезгав от кашлицата след пушека и с подчертан среднохоландски акцент: „Често се обвинявам за това.“
Не бе трудно да се разбере, че всеки би приел за достоверни тези показания, дори да са били направени от бивш изменник. Пък и Фанебюст посочи, че колкото и да са го притискали, той не е отстъпил на йота от думите си. Явно версията на Харалд Юллвен за станалото в производствения цех щеше да служи като официална и за в бъдеще. И ако някой някога прояви любопитство към това събитие, щеше да получи пак същите полуразпаднали се протоколи от разпити, да се вслушва чрез тях в гласа на Харалд Юллвен.
Оставих документите на бюрото на Хамре.
— Искам само да ти обърна внимание върху смъртния случай вчера. Бие на очи. Защо Олга Сьоренсен се е напила и паднала именно в този момент, когато някой е започнал да рови и да търси истината за отдавнашни събития? Това не е… това не може да се обясни само като случайност. Нима няма да разследвате и този случай? — запитах.
— Как така? Разбира се, че ще го разследваме. Само че не аз, Веум.
— Мюс?
Той се усмихна някак насила:
— Именно. Би могъл да се опиташ да пробиеш при него.
— Безсмислено е.
Отново същата насилена усмивка:
— Знам.
— А знаеш ли, че според дамата от първия етаж Олга Сьоренсен предишната вечер е имала посещение: тя е видяла един мъж да излиза от къщата — мъж, който е: куцал.
— Не. Тоест да. Чух за това сутринта, на оперативката. Но както казах, Мюс е този, който ще води това следствие…
— По дяволите, Хамре! Мъжът, който куца, е свързващото звено между този смъртен случай и смъртта на Ялмар Нюмарк, а ако погледнем цялото дело, той е и свързващото звено между Харалд Юллвен и Шауер-Юхан.
— Но…
— Ако въпросът се третира от тази гледна точка, това може да се счита за пряко продължение на случая Ялмар Нюмарк. А този случай е още твой, нали?
— На отдела е, Веум. Ние не сме частни собственици на случаите, които разследваме.
— Но тогава обсъди го в отдела. Дайте нещата на друг. На Вадхайм например. Вие сте опитни полицаи, дявол го взел, но този Мюс…
— Известно ни е, че нямаш добро отношение към Мюс, Веум.
— Добре, да оставим това. Искаш ли да опиташ, по мое настояване?
Той ме изгледа иззад бюрото си. Един добре облечен млад мъж, чиято външност би подхождала повече на шеф на отдел в някоя банка или за експедитивен консултант в рекламно бюро. Но той не беше нито едното, нито другото: пред мен седеше старши полицейски инспектор от криминалната полиция, а на бюрото му имаше купчина неразкрити случаи. Каза тихо:
— Нека се договорим така: ще разговарям с Вадхайм и може би ще поставим въпроса и пред шефа. Казвам може би, Веум. Окей!
— Чудесно.
Станах. Той мина покрай бюрото и ме изпрати до вратата. Казах му:
— Съжалявам, че отнех доста от времето ти.
Той вяло се усмихна:
— Всичко е наред.
Отворих вратата и се сблъсках с Данкерт Мюс. Той изглеждаше като току-що изваден от подземния свят с всички дяволчета от ада по петите си. Погледът, с който ме бодна, бе леден като сух студ, обхванал пустееща област. После го насочи към Хамре и без да промени изражението си, каза с плътен и приглушен глас:
— Да не би да си говорил с Веум за разследването?
Обърнах се към Хамре, за да видя как ще реагира на този въпрос. Той измери Мюс с поглед.
— Говорихме с Веум за нещо, което се е случило преди двайсет и осем години. Имаш ли нещо против?
Мюс го погледна зло.
— Мислех, че се занимаваш с по-сериозни неща.
Той се обърна и затрополи обратно по коридора.
— Не мъж, а госпожица — прошепна той така, че двамата с Хамре да го чуем.
Хамре побледня още повече, а устата му заприлича на щрих от молив върху побледнялото лице. Той ми кимна напрегнато и затвори вратата.
Долу в коридора се затвори с трясък и една друга врата. За миг постоях сам. После се насочих към изхода и излязох от сградата.