Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (28)

28

И този път никой не отвори вратата с табелка „Йенсен“. Натиснах звънеца с всичка сила, като сантиментален амбулантен търговец, който някога е продал тук чифт дамски чорапи и вече не го е напуснала надеждата, че когато и да е ще го пуснат да влезе вътре. Но накрая бях принуден да се предам.

Слязох бавно по стълбите. Една от вратите на първия етаж се открехна и аз видях две подвижни очи, които ме наблюдаваха над предпазната верижка.

Когато срещнах погледа й, тя започна бавно да затваря вратата.

— Хей, чакай — казах аз. — Не затваряй!

Тя не затвори до край. Над блестящата предпазна верижка стърчеше голям и остър нос, кожата й бе стара и набръчкана. Имаше синьо-черни шавливи очи и аз си помислих:

„Вечната бърза дама от първия етаж, винаги на мястото си, винаги на разположение.“

Минах веднага на въпроса:

— Извинявайте, може би знаете къде се намира госпожица Сьоренсен от горния етаж?

Тя завъртя глава и ме погледна любопитно:

— За какво става дума?

— Трябваше да й предам поздрав от един стар познат…

— Охо… — нямаше вид, че ми повярва.

— Често ли излиза за дълго?

Тя бързо каза:

— Имаше и вчера гости. Може би поздравите вече са й предадени.

— Кой е бил при нея?

— Не знам. Някакъв господин. Видях го само в гръб, когато излизаше.

— Как изглеждаше? Виждали ли сте го преди това?

— Не. Беше тъмно. Облечен бе обикновено — с шапка и палто, но хубаво.

Нещо ме прободе между плещите.

— Някакви особени белези? Не ви ли привлече вниманието нещо по-специално?

— Не знам…

Колебаейки се, казах:

— Не ви ли направи впечатление… начинът… походката му?

Тя сякаш се замисли. Изведнъж лицето й просветна:

— Да, разбира се. Като ми казахте това… всъщност мисля, че той влачеше единия си крак. Да, куцаше!

Изпотих се, обля ме гореща вълна, а в следващия миг изтръпнах, вледенен от студ.

Устните ми бяха съвсем вкоравени, когато казах:

— Може би имате ключ от жилището й?

— Ключ? Не! — Тя ядосано завъртя глава: — А портиерът пък е назначен от общината, така че изобщо не можеш да го намериш. Не, трябва да я чакате, докато се върне. — Тя се приготви да затвори вратата.

— Добре… Ще бъдете ли така добра да дойдете с мен горе? Мисля, че ще трябва да влезем насила. Може би с нея се е случило нещо лошо.

— Да влезем насила? Вие сте луд, човече! Ще се обадя в полицията!

Вратата пред мен се тръшна, но отвътре не дочух стъпки. Тя още стоеше зад вратата и слухтеше.

Казах пред затворената врата:

— Обади се! — и отново се качих нагоре по стълбите.

Животът се движи кръгообразно, описвайки по-големи или по-малки кръгове. На известни интервали се озоваваш в някоя ситуация и си казваш сам на себе си: „Това вече си го изживял.“

Когато стоях пред вратата на Олга Сьоренсен, изживях отново оня миг пред вратата на Ялмар Нюмарк отпреди няколко седмици.

И тази врата не бе трудна за насилване. Възползвах се от същите прийоми: счупих прозорчето на вратата, мушнах ръката си вътре и отворих бравата, превъртайки секрета на ключалката.

Вратата се отвори, а в същия момент се отвори и съседната врата. Мъжът, който се показа оттам, бе висок около два метра и имаше червени тиранти.

— Какво става тук, по дяволите! — изрева той.

— Обади се веднага в полицията, преди аз да съм го направил — казах му аз и погледнах безстрашно нагоре към него.

— Нямам нищо общо с полицията, дявол го взел — отговори оня, и изчезна отново вътре и затвори вратата след себе си със силен трясък.

Вдигнах рамене и влязох в жилището. Антрето беше тъмно и много късо. До едната стена стояха велурени ботинки и чифт моряшки ботуши, а на няколко единични закачалки висяха сиво-кафяво палто и стара престилка.

Предпазливо си поех дъх. Жилището вонеше на бира и на още по-лошо.

Отворих първата врата насреща ми. Беше кухнята. Мивката бе пълна с чинии и чаши, покрити с пяната на препарат за измиване на съдове, а на пода се търкаляха няколко празни бирени бутилки. В средата на масата стоеше неотворена кутия с консервиран грах, като символ на жалка празнична трапеза.

Върнах се обратно в антрето и отворих следващата врата, която водеше към дневната. Нямаше много врати за отваряне в това жилище.

Вътре изглеждаше тъй, сякаш е имало празненство. Навсякъде се въргаляха празни бутилки. Едно кресло бе обърнато, а очуканата холна маса бе килната връз омърляния диван. На пода имаше захвърлен пепелник, сиво-бялата пепел и цигарените угарки рисуваха хаотични криволици по мръснокафявия мокет.

Една жена със сива къдрава коса и хлътнало опустошено лице лежеше полуоблегната на един от столовете. На ръба на стола тъмнееше лепкаво петно, от което висяха няколко дълги, сиви кичура коса. Втвърдените пръсти на дясната ръка се бяха вкопчили в гърлото на една бутилка и жената лежеше всъщност в локва бира, която бе изтекла от бутилката. Гледаше втренчено и студено към тавана, сякаш виждаше право пред себе си райските супермаркети и вече бе на път към щандовете им за бира.

Ако това беше Олга Сьоренсен, то съседката й от първия етаж имаше право: вече й бяха предали поздравите.