Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (26)

26

Професора седеше сам на един закръглен парапет пред Подофицерската школа, която продължаваха да наричат така, въпреки че там бяха престанали да обучават нисши военни кадри още преди началото на войната. Пред ниската ограда имаше няколко червено боядисани пейки с изглед към Куенген и към стария строеви плац, който сега бе нещо като заден двор на хотел „Орион“ и фабрика „НЕО“. По-нататък се открояваха заливът към Нурднес и модерните архитектурни сгради откъм тази страна.

Професора бе закопчал старателно всички копчета на зимното си палто въпреки топлото време. Имаше увиснали бузи, крив нос и големи и остри очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки. Главата му сякаш висеше надолу от рамената, което го оприличаваше на голям бухал. Но не заради това го наричаха Професора.

Толкова много различни съдби има по света! Професора например вече бил взел писмения изпит по математика за постъпване на работа и му оставал само устният. Четял денонощно през останалите дни до устния изпит и най-накрая някъде в главата му изгорял някакъв бушон. Така и не се явил на устния, но прекарал половин година в психиатрията, три години в санаториум за нервноболни и се върнал от там като робот с дистанционно управление, построен от медицински хапчета и пуснат в движение от опитни механици. Така и не бе оздравял напълно, а сега се движеше из нисшите слоеве на обществото като случайно захвърлена бутилка в застояла вода на солник. Трийсет години след заболяването си той седеше сам пред Подофицерската школа в изтъркани кафяви панталони, провиснали по краката му, с нечисти черни обувки и полуизпразнено шише бира, поставено на земята между обувките му.

Но погледът, с който ме удостои, не бе лишен от интелигентност. Можеше дори да те накара да помислиш, че у Професора има нещо тревожно будно, сякаш той всъщност само се преструва и играе незавидната си роля в продължение на трийсет години като някакъв износен, средновековен Хамлет. Като че бе взел решение да живее така до края на живота си и стриктно се придържаше към него.

Бях достатъчно предвидлив да купя найлонова торба, пълна с бирени бутилки, която криех дискретно зад сутрешните вестници. Тези чудесни бутилки могат да сринат всяка преграда в кръга, сред който бях решил да прекарам деня.

Поздравих Професора, седнах до него и отворих в негова чест първата бутилка. За да му покажа, че също съм от компанията, дръпнах една хубава глътка и му подадох бутилката, без да кажа нищо.

Той я сграбчи мълчаливо, пъхна гърлото й в уста и я изпразни на един дъх. В очите му проблесна нещо от глъбините на Хамлетовия поглед и той ми подаде обратно празната бутилка.

— Как е положението, Професоре? — попитах го аз приятелски.

Гласът му прозвуча хрипливо:

— О, ти знаеш как е, тече и се изтича. — Той говореше образовано, без какъвто и да било диалект. — И при теб ли е така?

Кимнах му и така седяхме известно време в мълчание. Той погледна крадешком найлоновата ми торбичка.

Извадих ново шише бира и го задържах в ръка, без да го отварям:

— Всъщност бях тръгнал да търся Изгорелия…

— Изгорелия? За какво ти е?

— Да си поговоря с него за пожара.

— За тези стари работи? Боже мой, човече!

— Търсех и Олга. Дето е ходела с Шауер-Юхан.

— Искаш да говориш с Изгорелия за нея? — Той сякаш стана любопитен.

— Не, не. Просто търсех и нея по друга работа.

— Хм… хм… — Той се замисли. — Тя минава насам понякога. Но рядко говори с мен. Никога не сме принадлежали към едни и същи среди, така да се каже.

— А тя към кои среди принадлежи?

— Тя… Тя и Шауер-Юхан се държаха настрана от другите. А след като той изчезна, тя съвсем се оттегли. Но Изгорелия…

— Да?

Той тежко поклати глава, като че да свърже някакъв разпоен проводник в нея:

— В такива дни, със слънце и ясно небе, мисля, че би могъл да го намериш към летището. Опитай се да го потърсиш там, е… е…

Разбрах, че мисълта му е раздвоена между името ми, което не можеше да си спомни, и бутилката в ръцете ми.

Отворих бутилката и му я подадох.

— Веум — казах.

Той ме дари с голяма и светла усмивка, но не се обърна към мен по име. Когато се надигнах и тръгнах, бутилката вече изливаше съдържанието си в устата му. Слънцето грееше през кафявото стъкло и го напъстряше със златисти отражения.

Намерих Изгорелия, изтегнат на припек край малкия кей близо до старото морско летище около Сандвикен. Той бе във весела компания: две двойки и четири бутилки, а лежащите до тях найлонови торбички обещаваха още. Склонът бе каменист, покрит с едър чакъл, но всички бяха подложили палтата и пуловерите си под главите, та се чувстваха чудесно под слънчевите лъчи.

Жените бяха вдигнали пуловерите си почти до ушите. Слънцето блестеше по повърхността на камъните. Отляво се намираха пристанищните складове, които се простираха по цялото протежение на крайбрежната улица чак до градския фиорд, където белите чайки лежаха и дремеха върху вълните, а корабче на Ашкьойската фериботна линия внимателно се промъкваше от града към насрещните островчета.

Двете дами имаха същата напреднала възраст като колежката си от градския площад, но господата бяха определено под петдесетте. Единият беше джудже, мургав почти като циганин, с четвъртито лице, което би отивало на някой шегобиец от затънтена парижка улица или на някой сладострастен ласкател от оживен публичен дом. Той се бе съблякъл гол до кръста, но не бе свалил тирантите си. Кожата на гърдите му бе тебеширенобяла и женствена. Изглежда, никак не се срамуваше от гърбицата си.

Изгорелия лежеше по гръб с ръце, скръстени под тила, примижал на слънцето. Беше облечен във фланелка на сини и сиви квадратчета и носеше кафяви панталони. Беше си свалил обувките и мърдаше пръстите на краката през дупките на чорапите си. Лицето му блестеше, както изгряващото слънце блести върху японски изписан порцелан. Кожата бе огненочервена и напукана, очите леко воднисти, а самият той бе стопроцентово плешив, сякаш някой бе опърлил косата по цялото му теме. Той бе единственото видяно от мен доказателство, че известният пожар на Фьосангервайен през хиляда деветстотин петдесет и трета година наистина се е случил. Само един поглед върху лицето му ми бе достатъчен, за да разбера веднага истинската същност на трагедията от пожара в „Пофугл“, както и да осъзная защо някои все още се питаха кой е бил по-щастлив: загиналите тогава или оцелелите.

Спуснах се по склона и срещнах учудените им погледи. Дамите бързо дръпнаха краищата на пуловерите си надолу и аз разбрах, че за момент ме помислиха за полицай, защото джуджето закри с якето си няколко от бутилките.

— Извинете, че ви обезпокоих — казах аз. — Не знам дали ме познавате. Казвам се Веум и съм готов да заплатя за… безпокойството.

Подадох им отворената найлонова торбичка и щом видяха как плащам, те се отпуснаха, а джуджето каза:

— Добре дошъл сред зеленината…

Седнах на слънце. Помълчахме известно време. Неправилно е човек да избързва, когато се намира в подобна компания. Тези хора са изпълнени с безпокойство само когато остават пет минути до затварянето на магазина за спиртни напитки и бързат, за да не закъснеят. Иначе си живеят спокойно, стига да имат наблизо поне една пълна бутилка. А и не пият много, но просто около тях трябва да има нещо за пиене.

За тях, както впрочем и за всички останали, дните са различни. Има добри дни и тогава изкарват с една или две бири. Има тежки дни, когато не им стигат и две бутилки коняк.

През тези дни това място бе тихо. Нямаше голямо движение по пътя, а и вече не бе време за каране на лодка, та брегът се простираше пуст. Зад нас се издигаха склоновете на планината, закръглени и надебелени откъм Фльоен, стръмни и тъмни откъм Сандвикефиелнет. Слънцето се оглеждаше в стъклата на прозорците на къщите по склона и по-горе в една гладка скала, която приличаше на каменносива змейска крепост.

Седях, обгърнал с ръце коленете си. Зареях поглед към морето. Вълните се носеха незабележимо към носа на Нурднес. Казах:

— Аз всъщност исках да говоря с теб, Изгорели.

Той ме стрелна с присвити очи:

— Аха? За какво де?

— За това, което се случи тогава.

— Кога?

— Когато изгоря фабриката, през хиляда деветстотин петдесет и трета.

Той се надигна от земята и седна. Лицето му сухо изпука от направената гримаса.

— За пожара?

— Някои неща изплуваха на повърхността. Говорих със Сигрид Карлсен, вдовицата на Холгер Карлсен. Говорих и с други. — Наведох се напред. — Ти си единственият останал жив. Знаеш това, нали?

Той отвори внезапно очите си и ме стрелна с твърд поглед:

— Да, знам това. Виждам го всяка сутрин в огледалото. Виждам го вече трийсет години, всяка сутрин. Разбираш ли?

Кимнах безпомощно.

— Да.

— То ми отне живота. Тогава бях съзнателен и сръчен работник, а какво остана от мен? Минаха много години, преди да се почувствам така добре, както сега. Първите години бяха изпълнени само с воднисти зинали рани и неуспешни присаждания на кожа. Това унищожи живота ми и аз си спомням всичко, Веум, о, всичко си спомням. — Той взе напосоки една бутилка и отпи голяма глътка. — Само не ме занимавай със стари новини. — След още една солидна глътка той каза по-спокойно: — Какво всъщност искаш да знаеш?

Останалите ни слушаха безмълвни. Ниско над нас летеше чайка и пищеше тънко и хрипливо, навявайки спомен за едно ужасно минало.

— Аз… Аз бих те помолил, ти… просто да ми разкажеш за пожара. Пожара, както си го спомняш. Точно както се случи.

Той тихо повтори:

— Пожарът, точно както се случи… Денят, в който гореше… И сега виждам пред себе си производственото хале, като че ли се намирам вътре в него. Бе високо три етажа, за да се използва височината на падане. Боите се подготвяха в огромни цистерни, разделени на по няколко камери. На всеки етаж се прибавяха нови вещества и се осъществяваха нови процеси. На всеки възлов пункт имаше множество контролни скали, уреди за измерване на налягането и така нататък. — Той сякаш се пренесе в друго време, а ние продължихме да седим притихнали. — Най-отдолу лежаха резервоарите за готовата боя, в които тя биваше разреждана, преди да потегли за опаковъчната станция, където празните кутии се движеха на конвейер, напълваха ги с боя и ги опаковаха в картонени кашони, откарвани в експедицията.

Погледнах подпухналото му лице и се опитах да си представя как е изглеждал през хиляда деветстотин петдесет и трета година. По онова време Улай Усвулд е бил около трийсетгодишен, не така пълен, както сега, но по всичко изглеждаше, че е имал силно тяло. Предполагах, че е бил и добър работник. Плещите му все още внушаваха респект и по всичко личеше, че е бил обещаващ мъж. Но лицето… Било ли е красиво? Добре избръснато? Може би с малки мустачки? А косата му, какъв ли цвят е имала? Светъл? Тъмен? Бе ми невъзможно да си го представя.

— Всеки от нас си имаше определено работно място и определени задачи за изпълнение. Но работата, която вършехме, не беше обикновена, във всеки случай що се отнася до производственото хале. Човек трябваше да бъде през цялото време нащрек, да наблюдава внимателно сместа, евентуално да увеличава някои дозировки или да намалява добавката на едни или други вещества. Тоест никой нито за минута не биваше да седи спокойно, а да следи целия процес, който се извършваше в подопечния му производствен възел. Работата бе и физически тежка, особено когато трябваше да се налива допълнително някакъв разтвор, нещо, което изморяваше тялото, но не това беше основната причина за изтощението ни. Най-много страдахме от въздуха, винаги замърсен. В него винаги имаше остатъци от всички примеси, а по онова време в производството на бои се използваха много силни разредители, отровни вещества, които, както чувам, вече са забранени за употреба. Когато денят се търкаляше и работното време свършеше, ние винаги чувствахме главите си натежали и минаваха няколко часа, преди да са почувстваме отново бодри и свежи. Имахме и главоболие.

— Но не поставяхте ли въпрос за всичко това пред управата на фабриката?

Той ме погледна почти презрително.

— Да, да, поставяхме го. Но трябва да знаеш, че тогава времената бяха други. Управата не се интересуваше много от нашите оплаквания. И именно тук бе и една от слабостите на Холгер Карлсен: той не бе достатъчно твърд, когато това наистина се налагаше. Аз никога не съм обвинявал Холгер за това, което се случи, независимо че много други не се сдържаха. Но ако наистина се е опасявал, че в производственото хале отнякъде изтича газ, той просто трябваше да ни призове да напуснем работните си места, тоест да започнем стачка.

— Но ти каза, че той не бил сигурен?

— Не знам бил ли е, или не. Само казвам, че ако наистина се е опасявал от това, трябваше да ни съобщи и да изведе хората от халето.

— Значи не е говорил с вас, с работниците, за това?

Той завъртя глава.

— Виждах го, че ходи напред-назад и мисли за нещо. Моят работен възел бе на предпоследната тераса, а Холгер, като цехов майстор, бе съвсем долу, на пода. Той имаше малко преградено помещение със стъклени прозорци, близо до вратата, където водеше дневника си за извънредните работни часове и записваше количеството на използваните в производството на боите вещества и други подобни неща. От време на време забелязвах, че просто седи и гледа във въздуха, без да вижда каквото и да било. Няколко пъти, сякаш случайно, ме попита: „Не усещаш ли нещо във въздуха, Улай?“, а аз му отвръщах: „В този въздух винаги има нещо.“ Но в деня, преди да се запалим, отново дойде при мен. „Улай — каза той, — ще изляза съвсем за малко. Ще ми направиш ли тази услуга да постъпиш за момент на моето място?“ Разбира се, че веднага се съгласих. Бях най-добрият в работата след него, а за да се седи на мястото му, бе необходим опит. Когато се върна обратно, той се затвори в малката си клетка и остана дълго така, забил поглед пред себе си. Няколко пъти излизаше навън, поемаше дълбоко въздух и отново се прибираше. По едно време видях, че вдига телефона и набира някакъв номер, но сложи обратно слушалката, преди някой да се обади. Същия ден, когато се връщахме вкъщи, аз го попитах, да не би да се е случило нещо. Той гледаше вторачено пред себе си и тихо ми отговори: „Не съм сигурен, Улай. Може би, а не е изключено просто да ми е лошо.“ Повече не приказвахме за това. А на следващия ден… на следващия ден избухна пожарът.

Той направи кратка пауза. Другарите му по чашка го гледаха с широко отворени очи. Стана ми ясно, че те никога не бяха чували тази история. Страхувах се да не го прекъснем. Беше завладяващо да се слуша този човек, единственият останал жив, макар фактически да се е намирал в производствения цех на „Пофугл“, когато огънят се е разразил…

— Спомням си добре този ден. Беше меко, топло утро — както днес, само че през пролетта. Отидох на работа с велосипеда и излязох от къщи по-рано, защото исках да взема един душ. Нямахме такива удобства вкъщи, но във фабриката ползвахме сносен душ и гардероб, които ни бяха много необходими, за да сваляме от себе си мръсотията след работно време.

— Беше ли женен? — Въпросът ми се изсипа неочаквано и бях готов да си прехапя езика за тази грешка, защото веднага забелязах, че той излезе от равновесие.

— Не-е… Живеех у дома, при родителите си. Имах си и едно момиче, но след нещастието… всичко просто… отиде по дяволите. — Погледът му угасна и лицето му потъмня.

Затаих дъх и повече не се обадих.

Той отново, макар и бавно, се върна към темата:

— Започнахме работа в седем и първата половина на деня мина както обикновено. Нищо необичайно. А когато гръмна… това стана толкова бързо, че го виждам като на диапозитиви. Самата експлозия…

— Експлозията неочаквано ли стана, или бе предшествана от друго?

— Не. Нямаше никакви предзнаменования, с изключение може би на съмненията, които са вълнували Холгер. Спомням си всичко така ясно, сякаш е имало пожар вътре в главата ми. А май че наистина имаше. Всичко стана бяло.

— Бяла боя ли правехте в този момент? — попита джуджето.

— Не, не… светлината. Целият огромен цех побеля ослепително за един миг. Експлозията стана над мен, в един от най-горните резервоари. Видях Холгер, той стоеше полуизправен в остъклената си стаичка, сякаш бе чакал това да се случи. Може и да е успял да види нещо отдолу, някакъв признак, че ще има експлозия, миг преди да стане. Един от мъжете горе бе направо вдигнат във въздуха и просто висеше над нас в този ослепително бял момент, там горе, дванайсет метра над бетонния под. В следващия миг… — Той тежко си пое дъх. — Всичко стана така бързо. В морето го наричат огъня на свети Елм — огън, който внезапно обхваща всички корабни въжета. Така стана и при нас. Боята горе се бе запалила и се сипеше върху нас като огнен дъжд във всички посоки, сякаш целият цех се бе превърнал в смъртоносна стихия. Виковете… господи, как страшно крещяха те, като запрени дяволи, като не знам какво… Холгер бе изскочил от остъклената си клетка, грабнал в ръцете си пожарогасител и се опитваше да пръска с него наоколо, но безнадеждно. Беше все едно да пикаеш във вулкан, горе-долу такава бе ползата от пожарогасителя. Излетях надолу по стълбата. Дрехите ми горяха, а на лицето ми сякаш се бе залепила твърда кора, като че не си бях свалял новогодишната маска и тя се бе вгоряла навътре в кожата ми. Когато вече бях долу, аз се препънах в един от падналите на пода. Той лежеше с лице към земята. Хванах го под мишниците и започнах да го влача към вратата. Погледнах натам. Холгер бе захвърлил пожарогасителя. Видях го много ясно как отвори вратата. Силуетът му се очерта в рамката й, после видях, че той се олюля и се хвана за лицето. През всичкото време около нас гореше, избухваха малки експлозии, цялата сграда се тресеше, като че имаше земетресение или бе експлодирала атомна бомба. Усетих, че се свличам на колене. Нямах повече сили да мъкна с мен другия. Гледах отчаяно към вратата и тогава той влезе вътре, куриерът, Харалд Юллвен. Той ме извади от там, ако не бе той…

— Спомняш ли си добре?

— Не, точно в този момент загубих съзнание — прекъсна ме Изгорелия. — Не си спомням нищо повече, освен че гледах нагоре към лицето на Харалд Юллвен, после стана тъмно. Не си спомням нищо повече до момента, в който се събудих в болницата. Бях опакован в бяло от главата до краката и имах такива болки по цялото тяло, та ми се струваше, че ме пекат жив на шиш. Честно да ти кажа, мислех, че съм се събудил в ада.

— Господи, какъв ужас! — възкликна едната от жените.

— Това е ужасно! — каза другата.

— Трябва да се радваш, че в края на краищата си излязъл жив от там, Улай, татенце — простена джуджето.

Изгорелия го погледна със застинали очи.

— Именно това се чудя от тогава, дали наистина съм имал щастие, или щеше да е по-добре и аз да бях изгорял заедно с повечето от другите.

— Ако бе станало така, никога нямаше да ни срещнеш — каза джуджето.

— Петнайсет души си отидоха. Само аз и още двама оживяхме, а след няколко години и тях закопаха в земята. Холгер, Пидиен, мои другари в работата от много години… защо именно аз трябваше да оживея? Те имаха семейства, жени и деца, щеше да бъде по-добре, ако някой от тях беше оцелял… От време на време дори съвестта ме мъчи…

Едната от жените сложи дебелата си ръка на коляното му…

— Не трябва така, не трябва.

— Не трябва? — Той я погледна съвсем покрусен. Все още не се бе отърсил от мислите за преживяното през хиляда деветстотин петдесет и трета година.

Казах му бавно и внимателно:

— Значи Холгер Карлсен е излязъл през вратата и веднага след това вътре е влязъл Харалд Юллвен?

— Да, да… и ме спаси. Той ме спаси, разбираш ли, а този, когото влачих, бе един от другите, които оцеляха, за известно време…

— Точно така. Той те е спасил.

Това бе най-важното нещо за Изгорелия и не желаех да му противореча. Но защо той не бе спасил Холгер Карлсен? Защо Холгер Карлсен не е успял да се измъкне, когато вече е бил излязъл жив от производствения цех? Ясно е, че е имало по-малки експлозии, вероятно е, че е могло да бъде ударен от някоя падаща желязна греда по главата, но дали това са били съвсем допустими неща? Случайностите изплитат около всички нас мрежата на съдбата, но независимо от това винаги остава място на съмнение.

Отворих с бавни движения бутилка бира и я подадох на Изгорелия.

— Вземи. Сигурно ти е пресъхнала устата.

Той ме погледна с празни очи, взе бутилката, захапа я и отпи.

— От много години насам устата ми е пресъхнала, Веум — каза той.