Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (24)

24

Времето в Берген не подлежи на прогнозиране. Годишните времена се появяват и изчезват като карти в ръцете на някой небесен фокусник: неочаквана снежна буря през март, внезапна поледица в майска нощ, слънчев ден с петнайсет градуса над нулата през януари. Сякаш метеорологичните богове играят гигантски мач, използвайки слънцето като футболна топка и го ритат непрестанно извън очертанията на игрището, без да се съобразяват с каквито и да било правила, та всичко да може да се случи.

Тази година лятото се върна точно в прехода между август и септември и продължи две седмици. Но слънцето бързо изчезваше, така че никой не се остави да го заблудят високите температури.

В един от тези последни августовски дни се състоя и първият в историята Бергенски маратон. А на гости в почивните дни на седмицата при мен дойде Томас. Той потропа на вратата ми рано в събота сутринта с перчем, изрусен от слънцето, а под джинсовото му яке се виждаше щампованият на тениската му образ на Мики Маус. Когато отворих, двамата постояхме неподвижно, оглеждайки се един друг. Той изглеждаше малко смутен, но не се възпротиви на прегръдката ми. Бе израсъл през лятото и сега зъбите в устата му не ми изглеждаха така детински едри, както преди.

Не е лесно да се поддържа контактът с детето, което имаш право да виждаш само един път на две седмици. Този път той имаше много да ми разказва и прекарахме заедно една приятна събота. Попитах го дали желае да го закарам вкъщи рано сутринта в неделя, тъй като щях да взема участие в маратона, но за мое учудване Томас пожела да дойде с мен.

— Ще успея после да се върна навреме — каза той.

— Но не е изключено да ти се наложи да ме чакаш дълго — казах, — четири, пет часа, може би.

— Ще си взема книга за четене.

И той наистина извади една книга. Не го попитах каква. Имах чувството, че навикът на сина ми да чете много ще повлияе разстройващо на скритите ми резерви за маратона.

В неделя сутринта небето се очисти от всички летни облаци и когато пристигнахме на стадиона, слънцето заплашваше да се разгори като закъсняло огнено кълбо. О, щеше да бъде доста горещо в Хаугландската долина!

Там на пистата най-запалените бегачи вече бяха готови за загрявка. Други мажеха с вазелин някои стратегически важни места по телата си, лепяха анкерпласт върху зърната на гърдите си и може би за десети път проверяваха как са завързани маратонките им. Пред маратон винаги цари особено настроение. Ако човек не е добре осведомен, би помислил, че всички болници в страната са закрили ортопедичните си отделения и са изпратили пациентите си по домовете им за края на седмицата. Около стартовата линия се говореше само за болки в краката, пищялните мускули, стомаха и други подобни, както и за нервни разстройства, достатъчни да се напълни едно психиатрично отделение, и почти всички участници бяха обладани от дълбок вътрешен песимизъм. Съдейки по това, струваше ми се невъзможно и половината от тези бегачи да са в състояние да пробягат един километър.

Във вътрешния коридор на пистата забелязах Ева Йенсен, обула джинси и навлякла зелена тенис фланелка. Поздравихме се и я попитах дали и тя ще участва. Тя се засмя заразително и завъртя отрицателно глава.

— Ще оказвам само морална поддръжка — каза и хвърли поглед към пистата.

Червената й настилка подканяше, обляна в слънчева светлина, а наоколо хиляди чифтове спортни обувки трамбоваха зелената трева, движейки се напрегнато и кръгообразно. Проследих погледа й и открих по него Вегард Вадхайм, облечен в спортна жълта полицейска фланелка, с черен панталон и тъмносиня защитна фуражка, нахлупена над челото му. Старият национален шампион на дълги разстояния показваше добра форма още при загрявката и сигурно и този път нямаше лесно да се даде.

— Би ли взела с теб синчето ми? — потупах Томас по рамото.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Нека дойде с мен в колата. Ще ви вдъхваме бодрост по пътя.

При нас дойде Вегард Вадхайм:

— Е, най-после и ти излезе на бял свят, Веум.

— Струва си да опитам — казах и направих няколко прикляквания, за да потисна обземащата ме нервност. После тихо го попитах: — Как върви следствието?

Той остро ме погледна:

— Всъщност никак.

— Какво означава това?

— Стигнаха до извода, че между събитията от онези години и това, което се случи сега, не може да има нищо общо. Ако се готви нещо ново, то тогава… — Той вдигна рамене — Ако ли пък не…

Изразът на лицето му беше тъжен. Тъмната му коса се бе попрошарила. Скулите му изпъкваха ясно, цялото му тяло бе слабо и костеливо. Това му придаваше неуморим вид, сякаш очакваше старта всеки момент.

Не оставаше много време. Почувствах окуражаващите погледи на Томас и Ева Йенсен и се наредих до Вадхайм на стартовата линия, сякаш той можеше да ме повлече напред със силата си на отличен бегач. Това му се отдаде през първите петстотин метра. След това той бавно взе да се измъква далеч напред, метър след метър, секунда след секунда. Когато бягахме нагоре към църквата във Фана, гърбът му все още се намираше в полезрението ми. После го загубих от очи чак до срещата ни в Хаугландската долина, само че той вече излизаше от нея, докато аз тъкмо навлизах.

Бях се приготвил да измина разстоянието за три часа и половина, тоест около пет минути на километър. Докъм трийсетия километър се държах добре, но след това пътят започна да става все по-стръмен.

След трийсет и шестия километър разбрах, че съм получил добър урок за разликата между маратона и всички останали видове бягания. Последните шест километра бяха по така стръмен път, че се придвижвах на прибежки. При последната ни среща по трасето Томас ме гледаше с тревога, а Ева Йенсен имаше вид на медицинска сестра, обзета от съмнение, че ще се задържа на краката си.

Но аз завърших докрай бягането, и то с удовлетворителното време три часа петдесет минути и десет секунди: всъщност нелошо постижение за един трийсет и девет годишен мъж, който за пръв път в живота си участва в маратон. Вегард Вадхайм доказа отново класата си и стана победител с време два часа петдесет и пет минути и шестнайсет секунди. Или с други думи, той току-що е излизал изпод душа, когато аз съм пресичал финала. Ева Йенсен предложи да ни закара до града, но аз й отговорих, че и ние сме с кола. След час бях вече в състояние да карам.

Дълго гледах подир Ева Йенсен и Вегард Вадхайм, които напускаха стадиона. Томас ме попита как е протекло бягането, но трябваше да мине доста време, преди да му отговоря.