Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (2)

2

Онзи следобед бе пронизващо студен, валеше дъжд, примесен със сивкавите парцали на лапавица. Пролетта ни бе изненадала още в края на март, но после годишните времена тръгнаха сякаш обратно, та времето подхождаше повече на ноември, отколкото на април.

Прекарах деня в писане на пощенски картички на приятели и познати. Между тях беше и един чудесен малчуган, Веум по фамилия, който живееше високо горе между Стьолен и Скансен и сигурно щеше да се зарадва, като получи вест от мен. Набрах номера на автоматичния информатор за филмите в кината с намерението да изслушам трийсетсекундното резюме на съдържанието на поне един от тях, но неколкократните ми опити се осуетяваха от упорит сигнал „заето“.

Други телефонни номера не набрах. Счетох за неразумно да увеличавам сметката си. Предишния ден бях прочел във вестника следното съобщение:

„Ново! Ново! Детективско бюро «Хари Монсен» открива свой клон в Берген. Разполагаме с международна информационна мрежа и с най-модерни електронни съоръжения. Изпълняваме всички видове поръчки: охрана, наблюдение на лица, разследване! Имаме първокласни сътрудници и гарантираме стопроцентова дискретност!“

Внимателно бях изучил това съобщение. Какво ли имаха предвид под „първокласни“ и „стопроцентова“? Дали да не им се обадя, за да ги попитам, или поне да им пожелая успех? Телефонният номер на бюрото фигурираше в съобщението. Разполагаха и с радиостанция, докато аз бях съоръжен само с един телефон и с една очукана бричка „Мини Морис“, отдавна остаряла за вечните дупки по асфалта, но да я заменя с друга кола, нямах пари. Едва ли можеше да има някакво съмнение: предстояха ми тежки времена.

Беше ден, в който чувствах нужда да се подкрепя с една-две чаши, и излизайки под дъжда, вдигнах яката на палтото си, нахлупих непромокаемата шапка ниско над очите и на прибежки се добрах до входа на заведението.

То ме посрещна както винаги с обичайното първоначално внушение, че е препълнено, но след по-внимателно вглеждане винаги намирах свободно място. Този следобед обаче дъждовното време като че бе прокудило всичко живо от улицата вътре, та мина доста време, докато успях да се настаня, притиснат край една малка масичка с бели пепелници, рекламиращи някакво италианско вино.

Дойде келнер и прибра пепелниците, преди да ме попита за поръчката. Избрах си халба бира, бифтек от кит и се поогледах. Димяха мокри дрехи, саморъчно свити цигари и опушени къси лули. Широки рамене се навеждаха над белите чинии, едри длани сграбчваха полупълните чаши и ги поставяха обратно празни с бързината, с която собственикът на заведението се обръщаше подир келнера — стремително, като човек, който се плаши и от сянката си.

Ялмар Нюмарк влезе поривисто, приглади мократа си от дъжда коса и изтръска водата от палтото си. Огледа се. Нямаше нито една свободна маса, но край моята стоеше празен стол. Той спокойно се приближи, спря пред мен, кимна приятелски и каза:

— Не виждам никой от познатите си. Мога ли да седна тук?

— Ако не ти е нужно много място, заповядай.

Преместих стола си по-близо до колоната срещу масата, после се надигнах и се ръкувахме.

— Веум. Варг Веум.

Подаде ми ръка, която за моя изненада не бе така голяма и силна, както очаквах:

— Ялмар Нюмарк.

Той побутна свободния стол до масата и преди да седне, метна мокрото си палто на облегалката му. Щом келнерът дойде, веднага си поръча халба бира и порция рагу с картофи. После измъкна от джоба на палтото си навит на руло вестник.

— Дяволско време — рече той.

Кимнах в съгласие.

— А освен това говорят, че летата през осемдесетте години щели да бъдат по-студени.

— Хубави прогнози, няма що.

Той ме погледна изпитателно, без да го крие.

— Ти с какво се занимаваш, Веум? Или чакай… нека първо се опитам да отгатна. Навремето много ме биваше за това.

— За какво?

— Да определям професиите на хората.

— Търси тогава моята сред по-нисшите. Там ми е мястото.

— Значи — сред най-доходните? — усмихна се той.

— Не знам за какви доходи говориш — отвърнах аз полуусмихнат и прокарах ръка през косата си, едва започнала да посивява, но щеше сигурно да бъде снежнобяла, когато отминеха студените лета на осемдесетте години.

Той се взря изпитателно в мен. Погледът му се плъзна от светлия перчем към бледото ми „янусово“ лице, а оттам — по грубата синя риза от памучен плат с разкопчана яка, по протърканото яке и синия пуловер под него, чак до кадифените дочени панталони. Не пропусна и палтото, увиснало на облегалката на стола. После заключи глухо, с добродушни нотки в гласа:

— Съдейки по дрехите, аз бих ти определил място сред по-нисшите кадри в университета: аспирант или нещо подобно, може би библиотекар…

— С други думи, видът ми е окаян.

— Не бих казал окаян, но не и на преуспял човек. Не си в крак с модата и защото парите не ти стигат. Въпреки че… Има нещо, което ме смущава. В теб долавям сякаш стила и манталитета на онези, които упражняват свободни професии. И то без особен успех, разбира се.

— Това надали може да се скрие.

— Но зелената ти шапка малко ме обърква. Тя създава впечатление, че работиш на открито — като инженер или нещо от този род.

Донесоха поръчаната храна и аз се зарадвах, че се създаде кратка пауза, в която наблюденията му щяха да поизбледнеят.

Ялмар Нюмарк чупеше филиите хляб на залъци, сякаш бяха просфори, които обаче разпределяше само на себе си и ги топеше в соса на ястието. Продължи монолога си, преглъщайки.

— Мога да си те представя в някоя, да речем, канцеларийка във фирма за търговия на едро от железарския бранш, със секретарска заплата и сигурно без особени задължения, но…

Реших, че достатъчно съм го слушал, и неочаквано казах:

— Аз съм частен детектив.

За миг той остана зяпнал над чинията. После преглътна храната, сграбчи оставения до ръката му вестник, навит на руло, и като удари с него по ръба на масата, се провикна:

— Дявол да го вземе, такова нещо не съм очаквал!

— Сигурен съм.

— Значи ти си бил експертът на тази маса. Да чуем тогава какво мислиш за мен.

Бързо го огледах: бяла риза, широка, позацапана вратовръзка, кафяв костюм с кройка от началото на шейсетте години, пожълтели от никотина пръсти с изпочупени нокти.

— Пенсионер — рекох.

— Е да, а преди това?

Посочих с вилицата си към него:

— Доколкото имам дарбата да отгатвам, мисля, че си бил полицай.

— Правилно.

— Излиза, че сме с близки професии.

— Да, всъщност сме колеги.

— Само дето аз съм доста изпаднал, а ти отдавна си пенсионер.

Известно време продължихме да се храним мълчаливо, след което го попитах:

— Кога се пенсионира?

— Преди десет години. Оттеглих се през седемдесет и първа.

— И как прекарваш времето?

Нещо проблесна в очите му и той ме погледна, хитро усмихнат.

— Ровя се тук-там. Преглеждам стари дела. Неразкрити.

— В криминалния отдел ли служеше?

— Ъхъ… ъхъ… — кимна той и двамата продължихме вечерята си.

През този ден не научих нищо повече, но след това често обядвахме заедно или просто пийвахме по чаша бира.