Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (13)

13

Застанах с гръб към светлозелената врата. На шкафа пред мен стояха портретите на родителите на Ялмар Нюмарк — жълто-кафяви фотографии от началото на века — и ме обзе мисълта, че ако Ялмар Нюмарк олицетворяваше три поколения, родителите му са принадлежали към съвсем друго. Родили са се около 1870 година, по времето на Пруско-френската война, Парижката комуна и пробива на парламентаризма. Когато избухнала Първата световна война, те са били по-възрастни от мен днес, а Берген е бил град без автомобили, дърветата на Фльойен едва-едва са покарвали, а на сушата са излизали с лодка през Стуре Лунгегордеван.

Взрях се в портрета на бащата на Ялмар Нюмарк. Чертите на лицето си той бе наследил от него: четириъгълно и масивно, със здрава челюст. Косата беше къдрава, бухнала над челото му. Изразът — тържествен, както на всички хора, застанали пред фотограф по онова време.

Майката изглеждаше по-смирена. Лицето й се стесняваше към брадичката, а над челото й се пилееха руси къдрици, прихванати на кок. Тъмноока, умислена.

В съседната стая лежеше трупът на техния син, присъединил се към непрекъснато увеличаващото се мнозинство, към което отдавна принадлежаха родителите му, а от него сега бе останала само мъртва черупка и безизразна маска на лицето.

Огледах се. Стаята бе пуста и замърсена. Той бе изживял тук средната възраст на един обикновен човек. След известно време в нея ще се настанят нови хора, ще покрият пода с нов мокет, ще боядисат стените в ярки цветове, ще окачат пъстри пердета на прозорците, ще я украсят с цветя и картини, с мебели, сред които човек трябва да е йога, за да се чувства удобно.

Домашната помощница излезе от спалнята, погледна часовника си и каза:

— Изглежда, че нищо повече не можем да направим.

— Да — вяло отроних аз. — Нищо друго, освен да се обадим в полицията.

Широкото й лице стана сякаш още по-широко и плоско. Кожата на скулите й се изопна и аз почувствах как цялото й разписание за деня отива по дяволите.

— Полиция? Но защо? Вие да не би да мислите… — Тя ме погледна изпитателно.

— Самият той беше полицай — казах. — Преди един месец стана жертва на нещастен случай. Прегазване. Мисля, че ще бъде глупаво от наша страна, ако не се обадим в полицията.

Тя се съгласи.

Веднага предложих:

— Ще бъдете ли така любезна да сторите това? Аз ще остана тук.

— Добре. Мислите ли, че ще се наложи да даваме показания?

— Това става много бързо. Когато идвахте насам, не срещнахте ли някого по стълбите?

— По стълбите? Не.

— Никого?

Тя завъртя отрицателно глава и тръгна към вратата, но веднага се спря замислено:

— Тоест…

— Да?

— По стълбите не срещнах никого. Но идвах насам по улицата, от тук излезе един мъж. Да, да… Той обаче тръгна в обратна посока, та не успях добре да го видя.

— Мъж?

— Да. Той… — Жената прехапа устни и се замисли. — У него имаше нещо…

— Да?

Лицето й изведнъж се проясни и тя каза:

— Да. Точно това: леко влачеше единия си крак, като че ли куцаше.

Сякаш тежка и студена длан притисна гърдите ми:

— Сигурна ли сте, че той… че той наистина куцаше?

— Толкова сигурна, колкото че стоя сега тук. Важно ли е?

— Не знам. Но за бога, не забравяйте да го кажете в полицията! Не забравяйте!

— Няма, разбира се! Ще им го кажа.

Тя хвърли неопределен поглед към спалнята, завъртя дръжката на вратата със свободната си ръка, хванала здраво дамската си чанта е другата, и излезе.

Останах сам и отново се огледах. Холът придоби земен ново значение. Имаше ли нещо съмнително? Вратите на шкафа не бяха ли малко открехнати, сякаш някой току-що ги беше отварял и в бързината забравил да ги затвори плътно след себе си? Не беше ли купът вестници до печката по-разхвърлян от последния път, когато го видях? А как ли изглежда спалнята?

Остра мисъл ме прониза неприятно.

Влязох в спалнята. Опитах се да не гледам Ялмар Нюмарк. Коленичих и надзърнах под леглото. Станах отново и отворих гардероба, вдигнах се на пръсти и погледнах към най-горния рафт, прелистих няколко папки. Побутнах настрана двата костюма и четирите ризи, отместих поглед към обувките в дъното. Примъкнах едната табуретка, качих се на нея и погледнах над гардероба. Най-навътре, към стената, видях стара фланела, другото бе дебел слой прах.

Слязох на пода. Огледах цялата стая. Последната ми надежда беше нощното шкафче. Дръпнах чекмеджето. Видях вътре стара Библия и бюлетин с уж актуални криминални репортажи. Отворих долната вратичка. Употребявана носна кърпа, късче стар вестник и празна тубичка от лепило. Нищо повече.

Изправих се и погледнах право в лицето на Ялмар Нюмарк. Очите бяха стъклени, безмълвни.

Излязох отново от спалнята и огледах предметите в хола. Нищо.

Отидох в антрето, прерових там стенния гардероб, етажерките и малкия скрин. Нищо.

Втурнах се към кухнята. Отворих хладилника. Вътре имаше прясно мляко, картон с шест яйца, няколко тубички топено сирене и найлонова опаковка с домати. Това бе всичко. Кухненските шкафове, чекмеджета и малкият килер също не дадоха резултат.

Застанах пред кухненския прозорец, обърнат към Пудефиорд. В залива Лаксевог стоеше на ремонт голям танкер. Яркият му червен цвят рязко контрастираше с постройките покрай Дамсгордския хребет, по чиято растителност есенните цветове още не бяха сложили меланхоличния си отпечатък. Небето над планината беше синьо-сиво и някак преломено.

Бе един от тези августовски дни, които вещаят есен и зима. И гибел.

Върнах се обратно в дневната. Бях абсолютно уверен: картонената кутия, в която Ялмар Нюмарк пазеше изрезките от вестници и другите материали във връзка с пожара в „Пофугл“, вече не бе в жилището му.