Катрин Белами
Страсти на корта (7)

Седма глава

Лятото бързо преминаваше — трескаво и изтощително за Мелиса, която се състезаваше всяка седмица на покритите с бетон кортове на Америка и Канада, подготвяйки се за Шампионата през септември. След успеха й в Уимбълдън точките й в ранглистата шеметно се увеличаваха и тя достигна до тридесет и петото място, продължавайки да се изкачва нагоре.

Кати беше проверила списъка за Откритото първенство и прогнозите й бяха съвсем оптимистични — Мелиса имаше всички шансове да стане шестнадесета, а с мъничко късмет — да стигне и още по-нагоре. До този момент мигренозните пристъпи не бяха се появявали и тя горещо се молеше жегата и навалицата в Ню Йорк да не предизвикат някоя атака. Но много скоро се появиха по-сериозни неща, за които трябваше да се безпокои.

— Кати? — започна Мелиса, по-скоро нервна, още първия понеделник от Шампионата.

— Мм… какво има?

— Мисля… — пое дълбоко дъх. — Мисля, че може да съм бременна — завърши нещастно тя.

— О, не! — Кати я гледаше с ужас. — Не може да си бременна!

— Мисля, че съм. Онази последна нощ в Англия… Забравих да взема таблетката си — призна й тя. — Мислех си да направя малка почивка последната седмица, преди Откритото, досега трябваше да ми е дошло…

— Дяволите да го вземат! — избухна и прехапа устни, за да не изрече и останалите си мисли на глас. Цялата й упорита работа! Цялата им упорита работа, поправи се тя. Но за бога, беше ли нужно да прави всичко това за нея — помисли си вбесено тя.

— Най-вероятно съвсем напразно се безпокоиш — опита се да я успокои, а и себе си, докато трескаво умуваше какво да предприеме. — Не си казала на никой друг, нали? Даже и на Ник?

— Не.

— Добре. Ще направим така, че никой да не разбере — разсъждаваше на глас. — Ще бъде ужасно да се разбере, че имаш дори съмнение за бременност. Ще купя домашен тест, те са доста надеждни напоследък. Върви да се срещнеш с Лиза на кортовете, както сте се уговорили, не споменавай и думичка за това! Остави ми шишенце урина. Аз ще направя теста, а после ще дойда и ще ти съобщя резултата. Разбра ли?

— Добре — съгласи се, доволна, че най-сетне се е отървала от тайната си и че друг поема нещата в свои ръце.

Кати се изправи, натисна червените си къдрици под една бейзболна шапка и си сложи слънчеви очила.

— Ще дойда колкото се може по-скоро — увери я тя.

Въпреки пиковия час взе метрото до един търговски център, отдалечен достатъчно от Флашинг Мийдоу, където намери пълна с клиенти дрогерия и купи комплекта за тестуване. Когато се върна в хотела, прочете внимателно инструкциите, като грижливо прибра всички опаковки в чантата си, за да не попадне нещо пред погледа на някоя любопитна камериерка, която да го съобщи на пресата.

Тестът й отне само няколко минути и сърцето й се сви, докато гледаше как индикаторът променя цвета си.

— Ах, ти, глупава малка кучка! — изруга тихо тя. Ник Ленъкс беше на път да спечели все пак. А може би не… Започна трескаво да мисли, докато машинално прибираше останалите неща от теста. Може би не…

Тя забърза към тренировъчните кортове и веднага щом я забеляза, Мелиса хукна към нея. Кати насили една весела усмивка.

— Край на паниката! Няма причина за тревоги — заяви самоуверено тя.

— Сигурна ли си?

— Позитивен — изтърси Кати, без да се замисля, и внезапно думата заседна в гърлото й. За щастие тя не забеляза нищо.

— Слава богу! О, Кати, какво облекчение само! Чувствах се малко особено наистина и си мислех, че…

— От жегата е — прекъсна я бързо тя. — И от натоварването. Лиза ще започне да се чуди какво става, по-добре се връщай при нея.

— С удоволствие — Мелиса се усмихна щастливо и забърза към корта.

През следващите дни чувството за вина все повече мъчеше Кати, както и безсилието пред задаващото се събитие. Мелиса, освободена от бремето си — или поне тя си мислеше така, играеше по-добре от всякога. При температури, често надминаващи 100 градуса^[1], много тенисисти трябваше да напуснат корта, някои се налагаше да получат медицинска помощ вследствие дехидратацията, но не и тя. Премина като вихър през трите мача на първите класации; самочувствието й растеше с всеки изминал ден. Тя вече очакваше играта на смесени двойки и беше убедена, че двамата с Джек ще грабнат титлата.

Той не се радваше на Откритото първенство. След Уимбълдън отбягваше Ейс и умишлено участваше в други турнири, но знаеше, че срещата им тук е неизбежна. Игра с Хол на двойките и двамата се класираха на пето място — една степен по-ниско от Ейс и неговия партньор, Алфредо Монтоя, но двата тима се класираха за планираната среща в четвъртфиналите.

Мачът се състоя на Стейдиъм Корт. Публиката, най-вече темпераментни нюйоркчани, викаше за Ейс. Той, от своя страна, толкова искаше да спечели, че чак го болеше. Започна играта си в блестяща форма, не загуби нито една точка от собствените си сервиси, позицията му пред мрежата беше непробиваема, рамо до рамо с неговия партньор. Джек и Хол се справяха по-мъчително, но останаха на ниво до края на първия сет с равен резултат.

Ейс и Алфредо спечелиха с девет на осем, но Джек все още имаше надежда.

— Ейс не може още дълго време да запази тази концентрация — обърна се тихо към Хол, докато изчакваха смяната на полетата. — Рано или късно ще се отпусне, ще видиш.

Нещо повече — Джек знаеше как да провокира загубата на форма. В продължение на пет години трябваше да го спасява след подобни пристъпи на бяс при някои от решенията на съдията, за да поддържа играта, така че започна да атакува страничните линии — знаеше, че Ейс незабавно ще започне да оспорва някои от топките.

Резултатът даже надмина очакванията му. Беше забравил, че Монтоя е точно толкова избухлив, колкото и Ейс. Мексиканецът се присъедини към разправията със съдията и рефера на страничната линия, като ръкомахаше истерично и сипеше обвинения към двамата, в които се споменаваше майката на съдията — нещо, което им спечели наказателна точка и предупреждение за обида, а те все още продължаваха да крещят.

Джек само гледаше и се усмихваше на Ейс, с което още повече го вбеси. Следващото наказание щеше да бъде цяла игра, присъдена в полза на Джек и Хол; след това идваше дисквалификацията.

— Ще загубиш, момченце — изгледа го предизвикателно Джек, но презрителните подмятания не вървяха при Ейс. Той се взе в ръце, проведе някакъв разговор с Монтоя, придружен от настойчиви ръкомахания и мачът продължи. Всъщност Хол беше този, който се срина: изнервен от враждебното отношение на родната публика, той направи двойна грешка, с което загуби гейма и даде предимство на съперниците им. Ейс се ухили и размаха недвусмислено ръце към Джек.

— Не мога да повярвам, че го направих! — прошепна Хол и запокити ракетата на земята. Джек също не можеше да повярва, но реши да използва деветдесетте секунди, за да успокоява и окуражава партньора си.

— Ейс е непостоянен… много скоро ще се разконцентрира — уверяваше го той.

И беше прав, разбира се. Ейс беше изтощен, но в слабостта му избиваше трескава жажда за победа, подклаждана от френетичните запалянковци.

— Хей, аз също съм американец! — не се стърпя Хол и кресна към една особено шумна групичка, която викаше за противниците, след което загуби още един сервис, а с него и мача.

Джек неохотно се приближи към мрежата, очаквайки подигравките на Ейс.

— Ти го загуби, момченце — цапардоса го той с неговите собствени думи и се изсмя. — Казах ти, че никога повече няма да спечелиш друг Голям шлем без мен!

— Предпочитам никога повече да не спечеля нито един мач, отколкото да ти партнирам отново! — отсече Джек.

 

 

Кати трескаво разсъждаваше как по-бързо и по-успешно да се справи с бременността на Мелиса. Беше абсурд да се продължава с този театър, тя много скоро щеше да се досети сама по очевидните признаци. Нуждаеше се спешно от помощ и докато ровеше в ума си за някого, на когото да се довери й хрумваха всякакви други имена, но не и това на Ейс. Нито го харесваше, нито му се доверяваше, но точно в този момент се натъкна на него пред хотела му.

— Нужна ми е твоята помощ. Или по-скоро, нужна е на Мелиса — поправи се бързо тя.

Ейс прикри изненадата си.

— И защо идваш при мен, а не при Джек?

— Не бих могла да отида при Джек в този случай — изрече отвратена тя. Някога може и да бяха близки, но той ясно й даде да разбере, че ролята й в живота му се свежда да бъде треньор на сестра му и да направи успешна кариерата й! — Мелиса е бременна — изтърси тя.

Ейс подсвирна тихо, после повдигна едната си вежда, докато Кати добавяше:

— Тя не знае.

— Моля? — не беше сигурен дали е чул правилно.

— Излъгах я за резултата от теста.

— Защо? Не помисли ли, че тя ще го разбере рано или късно? — попита саркастично той.

— Разбира се, че ще го разбере! Но не можех да й кажа истината точно в началото на Откритото, нали?

— Предполагам, че не. Напоследък тя е кокошчицата, която ти снася златни яйца, нали? — изгледа я подигравателно той. Кати се изчерви.

— Не по тази причина излъгах. Не и това! — повтори, изправена пред скептичния му поглед.

— Надявала си се да пометне, когато играе три поредни сета в тази адска жега — каза внезапно той.

Кати пламна още повече и с това потвърди предположението му. Той се ухили.

— И защо си мислиш, че ме е грижа дали Мелиса ще има дете или не?

— Ник Ленъкс ще бъде на седмото небе, ако тя се раздели с тениса, след това да се ожени за него и заживее като улегнала жена — започна по заобиколен път Кати.

Усмивката му се стопи.

— И какво искаш да направя аз? — грубо попита той.

— Помогни ми да я убедим да го махне. Ти би трябвало да знаеш някаква клиника, някое наистина дискретно място. В момента Мелиса е една от любимките в спорта, ако това се разчуе, от пресата ще я разпънат и тя ще трябва да каже сбогом на всички спонсори и договори, които е сключил за нея Грег Рейнълдс.

— Окей, ще ти помогна — реши Ейс. — Първо на първо, не й казвай, че си я излъгала, така ще загуби доверие в теб. Убеди я да си направи още един тест, когато Джек напусне Ню Йорк — добави той. — Аз ще се заема с уреждането на нещата и когато всичко приключи, ще я изпратим у дома при Роуз да се възстанови.

— Ще трябва да се откаже от последния турнир — намръщи се Кати. — Как ще го обясня?

— Кажи, че е преуморена — Ейс сви рамене. — Но не пускай до нея да припари доктор, за бога. В най-лошия случай ще я накарат да плати за отказването си в последния момент, но това е най-малката ти грижа. Ще ти позвъня, когато организирам нещата.

Кати кимна и се отдалечи, чувствайки се във висша степен дискомфортно от това, което беше се заела да свърши. Но все пак не беше същото като да я насилва да направи аборт, самоуспокои се тя; той щеше да бъде неин избор…

 

 

— Мелиса? Дойде ли ти вече мензисът? — попита небрежно Кати няколко дни по-късно. Откритото първенство вървеше към приключване, Джек току-що беше се отбил да си вземе довиждане на път за летището.

— Не. Мислиш ли, че нещо може да не е наред?

— Може би все пак е по-добре да се направи още един тест — каза Кати и се изправи. — Ще отида да купя още един комплект, просто за да бъдем сигурни.

— Окей — съгласи се Мелиса и когато Кати излезе, страховете я връхлетяха с нова сила.

Кати всъщност вече беше набавила нещата и само слезе до фоайето, за да позвъни на Ейс. Той трябваше да намине след известно време, уж случайно.

Докато чукаше на вратата, той чу хълцанията на Мелиса, но се престори, че не забелязва нищо, докато Кати вървеше след него към стаята.

— Здрасти, отбих се просто… ей, какво има? — попита и отиде при Мелиса, като обви ръка около рамото й.

— Нищо — изсъска тя и той повдигна вежди към Кати в смисъл „Какво ще правим сега?“. Не можеше да предложи помощ, която не му е поискана.

— Кажи му — настоя нетърпеливо Кати. — Той най-вероятно има опит в подобни ситуации — добави злъчно тя.

— Трябва да говоря с Ник… — започна Мелиса.

— Не! Не, докато не си решила какво ще правиш! — заяви Кати и застана отбранително пред телефона.

— Някоя от вас ще ми каже ли, ако обичате, какво става тук? Хайде, миличка, може би мога да ти помогна — погледна я насърчително той и дълбоко в себе си наистина съжаляваше за бременността й.

— Не знам какво да правя! — изплака тя — О, Ейс, бременна съм!

Тя зарови лице в рамото му и се разрида. Той сключи ръце на гърба й.

— Всичко е наред, всичко може да бъде оправено — заповтаря като в мантра той.

— Как?

— Не е необходимо да се занимаваш с това — каза бавно той, като внимателно подбираше думите си.

— Искаш да кажеш аборт? Не мога да го направя! — Мелиса се изтръгна от прегръдката му.

— И защо? — намеси се Кати. — Ти не искаш бебе, нали?

— Не, разбира се, но… просто ми се ще да не бях забременявала — добави тя с потрепваща устна.

— Е, да, но ти си — отряза безцеремонно Кати. — Но няма нужда да си останеш бременна — всичко може да приключи само за един ден или там някъде и ти можеш да продължиш да живееш живота си — тя смекчи тона. — Мелиса, ти работи толкова упорито, за да захвърлиш точно сега кариерата си заради едно дете, което даже не искаш!

— Но Ник би искал да го задържа, това е и неговото дете.

— Не той е бременен. И не му се налага да изостави всичко, за което е работил, за разлика от теб!

— Може би не, може би ще мога да се справя и с двете — изрече бавно Мелиса. Първият ужасен шок беше преминал и тя вече можеше да разсъждава. — Аз съм само на деветнадесет, бих могла отново да достигна нивото си в класацията…

— Не, не би могла — изрече с равен глас Кати. — Даже и най-леката бременност да караш и да преживееш най-лекото раждане, никога няма да наваксаш изгубените позиции — и по-рано са се опитвали. Но да предположим само, че евентуално би могла — продължи бързо тя, чувствайки, че Мелиса иска да я прекъсне. — Какво ще стане с бебето? Кой ще се грижи за него, докато обикаляш света? Ти — едва ли, ако настина сериозно възнамеряваш да се върнеш към спорта — в Шотландия ли ще го оставиш? Да го отглеждат Ник и Шийна?

„О, добро попадение“, помисли си с възхищение Ейс, Кати всъщност нямаше нужда от неговата помощ.

— Не, аз… — Мелиса се намръщи и леко поклати глава.

— Ти не вярваш сериозно, че Ник ще те остави да кръстосваш света, понесла кърмаче, нали? Не и след като можеш да го оставиш в добре уреден дом? — невярващо попита Кати. Знаейки, че поема голям риск, тя взе телефона и го подаде на Мелиса. — Ако му кажеш, че си бременна, той ще те затвори в онзи свой замък и никога няма да те пусне — извиси предупредително глас тя.

Мелиса се поколеба, после се извърна. Кати стрелна Ейс с триумфиращ поглед.

— Остави го на мен, скъпа — пропя нежно той. — Не се тревожи, скоро всичко ще бъде минало.

Той тръгна към вратата, помръдвайки ръка към Кати да го последва.

— Ето — подаде й картичка с името и адреса на клиниката. — Записана е за 10 часа утре под името Смит. За бога, плати сметката в брой. Ето ти и няколко приспивателни таблетки, за да я крепят дотогава.

Кати кимна и прибра хапчетата и адреса в джоба си.

— Колко време ще остане там?

— Не съм сигурен — никога не съм се задържал достатъчно, за да ги прибирам — заяви жизнерадостно той. — До вдругиден, предполагам. Запази й място за полета в четвъртък и се обади на Роуз, кажи й само, че Мелиса е преуморена и има нужда от почивка. Какво ще правиш с Негова светлост?

— Ник? Нищо. Той вече й се обажда днес, така че няма да позвъни, докато вече не е станало твърде късно, за да я спре. Няма нужда изобщо да знае — добави небрежно тя.

Ник усещаше как го обзема нервност от невъзможността да се свърже с Мелиса. Първо се натъкна на Кати, която му заобяснява надълго и нашироко, че Мелиса или дава интервю, или е отишла да пазарува, но истински започна да се тревожи, когато Мелиса не му позвъни в отговор. После разбра, че се е отписала от хотела си в Ню Йорк, но все още не е пристигнала на следващото местоназначение от турнира.

Като се насилваше да запази спокойствие, той позвъни в Белууд.

— Тя е тук — съобщи му Роуз за негово голямо облекчение.

— Мога ли да говоря с нея?

— Сега спи — отговори му Роуз, очевидно не й се щеше да я буди. — Абсолютно е изчерпана, Ник. Пълно изтощение. Едва е продумала и две думи, откакто я посрещнах на летището.

— Болна ли е? — загрижено попита Ник.

— Тя твърди, че не е; просто била уморена след Открития шампионат. Играла е ужасно много мачове и през двете седмици температурата не е паднала под 100 градуса. Непрекъснато й говоря, че работи прекалено много, но ти знаеш колко е амбициозна. Кати се обади да ми каже, че я изпраща за малко вкъщи — получила е пристъп на мигрена и тя е решила да я отпише от участие през последната седмица.

— Разбирам — каза тихо Ник; звучеше правдоподобно, но защо Кати не му беше казала истината? Ако това беше истината…

— Защо не дойдеш тук? — предложи му Роуз. — Сигурна съм, ще се зарадва, като те види, а и ще се почувства по-добре, като си отспи довечера.

— Да, ще тръгна утре — реши той, въпреки че не беше толкова сигурен, колкото Роуз, че Мелиса ще се зарадва да го види. Силно се надяваше опасенията му да излязат неоснователни, но не можеше да се освободи от мисълта, че тя не се е отнесла почтено с него.

Винаги беше живял с чувството, че това може да се случи, тя беше само на деветнадесет и повечето време прекарваха разделени, а не заедно. Беше останала няколко седмици в Ню Йорк сама с Ейс и Хол, а той нямаше доверие както на единия, така и на другия, що се касае за отношението им към нея. Отново се замисли за последния си разговор с нея — тя звучеше, както обикновено, ведро и оптимистично. Поклати глава и реши да спре да се тормози — нещо, което беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Много скоро щеше да разбере истината, така или иначе.

Когато Роуз дойде да я види в пет часа за чая, Мелиса все още спеше. Изглеждаше толкова… отслабнала, помисли си с тревога майка й. Беше й останал само слънчевият загар — иначе чертите й бяха изопнати, под очите й се очертаваха тъмните кръгове на преживяна мъка. Роуз остави сандвичи и мляко на страничната масичка и тихо излезе от стаята; надяваше се новината за пристигането на Ник да повдигне поне малко духа й.

 

 

— Ник пристига тук? Днес? — тя се втренчи с ужас в майка си, после се отпусна отново немощно на възглавниците. — Трябва да се махна оттук, точно сега не мога да се изправя лице в лице с него — прошепна отчаяно. — Ще ме откараш ли до летището? — Тя трескаво започна да отмята завивките.

— Не, няма — заяви Роуз и отново я загъна. — Оставаш си точно тук, където ти е мястото — отсече тя и седна на леглото, за да бъдат погледите им на едно ниво.

— Хайде да видим сега, защо не искаш да се срещнеш с Ник?

— Не мога — лицето й се сгърчи. — Той ще ме намрази — прошепна едва чуто тя.

— Разбира се, че няма да го направи! — каза нежно Роуз и отметна косата от челото й, после въздъхна. — Какво се е случило? Кажи ми, какво има? Или по-скоро трябва да попитам „кой?“ — попита тя, достигайки до същото решение, както и Ник.

Мелиса поклатя глава.

— Не мога да ти кажа, ти също ще ме намразиш — прошепна отчаяно тя.

— Никога! Независимо от това, което си направила, никога не бих могла да те намразя, скъпа. Сама ще го разбереш, когато имаш собствени деца… — млъкна объркано, когато Мелиса се разплака; мъчителни ридания разтърсиха цялото й тяло. Роуз я притисна в обятията си и започна да милва гърба й, като се опитваше да я успокои.

— Кажи ми, моля те! — настоя тя.

— Не исках да го направя! То… не исках и тази бременност — изплака Мелиса.

Роуз затвори очи. О, боже, не, не и това. Тя потисна шока и неодобрението си и внимателно изкопчи всички подробности от нея, като се мръщеше от време на време, докато проследяваше всички изпитания, през които е преминало нейното дете. Е, вярно е, че това беше Ню Йорк, но как са успели да уредят всичко толкова бързо?

— Ти не се ли консултира преди… операцията?

— Не. Исках само този кошмар да свърши. Мислех си, само веднъж всичко да приключи, все едно не е било. Но не стана така.

— Не, предполагам, че не.

— Ще кажеш ли на Ник, че не мога да се срещна с него? Или че вече съм заминала? — попита отчаяно Мелиса.

— Не — поклати глава със съжаление. — Той бездруго вече достатъчно е притеснен за теб.

— Какво да му кажа? — Мелиса погледна очаквателно майка си, сякаш тя знаеше отговора и Роуз не посмя да срещне погледа й.

— Нямам представа — каза безпомощно тя. — Той ще се почувства наранен и ще бъде ядосан. Но ти трябва да му кажеш истината…

„Боже!“, възкликна тя, съзряла сноп светлина от фаровете на приближаваща кола, докато сребристосивият ягуар завиваше по алеята.

— Той вече е тук, трябва да е кормувал през по-голямата част от нощта.

— О, не! — Мелиса зарови лице във възглавницата.

Майка й се поколеба, после бавно слезе да го посрещне.

— Здравей, как е тя тази сутрин?

— Страхувам се, че не е добре — запъна се Роуз. Ник почувства, че й е неловко и му призля, явно беше преценил правилно нещата.

— Опитай се да я разбереш — примоли се Роуз, той пое дълбоко дъх и кимна.

— Къде е тя?

— Все още в леглото — каза Роуз и тъжно го загледа как се изкачва по стъпалата.

Ник поспря нерешително, преди да влезе в стаята, мислеше си, че е достатъчно подготвен за това, но се оказа, че не беше. Нямаше навик да губи. Освен това, от мига, в който се влюби в нея, не беше се изкушавал да кривне от правия път. Знаеше, че това с Мелиса е нещо много специално, но тя нямаше база за сравнение. Е, поне доскоро нямаше… Пое още веднъж дълбоко дъх, изпусна го пресекливо и пристъпи в стаята.

Тя лежеше с изтерзано лице, по бузите й личаха следи от неизсъхнали сълзи.

— Моля те, погледни ме.

— Не мога — прошепна Мелиса.

— Обичаш ли ме все още?

— Да — кимна и той почувства как обръчът на болката малко се отпуска.

— Ако ме обичаш, ще го превъзмогнем — каза спокойно той и тръгна към нея, отпусна се на ръба на леглото, но не понечи да я докосне.

Мелиса вдигна поглед, пълен с надежда:

— Мама каза ли ти…?

— Не. Кажи ми, Мелиса, какво? — гласът му натежа от напрежение и тя прехапа устни; трябваше да му каже.

Как можа да бъде толкова глупава и даже за миг да си повярва, че ще може да запази тайната от него? И да продължи както по-рано, все едно че нищо не е било?

Седна в леглото, сключила нервно пръсти в скута си. Погледна го още веднъж умоляващо, съвсем бегло, после бързо отмести поглед, неспособна да понесе болката и очакването, изписани на лицето му. Още по-непоносимо щеше да бъде леденото презрение, с което щеше да посрещне новината. След като узнаеше какво беше сторила…

— Мелиса! Ще полудея! — Ник прокара пръсти през косата си. — Кажи ми какво се е случило!

— Беше… онази последна нощ, която прекарахме в „Ред Лайън“ — започна пресекливо тя. — Забравих да взема контрацептивната си таблетка… — Тя млъкна. Господи, това беше нечовешко!

— Ти си бременна? Но това е прекрасно!…

— Бях, вече не съм — прекъсна го бързо Мелиса.

— Претърпяла си спонтанен аборт — Ник й предложи един по-лек изход, по-скоро твърдейки, отколкото задавайки въпрос. Мелиса отчаяно искаше да излъже и почувства, че и той го иска; той би го приел или поне би се престорил. Но връзката им нямаше да го понесе.

— Не — едва чуто прошепна тя, разбивайки надеждите и мечтите му. Той се изправи и отиде до прозореца, загледан навън с невиждащ поглед, докато тя отчаяно се опитваше да се овладее.

Мелиса направи колебливо движение към него, но здраво стиснатите му юмруци и упорито издадената челюст отнеха и последния опит да събере кураж и да му обясни всичко, да моли за опрощение и разбиране. Тишината натегна, напрежението в стаята стана непоносимо.

— Ник…

Той изпусна дълга въздишка, после бавно обърна главата си към нея и я погледна право в очите със сив и преценяващ поглед, сякаш се питаше защо изобщо някога беше я обичал, помисли горчиво Мелиса, докато се опитваше да не загине под този изпепеляващ поглед.

Но когато най-сетне заговори, гласът му беше изненадващо спокоен и овладян, без да издава нищо от чувствата му.

— Странно е — започна почти замечтано той, — че единствената дума, която пулсира в мозъка ми е „защо?“ — което е глупаво, защото знам защо. Заради кариерата ти — последното беше изречено като удар с камшик и тя се сви. — Не заслужавах ли поне да беше се посъветвала с мен? — изсвистя камшикът отново.

— Съжалявам — в очите й бликнаха сълзи и тя го погледна умолително. — Аз наистина те обичам… — започна Мелиса, но дрезгавият звук на подигравателния му смях я срази и тя млъкна. Гледаше го как се обръща и тръгва към вратата и внезапно осъзна, че той ще си отиде, скочи и се втурна след него.

— Недей… моля те, Ник… Какво смяташ да правиш?

— Връщам се в Гленгъри — замълча и сведе поглед към нея, а около устните му заигра слаба усмивка. — Ще направя това, което отдавна трябваше да сторя — ще се оженя за Шийна.

— Не! — протегна ръце към него, но той я отблъсна и се отправи към стълбището. Хукна след него, разтърсена от ридания, но Роуз я спря.

— Не сега, скъпа, нужно му е време. Ти трябва да му дадеш време.

Мелиса падна на колене и зави на глас, сякаш сърцето й се късаше.

 

 

Прислугата в Гленгъри вече беше си легнала и Шийна се канеше да направи същото, когато чу Ник да се връща. Излезе да го поздрави, но усмивката й помръкна, когато го погледна.

— Случило ли се е нещо? — попита изплашено тя. — Защо се връщаш толкова скоро?

Ник не си направи труда да й отговори и мина покрай нея, а тя заприпка след него към трапезарията. Очите й се разшириха, когато той измъкна две пълни бутилки с уиски от шкафа.

— Ник?

Застана решително на пътя му, докато той се опитваше да я заобиколи, погледът му се спря върху нея — късчета лед.

— Имам нужда веднага да погълна голямо количество от това питие и гледката няма да бъде твърде приятна, така че предлагам ти да си легнеш и да забравиш, че изобщо си ме виждала — кресна той.

Шийна отстъпи смаяна и го загледа плахо как взема стъпалата по две наведнъж, после влезе в кухнята и пъхна в микровълновата печка огнеупорен съд с останалото печено, гарнирано с ориз и картофено пюре, добави хляб и сирене към подноса и тръгна към стаята му.

Почука и влезе, но едва не го изтърва от ужас. Прозорецът зееше широко разтворен, Ник висеше навън с цялото си тяло.

— Ник! — изпищя Шийна. За нейно облекчение той се обърна и затвори прозореца. — О, боже! — въздъхна тя и внимателно остави храната на една помощна масичка. — Помислих си…

— Какво? Че се каня да скоча? — Ник се изсмя зловещо. — Не. Вече имаше достатъчно смърт в това семейство — добави яростно той.

— Какво се е случило? Да не би нещо с Керълайн или някое от момичетата?

— Не — той измъкна тапата от бутилката и пое дълга глътка. Шийна отмести поглед — неприятно й беше да го гледа — и забеляза празното място на стената, където по-рано висеше портретът на Мелиса.

— Портретът на Мелиса! — възкликна тя. Ник завъртя глава по посока на прозореца.

— Изхвърлих го — отново надигна бутилката. — Край. И недей да се преструваш, че съжаляваш — изгледа я предупредително.

— Наистина съжалявам да те гледам как страдаш така — меко каза тя.

Ник я погледна, погледът му беше твърд.

— Може и да е така — безразлично каза той.

— Да не си е намерила някой друг?

— Не — Ник се свлече в едно кресло и продължи да пие. Не се получаваше. Вместо да притъпи сетивата му, алкохолът втвърдяваше още повече буцата лед около сърцето му и само увеличаваше болката. Затвори очи, за да я пропъди, но тогава единственото, което виждаше, беше Мелиса — с лице на ангел и сърце от камък. Как го е направила? Не беше сигурен дали го е изрекъл на глас, когато Шийна повтори:

— Как го е направила? Какво е направила?

— Да абортира моето дете — изрече той с равен глас.

— О, боже, това е отвратително. Ник, съжалявам…

Той сви рамене и отново отпи. Шийна приближи до втората бутилка и незабелязано я скри зад гърба си.

— Тя дори не ми каза; знаела е, че няма да аплодирам решението й. Как може блъскането на една топка да бъде по-важно за нея от едно дете, от едно семейство? — Той отново пое дълга глътка от шишето, после замислено се взря в Шийна. Не беше възнамерявал да изпълни заплахата си, изречена пред Мелиса, но какво пък толкова? — Какво ще кажеш да направим втори опит и да се оженим? — подхвърли небрежно той.

Шийна се поколеба, видимо доста изкушена. Да остане завинаги в Гленгъри? Да има съпруг и деца, и осигурен живот, за който така копнееше? Погледна Ник: той беше се отпуснал в креслото със затворени очи, очевидно, без да се интересува какъв ще бъде отговорът й.

— Попитай ме пак, когато превъзмогнеш Мелиса.

Тръгна към вратата, понесла втората бутилка със себе си. Може би, след като изпразнеше първата, изобщо нямаше да си спомни за нея или поне нямаше да бъде в състояние да тръгне да я търси.

След като прибра бутилката в шкафа, тя взе фенерче, излезе в предната градина и се зае да търси портрета — беше сигурна, че Ник ще съжалява по-късно, че го е изхвърлил. Откри го точно под неговия прозорец и го понесе в сградата, за да инспектира на спокойствие пораженията. Рамката беше се разцепила по протежение на едната страна, но самото платно беше непокътнато. Шийна се загледа в щастливото, усмихнато лице и леко поклати глава.

— Глупаво момиче — нежно промълви тя. Странно, но чувстваше жалост към нея, както и към Ник. Искаше да я махне от живота му, но не и по този начин.

 

 

Болката на Ник от махмурлука беше почти адекватна на мигренозния пристъп, който връхлетя Мелиса след заминаването му. Но докато той се разпореждаше като побеснял из имението, раздаваше заповеди и търсеше виновни, тя можеше единствено да лежи завита до брадичката на спуснати щори. Не вземаше лекарства. Чувстваше, че този път трябва да изтърпи болката като наказание, да понесе непрекъснато връхлитащите я заслепяващи атаки като изкупление за греха й — от аборта или от загубата на Ник.

Роуз беше тази, която се обади на семейния лекар и на Даниъл. Бледа и трепереща, тя едва успя да си вземе душ и да измие косата си, после погълна насила малко супа, докато майка й се суетеше край нея.

— Не казвай на татко — примоли се тя. — Нито на Джек.

— Няма. Баща ти си мисли, че изтощението е предизвикало мигрената, това е всичко — увери я Роуз. „А Джек, така или иначе, не говори с мен“, помисли си тъжно тя.

Кати се обади същата вечер, за да разбере как е Мелиса. Вече беше звънила два пъти и знаеше за посещението на Ник и за последвалата мигрена — още нещо, за което трябваше да изпитва вина.

— Как си?

— Физически съм доста добре — отвърна апатично Мелиса.

— Не се опитвам да те ободря — поколеба се, — но искам да ти кажа, че си включена в листата за турнира в Цюрих другата седмица. Ако не се появиш, ще се задават въпроси.

Мелиса затвори очи. „Кой го е грижа?“, помисли мрачно тя.

— Мелиса, да се върнеш към работата си и да жънеш успехи е единственото нещо, което има значение — добави натъртено Кати.

— Предполагам, че си права — съгласи се вяло тя. — Няма да се почувствам по-зле, отколкото сега. Излитам утре.

Роуз я откара до летището, стиснала неодобрително устни в права линия.

— Още е много рано — повтори й тя за кой ли път. — Остани с мен, докато посъбереш сили.

— Не, ще полудея, ако продължа да се размотавам наоколо — заяви твърдо Мелиса, но въпреки това се притисна силно до майка си в мига на раздялата.

— Ще бъда ли щастлива отново някога? — прошепна и Роуз преглътна, за да задържи сълзите си. — Съжалявам, въпросът беше нечестен. Не се опитвай да ми отговориш — понечи насила да се усмихне и я целуна по бузата. — Чао, мамо.

— Довиждане, скъпа. Пази се — каза тъжно Роуз.

 

 

Когато Ейс научи за заминаването на Мелиса, направи свои планове за пристигането си в Англия в ранните часове на утрото. Джек не беше се обаждал на Роуз след аборта, така че не знаеше доколко е осведомена за неговото участие в интригата, но си даваше сметка, че обясненията можеха да минат по-безболезнено, когато е още сънена.

Плати на таксито и бавно тръгна по алеята, приковал поглед в старинния замък, окъпан в сребриста лунна светлина. Мисълта, че притежава Белууд, винаги го изпълваше с трепет — беше изминал дълъг път, от бордеите на Лос Анжелис до това късче английска история, до тази къща, упомената в пътеводителите, в която бяха отсядали кралски височества.

Насочи се към къщата и крадешком се заизкачва по стълбата. Хвърли нещата си в стаята за гости, която по всеобщо мнение беше „негова“, доколкото така бяха поне осведомени останалите, после свали дрехите си, преди да влезе в господарската спалня, която Роуз поделяше някога с Даниъл.

— Какво! — Роуз подскочи и тутакси се разбуди, докато той се промушваше при нея. Опита се да седне, но Ейс я бутна обратно на възглавницата.

— Шшт, аз съм — измърмори той и засмука възглавничката на ухото й, докато пъхаше ръка под нощницата й.

— Ейс! — Роуз бързо глътна корема си; искаше й се да не беше яла толкова много, докато Мелиса беше при нея.

— Какво си облякла, по дяволите! — изсумтя той, докато се опитваше да се оправи, както му се стори, с цели метри плат.

— Нощем тук е хладно — обясни сконфузено тя, докато се измъкваше от усуканата нощница.

— Не и след като вече съм тук — заяви Ейс. Той отново я повали на матрака и ръцете му започнаха да обхождат извивките на тялото й, обхванаха пълните й гърди, наведе се и трескаво ги засмука. Чу как дишането й се ускори и мушна ръка между краката й.

— Мелиса добре ли е? — попита той, без да отделя устни от шията й.

— Не, тя… о-о, колко е сладко така… — Роуз въздъхна, после бързо покри ръката му със своята, за да забави деликатните му движения — не можеше да разсъждава, докато той правеше това с нея! — Как можа да уредиш нещата, без да си разговарял с мен?

— Нямаше време за семейни конференции — обясни търпеливо той. — Когато не успя да намери Джек, Кати се свърза с мен — излъга Ейс. — Двете с Мелиса бяха се паникьосали като побъркани — целият свят щеше да научи, ако не бях ускорил нещата. Вярно е, че сега все още се чувства зле, но тя не искаше детето. Ще стане голяма тенисистка.

— Но не може да гука на един тенис трофей — промълви тъжно Роуз. — Можеше да преустанови временно кариерата си и да продължи след раждането — аз бих пътувала с нея и бих се грижила за бебето.

— Съжалявам — опитваше се да прозвучи безгрижно. — Мислех си, че постъпвам правилно. Един ден ще има деца — когато бъде готова.

Той пое пръстите й в устата си и ги засмука, после обърна ръката й и целуна дланта.

— Нейният лорд би трябвало да бъде разстрелян, задето я е забъркал в такава каша — добави за свое оправдание, въпреки че малко по-късно сантиментите отстъпиха място на реалността, напомняйки му да си сложи кондом. Но в този миг Роуз вече беше забравила за страданията на дъщеря си.