Катрин Белами
Страсти на корта (4)

Четвърта глава

Три седмици по-късно Мелиса и Кати пристигнаха в Мелбърн за Открития шампионат във Флиндърс парк. Мелиса беше се представила добре в подгряващите турнири, трупайки точки в ранглистата, като си спечели директно включване в основния списък на играчите от Открития шампионат. Климатът й харесваше, както и твърдата повърхност на кортовете, и тя с нетърпение очакваше началото.

След като се настаниха в хотела, тя отиде да види Джек сама.

— Как са нещата вкъщи? — попита той.

Мелиса се поколеба, но успя да сдържи обещанието си отвърна, че всичко е наред.

— Как е Ник? — попита отново той.

— О, той е чудесен! — възкликна тя. — Виж какво ми подари за Коледа! — Мелиса гордо протегна ръката си напред и Джек се възхити на пръстена, отбелязвайки си, че го носи на дясната ръка, но не направи никакъв коментар.

— Ще играеш в смесените с мен — съобщи й той. — Ще партнираш ли на Кати в двойките за жени?

— Не, на Лиза Ренуик — стигнахме до финалите в Оуклънд.

— Това е добре — каза Джек с някак отсъстващ глас.

Лиза Ренуик — не беше ли тя сестрата на Хол? Интересно, помисли си той, но по-късно, когато американците се поживиха на корта за тренировки, а Кати съсипа сестра му от работа, изобщо не се изненада.

Хол беше доволен, че двете ще играят заедно, и поздрави Джек като близък приятел, когото не беше виждал от години.

— Страхотно е, че момичетата се сработиха, нали? — ухили се той.

— Така ли? — невъзмутимо отвърна Джек. — Една тяхна поява на финалите не ги превръща автоматично в Навратилова и Шривър, нали? — завърши презрително той.

— Ще бъдат страхотни! — заяви убедено Хол. — Нарекох ги „Тандема — шоу Лиса и Лиза“. Сигурен съм, че пресата ще ги хареса — той понижи глас: — Онова момче в Англия все още ли е на хоризонта?

— Страхувам се, че да. Той е „чудесен“ — изимитира сестра си Джек. — Виж само какво й е купил за Коледа! — протегна ръка той и Хол се засмя.

— Вече го видях, но тя не го носи като годежен пръстен. Както и да е, той е на другия край на света. Не можеш ли да подметнеш някоя добра дума за мен? — попита с надежда той. — Срещнах го на няколко пъти в Ню Йорк — той очевидно не си пада твърде по тениса. Тя има нужда от момък, дето ще я подкрепи в кариерата й, а не да й прави спънки.

— Не мога да се меся там — заяви Джек и взе ракетата си. — Хайде, нека погледаме шоуто „Лиса — Лиза“ на живо.

 

 

Мелиса гледаше мрачно през прозореца на хотелската си стая, без да обръща внимание на дискусията относно нейното бъдеще. Беше се справила добре в Мелбърн, стигайки до третия мач в индивидуалната игра, и до четвъртфиналите на двойки по равно. Приходите от наградния фонд означаваха единствено, че по-скоро, отколкото се беше надявала или очаквала, щеше да изплати дълга си към Джек. Но удовлетворението от всичките тези добри постижения беше помрачено от едно телефонно обаждане на Ник — Стареца беше получил инсулт и той трябваше да направи промяна в плановете си за нейния рожден ден.

И сега Джек и Кати — слава богу, отново приятели благодарение на намека за някакъв неин нов приятел в Ню Йорк, обсъждаха стратегията на нейната кариера за следващите месеци.

— Мелиса, а ти какво мислиш по въпроса? — обади се Джек. — Мелиса! — повтори той, повишавайки тон, и тя най-сетне се обърна с лице към него.

— Кати е права дотолкова, че… ами ще играя с тези, които смятате за най-добри — безучастно обяви тя.

— Окей, това е решено. Кати, ще имаш ли нещо против да поговоря насаме с Мелиса? — попита по-скоро с извинителен тон Джек, тъй като бяха в нейната стая.

— Не, разбира се — усмихна се пресилено тя и се измъкна от стаята.

— Какво има? — попита Мелиса, осъзнала най-сетне, че не е единствената с проблеми наоколо.

— Мама се обади по-рано днес. Искаше да знаем, че „Белууд“ е обявен за продан. Татко се пренася в една от по-малките ни ферми.

Мелиса го зяпна напълно стъписана.

— О, не! Мислех си, че е оправил всичко! Твоя е вината, че продава — защо не го купиш?

— Точно за това исках да поговорим — прекъсна я нетърпеливо Джек. — Това е и твой дом, нали? Аз не се виждам в провинцията, даже и да скъсам с тениса, но „Белууд“ е притежание на семейството повече от триста години.

— Мм, знам — въздъхна нещастно тя. — На колко е оценен горе-долу?

— Около два милиона — съобщи с равен глас Джек, а тя направи физиономия.

— Доста скъпа цена за сантименти и спомени от детството.

— Търгът е след две седмици. Ще те уведомя какво смятам да направя — погледна часовника си и се изправи на крака. Трябваше да хване самолет. — Наистина се гордея с начина, по който игра — добави и я целуна по бузата.

— Благодаря, но и Кати заслужава похвала — усмихна се тя, опитвайки се да прикрие депресията си. Мразеше да се разделя с него, мразеше да не бъде с Ник, а и не й беше толкова безразлично да загуби „Белууд“, колкото й се искаше да изглежда отстрани. — Предай поздравите ми на Ейс.

— Ще му кажа довиждане от твое име — подметна сухо Джек, прегърна я отново и излезе от стаята.

 

 

— Скоч? — предложи Даниъл и Ник кимна. — Не си дошъл да купуваш, нали? — добави и му подаде чашата.

— Не, просто исках да видя още веднъж мястото. А и Мелиса ме помоли да прибера личните й вещи.

— Всички са опаковани в надписани кашони — увери го Даниъл. — Съжалявам за чичо ти… прочетох във вестника. Аз… — Даниъл млъкна, дочул гласове във вестибюла. И двамата познаха звънливия глас на Мелиса и едва не се сблъскаха в желанието си да я поздравят едновременно. Ник спечели надбягването и я грабна в обятията си, заровил лице в косите й, вдъхващ жадно опияняващия й аромат. Наведе се и я целуна задъхано, забравил за присъствието както на Даниъл, така и на Роуз, която я придружаваше.

— Боже, наистина имах нужда от това — възкликна той, когато успя да се отдели от устните й, и двамата си поеха дъх. — Колко можеш да останеш?

— Само днес. И довечера — усмихна се прелъстително тя. — О-па! Забравих да направя реверанс — подкачи го тя за новия му статус. — Извинете, сър… — тя прегъна коляно и отметна въображаем кринолин.

— Престани да се гавриш с мен! — сгълча я Ник. — Искаш ли да отидем навън, за да наблюдаваш аукциона, или ще бъде твърде болезнено за теб?

— Не, но се радвам… — тя млъкна, внезапно спомнила си обещанието, което даде на Джек. — Хайде да вървим — добави припряно в последния момент.

Излязоха навън и тя се зае да го представи на многобройните им съседи, повечето дошли от любопитство, после се настаниха на сгъваемите столове пред къщата и наддаването започна.

Ник си отбеляза, че тя непрекъснато се оглежда, сякаш очакваше някого; също така изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото тъжна от това, което се случваше. Озадачен, той се опита да разбере кой е човекът, приковал вниманието й.

— Грег Рейнълдс — прошепна Мелиса, сякаш прочела мислите му, после стисна ръката му, когато аукционерът обяви началото на търга.

— Един милион и петстотин хиляди… шестстотин хиляди, благодаря, сър. Един милион и седемстотин хиляди отново… един милион и осемстотин хиляди. Хайде, джентълмени, един милион и деветстотин? Един милион и деветстотин хиляди, благодаря ви.

— По дяволите! — измърмори — Мелиса, когато друг човек влезе в наддаването. — Кой е този?

— Един милион и деветстотин… да кажем кръгло два милиона? — аукционерът изгледа изпитателно групата на наддаващите. Внезапно Ник си спомни кой беше Грег Рейнълдс — мениджърът на Мелиса и Джек — и реши, че най-вероятно е дошъл да представлява Джек. Това обясняваше спокойствието й.

— Два милиона? Благодаря, сър. Два милиона още веднъж… — той хвърли изпитателен поглед към Грег, който изчака до последния момент, преди да кимне. — Два милиона и сто… Вдигам ли на два милиона и двеста хиляди? Не? На два милиона и сто хиляди лири… Мелиса затаи дъх, преди чукчето да падне. — Продадено. Два милиона и сто хиляди паунда!

— Екстра! — възкликна Ник. — Това е добра цена за баща ти, освен това „Белууд“ остава в семейството.

— В семейството? — повтори озадачена Мелиса. — Трудно мога да назова Ейс част от семейството! — прихна тя и забърза напред да разговаря с Грег. Ник я наблюдаваше объркано. Ейс Дилейни! И защо, по дяволите, му трябваше „Белууд“? Или тя беше тази, която го искаше? Едно беше сигурно — Мелиса обичаше „Белууд“ много повече, отколкото някога щеше да обикне Гленгъри. Със свито сърце я последва към вътрешността на къщата. Даниъл доста се смая, когато разбра кой е купувачът, но после бавно кимна.

— Това обяснява много неща. Той винаги се е вживявал в ролята на господар на имението — винаги, когато е пребивавал тук. Предполагам, че ще назначи управител, който да движи нещата тук.

— Да, точно така ще постъпи — заяви Мелиса. — Но той също иска и някой да живее постоянно в къщата. Някой, който я обича и ще се грижи за неговата собственост — тя направи драматична пауза за по-голям ефект, после се обърна към Роуз: — Той иска ти отново да се преместиш тук, мамо — каза меко тя. — Смята, че си най-подходящият човек, който би се грижил за тази къща. Ще го направиш ли?

— Аз ли? — Роуз се огледа в къщата, която смяташе загубена завинаги и очите й се напълниха със сълзи. — Ще ми бъде много приятно — тя внезапно замръзна. — Даниъл? — изрече пресипнало и той й се усмихна.

— Радвам се, че ще живееш тук. Точно тук ти е мястото — добави простичко той и тя се разплака, вече без задръжка.

— Слушайте! Някакъв хеликоптер минава! — възкликна Мелиса и се спусна към прозореца, преди да хукне навън и да приветства пристигането му.

Ник видя Ейс да слиза от хеликоптера и бързо отстъпи назад.

— Да, имаш го! — говореше Мелиса. — Грег беше направо брилянтен! Хич не се захващай да играеш покер с него! — посъветва го тя. — И мама прие предложението ти, но иска голяма заплата — добави лукаво.

— Мелиса! — възмути се Роуз и прихна, после плахо отмести погледа си към Ейс. — Много ще бъда щастлива да се върна тук — тихо каза тя.

— Няма проблем — небрежно подхвърли Ейс. — И колко ще ми струва? — попита с още по-небрежен тон или поне така се стори на Ник.

— Два милиона и сто хиляди — уведоми го Мелиса.

— Долара?

— Лири.

— О! — разликата очевидно не беше от съществено значение и Ник стисна зъби; щеше му се да може да си позволи сам тази покупка. Не че можеше току-така да извади два милиона — нещо, което явно не представляваше проблем за тенисиста. Сложи ръка на рамото на Мелиса и я притисна силно. Жестът не убягна от погледа на Ейс и той се ухили.

— Здрасти, ваша милост — избоботи подигравателно той. — Така добре ли е титулуването?

— Не, можеш да се обръщаш към мен със „сър“ — уведоми го кратко Ник.

— Можеш само да си го мечтаеш.

После се огледа в новопридобитата си собственост — една напълно несъвместима с мястото фигура, облечена в черен кожен костюм и вързана на конска опашка коса. След огледа кимна одобрително с глава. Обичаше това място от първия миг, в който Джек го беше довел тук като гостенин. Сега Феръл бяха негови гости…

— Поздравления — обади се Ник. — Изминал си доста път от… къде беше? Някакъв индиански резерват? — добави язвително той.

Ейс избухна в смях.

— Не, просто един бордей — почтително отвърна той, но си го върна, като хвана здраво Мелиса за ръката. — Това все още е твоят дом, сладурче — каза провлачено. — Няма да става нужда да опаковаш нещата си и да ги пращаш на Глен майната му, все пак.

Ник разбра, че играта на гостоприемство е капан, подготвен за него и положи всички усилия, за да не захапе въдицата. Само му се щеше Мелиса да не изглежда толкова дяволски щастлива от сценката, която се разиграваше! Освен това имаше неясното усещане, че Ейс се опитва да се наложи над всички членове на семейство Феръл и в крайна сметка да ги подчини и унижи, но бързо си каза, че разсъждава глупаво — нямаше съмнение, че Даниъл постъпва правилно, а Ейс чисто и просто се забавлява в ролята си на господар на имението.

След словесната престрелка той настоя Мелиса да си тръгне с него и по-късно се почувства напълно удовлетворен от страстния й отклик на неговата любов. Нощта обаче мина твърде бързо и тя отново трябваше да събира багажа си и да бърза за летището.

— И колко ще продължаваме още така? — попита с болка Ник, но на нея й прозвуча по-скоро ядосано.

— Какво имаш предвид? — вдигна плахо поглед тя.

— Нас! Срещаме се веднъж на няколко месеца, любим се като побъркани и се разделяме! — избухна ядосано той.

— Можеш да хванеш самолета и да дойдеш да ме видиш винаги, когато пожелаеш — успокоително изрече тя с ясното съзнание, че Кати едва ли би одобрила тази възможност.

— Имам задължения в Шотландия, забрави ли? Не мога да те следвам по целия свят и да въртя палци, докато ти си изграждаш кариерата!

— И защо да не можеш? Нали ми каза, че управителят може да се грижи за Гленгъри и в твое отсъствие. А ако нещата бяха се развили в друга посока — ако не бях избрала тениса за своя кариера, а ти не беше напуснал армията — какво се очакваше от мен? Да си стоя вкъщи и кротко да те чакам да благоволиш да се върнеш? Или може би да те придружавам на всяко ново назначение? — повиши тон тя. — Току-що се прояви като сексист и непоследователен човек!

— Знам — тихо отвърна Ник след доста дълга пауза, по време на която гневът й се уталожи.

Тя отиде при него и го обгърна.

— Моля те, бъди търпелив — промълви настойчиво и изпита огромно облекчение, когато най-сетне той отвърна на прегръдката и я притисна силно в обятията си.

— Побързай, иначе ще изпуснеш самолета си — отсече той, пусна я и взе чантата й. Мелиса се усмихна и кимна, и докато пътуваха към летището, разговаряха лековато за други неща. Но и двамата бяха наясно, че въпросът „докога“ беше останал без отговор.

 

 

Да играе на ниските, покрити с пръст кортове в Европа беше истинско проклятие за естествените й сервиси и волета — удари, които биха й спечелили всеки гейм, сега оставаха нереализирани или просто срещаха мрежата като непреодолимо препятствие и това се повтаряше неотклонно мач след мач.

— Мразя тази гадост! — оплака се тя, докато напразно се мъчеше да изстърже червеникавата пръст от обувката си, даже по чорапите и по краката й беше полепнал прахът й. — Тенис би трябвало да се играе на трева, а не на тази противна сгурия!

— О, хайде, стига, защо просто не го забравим? — изгледа я нападателно Кати. — Защо не си вземаш по няколко месеца отпуск всяка пролет? Няма да се притесняваме за Хамбург, Барселона или Рим. А колкото до Париж — е, там има още три големи шлема! — Гласът й потрепери от скрит сарказъм, а Мелиса въздъхна измъчено, докато Кати постепенно набираше скорост. — Няма никаква причина да не можеш да се справиш на твърд корт. Само трябва да бъдеш малко по-търпелива, концентрирана, да удължиш играта и да изчакаш момента на печелившия удар!

— На теория всичко ми е ясно! — почти проплака Мелиса.

— Просто ти е нужна повече практика, така че набави си я.

Бяха останали в Монако и тренираха усилено, когато пристигна мъжката група за Монте Карло Оупън. Джек никога не беше постигал големи успехи на твърд терен и след една загуба във втория гейм поединично се присъедини към Мелиса за тренировките. Присъствието му винаги повдигаше духа й и тя заработваше здраво, без нито за миг да забравя, че без негова помощ никога не би стигнала толкова далеч, или поне не толкова бързо.

Джек беше повече от щастлив да приеме присъствието на „новия“ приятел на Кати — въпреки че Мелиса не успя да си спомни веднага името му, когато я попита — и тази малка хитрост даваше възможност на Кати да се отнася към Джек с добре премерена приятелска любезност. Двамата с Ейс изведоха момичетата да се насладят на великолепния нощен живот на Монте Карло и всички удоволствия, които можеше да предложи. Хол също се присъедини към тях и ревностно зае позиция на ухажор на Мелиса — нещо, което по-скоро развеселяваше Ейс.

— Мислиш ли, че Негова светлост знае за Хол и Мелиса? — попита той Джек.

— Няма нищо за знаене! — отряза го Джек, обезпокоен от злобните пламъчета в очите му.

— Окей, щом го казваш — сви рамене той, но по-късно пусна тайната информация на един от приятелите си в пресата.

Мелиса не знаеше нищо за краткото съобщение на британските ежедневници, преди Роуз да я осведоми по въпроса. Изпаднала в паника, тя веднага набра Ник.

— Това е пълен боклук, няма никакъв романс — увери го тя.

— Знам — каза Ник със спокойствие, доста далеч от бушуващите в него чувства; статията беше му дала безрадостни теми за размисъл.

— Цяла група решихме да излезем след галавечерята за раздаване на наградите, Джек и Ейс спечелиха двойките като тим на годината — заяви гордо тя.

— Така ли? — в гласа на Ник се долови досада и тя прехапа долната си устна. Приключиха разговора по-скоро хладно, нещо, за което той тутакси съжали, а още повече — два дни по-късно, когато в друг таблоид се появи нова статия.

„Ейс Дилейни пред женитба?“ — гласеше помпозното заглавие. „Ейс Дилейни, дългогодишен партньор на двойки на британската звезда номер едно Джек Феръл, изглежда решен да влезе в друг род партньорство със сестрата на Джек — Мелиса, изгряваща звезда в турнира за жени. Двамата са били забелязани тук, в Монте Карло, докато са избирали пръстени в бутика на Картие.“

Ник невъздържано изруга и посегна към телефона, после бързо натисна бутоните за хотела на Мелиса. По-добре щеше да е за нея да бъде в стаята си…

— Какво, по дяволите, става? — изстреля насреща й той в момента, в който тя вдигна слушалката.

— Не знам за какво говориш! — заекна изплашено тя.

Ник й прочете с леден глас антрефилето и тя въздъхна.

— Нищо подобно нямаше. Следващата седмица е рожденият ден на Джек и случайно знам, че си търси часовник на Картие, така че помолих Ейс да ми покаже кой точно си е избрал, това е всичко. И недей да ме ругаеш! — възмутено извика тя.

— Винаги имаш готов отговор за всичко, нали? — не се предаваше той.

— Казах ти истината! Както и да е, Кати и аз си тръгваме днес, така че повече няма да има клюки по мой адрес!

— Искрено се надявам да е така — изръмжа навъсено Ник. — Смятам, че е време да обявим годежа си — това ще сложи край на всички слухове.

— Ха! Докато ти живееш с друга жена? — обвинително повиши глас Мелиса. Продължителното пребиваване на Шийна в Гленгъри й тровеше спокойствието и постоянно й навяваше нерадостни мисли. — Сигурно се шегуваш?

— Не мога да я изхвърля — тя няма къде другаде да отиде — отбеляза сухо Ник.

— О, за бога! Тя е млада, здрава и богата! Стои в Гленгъри само защото иска да стане лейди Ленъкс и ти го знаеш много добре! Трябва да тръгвам, ще изпусна самолета. Довиждане!

Тя тресна слушалката и вдигна поглед към Кати, която беше чула целия разговор от нейна страна и можеше да се досети за останалото.

— Мъже! — избухна Мелиса и тя кимна в знак на съгласие.

— Хайде, успокой се! Не можеш да играеш добър тенис, ако умът ти е в Шотландия.

— Знам — промълви глухо Мелиса.

— Мелиса, ще се наложи да направиш своя избор — или Ник, или кариерата ти — заяви безцеремонно тя.

— Искам и двете неща — усмихна се тъжно Мелиса. — Толкова ли е невъзможно?

— Зависи от Ник.

— Не знам защо е толкова мнителен! — сопна се тя. — От самото начало знае колко е важен тенисът за мен и си мислех, че ме разбира.

— Обзалагам се, че е проявявал разбиране до момента, в който те е вкарал в леглото! Или след като си му признала, че го обичаш? Това винаги е грешка — ако ги държиш в неведение, винаги имаш надмощие — завърши цинично Кати. — Хайде да тръгваме, колата е долу.

Джек ги чакаше във фоайето, за да си вземат довиждане и да успокои Мелиса, но веднага разбра, че е закъснял.

— Ник? — попита той и тя кимна.

— Обзалагам се, че Ейс нарочно го е направил! — избухна тя.

— Не, не е бил той — прекъсна я припряно брат й. — И той самият е вбесен от статията. Когато тръгвах, го оставих на телефона да се кълне на някакво гадже, че всичко е торба с лъжи. Мисля си, че сигурно е влюбен — иначе подобна дивотия само щеше да го накара да прихне.

— Това същата жена ли е, за която се държа потайно по Коледа? — попита Мелиса и необичайното положение на Ейс я откъсна временно от собствените й проблеми. — Чудя се коя ли може да бъде? Предполагам, че ти е казал защо бяхме в Картие?

— Ъъ, да — призна си Джек и тя въздъхна.

— Честит рожден ден за другата седмица. Оставих часовника на Ейс.

— Знам, благодаря — Джек я целуна по бузата. — Съжалявам, че ти е причинило тези неприятности — чудесен подарък е, наистина.

— Кажи го на Ник — изрече горчиво, докато влизаше в колата.

Джек остана да им маха, после замислено тръгна към собствения си хотел. Знаеше, че тя едва ли е очаквала да приеме буквално последните й думи, но въпреки това се обади на Ник, без да щади чувствата му.

— Умишлено ли се опитваш да разстроиш сестра ми? — попита той. — Тя е подложена на достатъчно голям стрес и едва ли има нужда от всичкия боклук, който й изриваш на главата.

— Моля?

— Чуй ме. Защо не й дадеш едно рамо, вместо непрекъснато да я подозираш във фиктивни изневери? Би трябвало да се гордееш с успеха й, а не да го приемаш като лична обида! Ти изобщо не се интересуваш от нейната кариера; фактически гледаш на нея като на някаква детинска приумица, която трябва да й избиеш от главата!

— Аз се гордея с нея! — запротестира Ник, без да обръща внимание на заключителната реч на Джек и думите му бяха доста близо до истината. — Но все пак смятам, че трябва да взема някакво отношение, когато името й се появява на челно място в клюкарската рубрика и при това се спряга с небезизвестен плейбой.

— Тя няма никаква вина за това. И Ейс не проявява — интерес към нея — повиши нетърпеливо тон Джек. — За разлика от Хол Ренуик. Както и да е, тя дори не го поглежда, но той винаги е готов да й окаже подкрепата и съдействието, които ти й отказваш. Ако не внимаваш, направо ще я тикнеш в ръцете му. Или пък аз ще го направя — прозвуча предупредително гласът му.

— Не ме заплашвай, Джек! — извика ядосано Ник.

— Престани тогава да правиш сестра ми нещастна! — казал, каквото имаше за казване, Джек прекъсна връзката.

В Гленгъри Ник внимателно постави слушалката върху вилката, преди да излети от къщата. Стигна до края на селото, заобиколи езерото и започна да се катери, докато не стигна платото, където двамата с Рори имаха обичай да разпъват палатките си преди много години в летните нощи.

От потайното си местенце можеше да обхване с поглед цялата си собственост — селото проблясваше далеч долу с къщички, подобни на тези от детските игри; планините, обгърнати в мъгла; тъмните води на езерото като огледало без отражение. Господар на всичко това, което не желаеше.

— Дяволите да те вземат, Рори! — извика той към небесата. — Не искам да живея твоя живот!

А може би и Рори не би искал, осъзна внезапно той. Може би точно рискованият алпинизъм, бързите мотори, всички авангардни и необмислени действия, които предприемаше, бяха станали причина за тази ненавременна покана на смъртта. Ако е било така — то желанията му бяха се сбъднали — и ме остави да плащам дълговете, помисли горчиво Ник. Е, добре, това не значи, че ще опропасти собствения си живот, братовчеде!

Беше се уморил да прави някакви подобрения и промени в Гленгъри — неизменно срещаше мълчаливия отпор на местната общност. Стареца беше властвал по тези места повече от петдесет години и за местното население той си оставаше все още „младока“. Баста, това му стигаше, край. Беше наследил титлата вместо човека, отказал се от нея. Беше последният от родословието — трябваха му жена и наследници… но това, което всъщност искаше, беше Мелиса.

Изпита внезапен пристъп на глад и заслиза обратно по склона на планината. Помоли Маги за сандвичи и кафе, които да донесе в кабинета му. После се настани да гледа телевизия — тенис. Предаваха турнира в Монте Карло — в момента вървеше мачът за двойки мъже между Ейс и Джек и друга двойка, чиито имена не беше чувал.

Насили се да гледа и да се съсредоточи до момента, в който Ейс отиде да оспорва със съдията един отхвърлен удар близо до линията. Американецът крещеше и ръкомахаше, обвинявайки нещастния страничен съдия, а после — и двамата си противници. Накрая Джек усмири положението, като се смееше, той хвана Ейс за края на тениската, издърпа го, за да не достига съдията в неговия стол, каза нещо в ухото му, което го успокои, и се ухили предизвикателно.

Как беше възможно четирима възрастни мъже… не, пет, като се включи и съдията… плюс съдията на страничната линия, шест… плюс двамата коментатори, които обсъждаха с нисък глас ситуацията, следователно осем — как беше възможно всичките тези хора да отдават такова голямо значение дали някаква си топка е докоснала бялата линия или е преминала един сантиметър зад нея? Е, беше видял достатъчно, така че превключи на канала на новините.