Катрин Белами
Страсти на корта (17)

Седемнадесета глава

Осемнадесет месеца по-късно Мелиса, външно спокойна, седеше в тясната стаичка зад централния корт на Уимбълдън и очакваше да ги призоват за мача. Вътрешно се тресеше от нерви — това беше първата й поява на финалите на Големия шлем за Сингъл: великият трофей, за който беше мечтала като дете, сега се намираше на един мач разстояние. И можеше да бъде неин.

Нейната противничка — какво постоянство на Съдбата само — беше Лучия Конти. През изминалите години често бяха играли една срещу друга, може би по-често, отколкото й се щеше — общо двадесет и четири пъти и с резултат дванадесет на дванадесет. Този мач щеше да бъде фаталният тринадесети за една от двете.

Мелиса стисна букета с цветя и събра всичките си сили, за да не изпадне в паника. Господи, тези последни минути на очакване бяха най-ужасните… Откъм трибуните долиташе грохотът на нетърпението, но някак приглушено: вътре беше тихо и спокойно. За да се вземе в ръце, Мелиса насочи мислите си към изминалите осемнадесет месеца, към онзи съдбоносен турнир в Тексас, който беше преобърнал кариерата и живота й.

Спечели го като на шега, всичко от онези дни се сливаше в една нестихваща еуфория и безкраен празник, помрачен единствено от напускането на Хол, но не задълго. Той беше се задържал, колкото да наблюдава спечелването на титлата от Мелиса, но вече тайно беше събрал багажа си и тихо се измъкна, без да си вземе довиждане. Оттогава бяха се виждали само веднъж — на сватбата на Джек и Лиза, далеч по-пищна и светска от — тяхната, състояла се само шест месеца по-късно.

Когато разбра за тайната венчавка, Роуз изпадна в паника, но обещанието, че ще повторят ритуала в по-широк кръг, я успокои. Новината за бързата женитба разбуни вълни на любопитство сред спортисти, преса и фенове. Експертите самонадеяно предричаха, че бракът й ще има кратък живот, ако се задържи в тениса, или обратното — че завръщането й в тениса ще бъде съвсем спорадично и за малко.

Бурните дебати амбицираха Ник много повече от нея самата.

За известно време обаче изглеждаше, че вторите ще се окажат прави: Мелиса реши да не наема треньор, който да пътува непрекъснато с тях, не искаше трето лице да се намесва в щастието им, така че трябваше сама да поддържа формата си. Резултатите много скоро бяха налице. Първо, беше твърде щастлива в личния си живот, за да се вълнува прекомерно от резултатите на някакъв си мач. А и липсата на треньор си каза думата. Първата унизителна загуба претърпя на Откритото първенство на Франция — още в първия кръг. Когато седнаха да обсъдят нещата, тя му каза: или трябва да вложи сто процента от енергията си в тениса, или да се оттегли. Почти й се щеше той да пожелае второто.

— Защо не наемеш Кати? — подхвърли небрежно той. — Сигурен съм, че никога повече няма да се намесва в живота ни, освен това никой по-добре от нея не познава качествата и слабостите ти.

И така, Кати беше наета за втори път и през следващата година двете бяха незаменим тандем: Мелиса загуби само веднъж една-единствена точка и то, защото бързаше да претупа мача; задаваше се буря, а тя нямаше намерение лошото време да помрачи триумфа й.

Завоюва две първи места на полуфиналите и в пресата жлъчно отбелязаха, че точно финалите ще поохладят ентусиазма на двете непобедими момичета.

 

 

Стори й се, че са изминали часове, когато най-сетне двете последваха рефера на турнира навън, като улавяха в движение букетите, подхвърлени от непознати хора. Мелиса вдигна поглед към блока на журналистите — сега Джек работеше като спортен коментатор за сателитната телевизия, но за този мач беше получил специална покана. Джек, нейното вдъхновение: какво ли щеше да прави днес, ако вместо към ракетата той беше посегнал към стика за крикет?

Джек долови погледа й и се усмихна широко — толкова се гордееше с нея и с всичко, което беше постигнала! Даже и да не беше така скоро прекъсната от автомобилната злополука, собствената му кариера едва ли щеше да достигне подобни висоти, помисли тъжно, но без сянка на завист или огорчение.

Беше се възстановил напълно, но сега, на двадесет и осем години, нямаше смисъл да тренира упорито и да се стреми да си върне старата форма и позиции. Освен работата в телевизията, той се занимаваше и с Белууд с помощта на Даниъл. Ейс рядко се задържаше в Англия напоследък, решил да увенчае тридесетата си годишнина с нова кариера в Холивуд. По тази причина се съгласи да продаде обратно имението на собствениците му, които го притежаваха повече от триста години насам.

Мелиса и Лучия достигнаха страничната линия, обърнаха се едновременно и направиха реверанс към кралската ложа, преди да продължат към мястото на съдията. Мелиса си избра ракета и вдигна поглед към трибуните — да играе на централния корт за нея винаги си оставаше незабравимо преживяване, но днес във въздуха витаеше особеното настроение на решителен двубой.

Долу на корта се тълпяха фотографи и двете момичета послушно позираха за снимки, после се обърнаха, за да поздравят зрителите от отсрещната страна на трибуните. Мелиса подскачаше от нерви, вече нямаше търпение да започнат и вдигна поглед към специалната ложа за тенисистите и техните близки — за последно окуражително кимване. Ник, който беше се навел през Кати и разговаряше с Даниъл, вдигна глава, сякаш приел посланието, срещна погледа й и се усмихна.

 

 

Всички можеха да видят любовта и гордостта, изписани на лицето му; внезапно я обзе спокойствие. И през ум не би й минало някога, че един-единствен мъж ще окаже такова влияние върху живота й и ще направлява щастието й. Кати кимна окуражително и вдигна палци.

— Тя ще бъде окей, стига час по-скоро да започнат играта — увери го тя и успокои Роуз, която нервно кършеше ръце.

— Да-а, вижда се, че е във форма — присъедини се и Ник. — Виж как ни гледа само.

Гледаше как жена му се подготвя да изиграе най-решителния мач в живота си и сърцето му преля от обич. Решението му да подкрепи кариерата й от толерантност много скоро беше възнаградено с удовлетворението, че е постъпил съвсем правилно, заменено много бързо от възхищение и преклонение.

Осемнадесетте месеца бяха изминали неусетно, всеки следващ — по-хубав и по-щастлив от предишния. Имението в Гленгъри процъфтяваше под умелата ръка на Ричард. „Ленъкс и Купланд“ просперираше и честите отсъствия на Ник не се отразяваха на работата на фирмата. Освен това подкрепяше Мелиса, грижеше се за нейните бизнес интереси, беше посредник между нея, спонсорите и пресата, искаше да бъде сигурен, че тя няма други грижи, освен тениса. Тя му беше благодарна за съпричастието, за нежността и любовта, а най-голямата награда беше напълно изчезналата мигрена.

 

 

— Мис Феръл спечели жребия и избра да сервира — обяви съдията, докато двете момичета излизаха на корта за петминутно загряване. Предложението да запази моминското си име беше на Ник — поне докато играе, и с течение на месеците разбра, че е бил прав: уважаваха го и преса, и фенове, тъй като Мелиса Феръл беше собственост на публиката, докато Мелиса Ленъкс определено не би била.

Мелиса започна да изключва съзнанието си за всичко наоколо, концентрирайки се единствено върху корта, топката и противничката си. По-рано същия ден беше потренирала с Джек и Кати и сега те я наблюдаваха внимателно от удобните си позиции, доволни от плавните й движения по корта и точните попадения на ударите й.

Мелиса съвсем очевидно се отпускаше и докато чакаше да разпределят топките, по цялото й тяло премина съвсем лека, едва видима тръпка.

— Игра! — обяви съдията началото на мача.

И двете твърде добре познаваха играта на другата — Лучия, солидна и уверена в своя нисък удар, способна да взривява насрещния удар като миномет, сякаш ракетата беше сраснала с ръката й подобно на крило; и Мелиса — подвижна, грациозна, неуловимо пърхаща покрай мрежата.

Мелиса беше твърдо убедена, че ще удържи сервиса; беше загубила един-единствен сервис през целия турнир, тогава водеше с пет на едно и отново много бързаше да приключи мача. Беше доста добра на сервиса, да, но същото можеше да се каже и за Лучия. Тя в никакъв случай не беше една от най-бързите играчи на турнира, но да я атакуваш се оказваше изключително трудно, както и да отгатнеш посоката и силата на нейния сервис.

Резултатът си оставаше равен: четири на четири, после пет на пет и мачът се превърна в игра на нерви, физически тест на издръжливост и талант. При шест на шест и двете подхванаха лотарията за тайбрек.

Мелиса сервира първата топка. Велик сервис, великолепен и елегантен. Той изпрати Лучия далеч назад, тя почти преплете крака в задно салто, за да улови топката. Мелиса знаеше, че контролира играта, когато внезапно, при третия удар в ушите й болезнено прозвуча звукът на скъсана корда. Отчаяно се замоли Лучия да не е разбрала нищо, но тя беше твърде добър професионалист и, разбира се, веднага усети фала. Сега трябваше единствено да задържи топката, за да спечели точка.

Мелиса рискува част от секундата, за да прецени степента на повредата — точно в центъра на ракетата, бяха се скъсали две корди, по дяволите!

Все едно, щяха да играят подаване на топка! Лучия внимателно връщаше, плътно до крайната линия. Мелиса даваше всичко от себе си, но ударът й попадна в мрежата.

— Едно на нула, Конти — провъзгласи съдията.

Тълпата заропта; някои знаеха какво се е случило, останалите очевидно не и си искаха доброто шоу, разочаровани от слабия й удар. Докато вървеше към стола си, Мелиса вдигна високо ракетата, за да я покаже на съдията, но най-вече на трибуната — не беше изтървала нервите си, не, слабата игра се дължеше единствено на техническа неизправност.

Недоволното мърморене се замени с приглушени възгласи на съчувствие, докато Мелиса използва времето си за почивка в избиране на нова ракета, като си остави няколко мига за съсредоточаване и концентрация. Това е само една точка, напомняше си непрекъснато. Но точно този жизненоважен брейк беше фатален — Лучия продължи с мощните си сервиси и спечели тайбрека със седем на четири.

— Гейм и първи сет, Конти.

Лучия наперено се отправи към стола си и седна. Мелиса я последва, доста по-умърлушено, опитвайки се да скрие огорчението и страха си. Умишлено не вдигна поглед към трибуната на играчите — поддръжниците на Лучия щяха да бъдат с широки усмивки на физиономиите, нейните — с тревожни.

Най-запалените й фенове подвикваха окуражително, докато се връщаше на корта за втория сет. Този път Лучия сервира първа и въпреки отчаяните усилия на Мелиса успя да удържи водещото място в играта. Резултатът ритмично се покачваше и внезапно Лучия подхвана онзи върховен тенис, характерен за най-добрите й мачове, донесъл й заслужена слава.

Никога не е играла толкова добре срещу мен, мина през ума на Мелиса, даже и на твърд терен. Трескаво разсъждаваше: отново беше притисната до крайната линия от дълбочината и акуратните удари на Лучия, винаги плътно над корта.

Достигнала резултат четири на три, Лучия усили натиска и заигра още по-агресивно, атакувайки сервиса на Мелиса, решена твърдо да я държи далеч от мрежата. При тридесет на четиридесет Мелиса осъзна, че е в голяма беда, брейк в този момент би означавал точка в полза на мача. Ако Лучия спечелеше тази игра, тя щеше да сервира в Шампионата.

Мелиса изтри длани и пое дълбоко дъх на няколко пъти, когато дойде нейният ред да сервира, Лучия вдигна ръка, за да я спре и приклекна на едно коляно, за да завърже маратонките си — това едва ли беше нужно, помисли горчиво Мелиса. Иска само да я отклони, да я разконцентрира, това си беше!

— Кучка! — измърмори под мустак, но твърде добре познаваше похватите й, за да се остави да я надвие. Отговорът й на провокативната тактика беше безотказен ейс^[1].

— Равен резултат.

Тълпата зарева окуражително; звукът се стори по-скоро заплашителен на Мелиса, докато избираше нова топка. Този ейс действително се оказа ефикасен и възможно най-добрият отговор на точката за брейк и тя почувства прилив на самочувствие, докато подготвяше следващата топка. Лучия не успя да разчете посоката на сервиса и Мелиса лесно продължи с елегантно воле.

— Авантаж, Феръл.

— Хайде, Мелиса! Пречупи я, Сега! — ревеше тълпата.

Ударът беше бърз и силен, повече от сто мили в час и изпрати топката до линията.

— Гейм, сет, мач, Феръл! С два сета на един, шест на седем, шест на четири, шест на два.

Мелиса разшири невярващо зеници и като автомат тръгна към мрежата, където зачака Лучия. Мълчаливо стиснаха ръце, после се извърнаха да благодарят на съдията. Мелиса, която трепереше като лист, се строполи на стола си и покри лице с хавлията, за да се скрие от шума и тълпата и да осмисли невъзможното, което беше постигнала. Шампион на Уимбълдън.

Вдигна поглед към семейството си, замъглен от сълзи, и видя родителите си да се прегръщат, а Кати да подскача като дете от въодушевление. Ник, изправен на крака, даваше самоотвержено своя принос към аплодисментите на тълпата с широка, щастлива усмивка на физиономията си.

Очевидно най-сдържания измежду тях, сега дори и той ликуваше и се пръскаше от гордост, само дето не подскачаше. Той най-добре знаеше какво изпитва тя след пет години в професионалния тенис — и не само тя, но и тялото й: мускулите й щяха да бъдат като стегнати въжета дни наред, нито горещият душ, нито умелият масаж щяха да ги отпуснат. Щеше да следва дълъг период на физическо и душевно възстановяване. Едно е сигурно: в този миг тя не изпитва никаква физическа болка, помисли с надежда той. Крепи я единствено мисълта за голямата победа.

Първият й импулс беше да се покатери на трибуните и да отиде при тях, но бързо го отхвърли. Беше твърде първично, освен това едва ли щеше да събере нужните сили. Вместо това тръгна бавно към Лучия, която седеше отпусната на своя стол, а на лицето й бяха изписани разочарование и изтощение.

— Беше голям мач — подхвана с добронамерен тон Мелиса, като силно се надяваше да звучи искрено, така както го чувстваше. — Вече никой няма да смее да каже, че женският тенис е скучен — добави тя.

Лучия сви безразлично рамене, но нито я погледна, нито каза нещо в отговор. Мелиса въздъхна, но нищо не беше в състояние да помрачи щастието й, въодушевлението й.

Момичетата и момчетата, които отговаряха за топките, се строиха в две плътни редици, изчаквайки дука и дукесата на Кент да слязат от кралската ложа. Групичката се показа и както обикновено кралските особи се поспряха за кратък разговор с младежите, преди да се придвижат напред и да извършат представянето.

Мелиса не отделяше поглед от златния трофей; не можеше да повярва, че е спечелила титлата на Уимбълдън, и нямаше да го повярва, докато не хванеше безценната кула в ръцете си, докато не я притиснеше до сърцето си — колко пъти беше виждала да го правят нейните фаворитки в тениса, и то от най-ранна детска възраст. Сега най-сетне детската й мечта щеше да се изпълни, да се превърне в реалност!

Опита се да прикрие нетърпението си, докато течеше познатият ритуал. Този път обаче тя беше участникът, а не завистливият наблюдател. Съдията първи получи поздравления, след него напред пристъпи Лучия, бавно и сковано. Тя или забрави, или умишлено пропусна задължителния реверанс, докато я поздравяваха и й връчваха медала на втория класиран. Мелиса учтиво се присъедини към аплодисментите в чест на момичето, което едва не спечели купата, после дойде нейният ред да пристъпи напред.

Ликуващите възгласи достигнаха кресчендо, когато най-сетне пое големия цилиндричен трофей, на който бяха гравирани имената на всички досегашни шампиони. Беше по-тежък отколкото очакваше и пръстите й конвулсивно го обгърнаха. Беше си солиден, а не просто мечта, помисли със задоволство и ентусиазъм.

Някои от зрителите започнаха да скандират името й, насочиха се камери в очакване да вдигне трофея. След като и репортерите направиха задължителните снимки, започна реалното усещане за новопридобитата слава.

Мелиса тръгна бавно през корта, сърцето й преливаше от щастие, искаше й се този миг никога да не свърши. Притисна трофея до гърдите си и през трибуните премина вълна от спонтанен смях, когато настъпи кратка схватка с официалното длъжностно лице, понечило да го вземе и да го остави на съхранение.

— Няма да забравите да гравирате и моето име, нали? — плахо промълви тя, когато най-сетне го пусна и му го подаде.

Лучия беше напуснала корта, също и съдията на страничната линия, но Мелиса остана, бъбреше със зрители от тълпата, подписваше програми, раздаваше автографи и приемаше букети от незнайни поклонници.

Тръгна си едва когато обявиха следващия мач за смесени двойки и Ал Монтоя я сграбчи в прегръдките си.

— Това е от Ейс — прошепна закачливо той и се ухили. — Каза ми да ти напомня, че предпочита омъжени жени. И да му дадеш знак, когато моногамията ти омръзне.

— Престани да му даваш аванси — подкачи го Мелиса, едва сдържайки смеха си; в действителност Ейс беше се държал доста прилично след сватбата й — е, поне за неговите двуполюсни стандарти. Беше се опитал, наистина, да отклони Ник от сватбата на Джек, но не беше казал или сторил нещо просташко, даже се наслаждаваше на присъствието на Мелиса и Роуз на двете почтени места на голямата маса, докато водеше лековат разговор в стил „добре възпитан мъж“.

С едно последно махване към трибуните и дълъг, изпълнен с копнеж поглед към сцената на нейната слава тя напусна корта и забрави тутакси Ейс, докато поздравяваше семейството си. Роуз първа стигна до нея и я грабна в прегръдките си.

— Браво, миличка! Толкова се гордеем с теб!

— Благодаря, мамо. За всичко — внезапно си спомни колко пъти майка й беше зарязвала всичко, за да я закара до някой младежки турнир. — Ти винаги си ме подкрепяла. И ти, татко — добави жизнерадостно, протягайки се да го целуне.

— Аз? Аз съм този, който нареди да се унищожи кортът в Белууд, защото не ти вървеше в училище — възрази той и Мелиса се усмихна.

— Винаги съм знаела, че с тази постъпка целеше единствено да ме пришпориш — намигна му закачливо и се обърна към Ник. Втренчи се в очите му.

Той я обичаше, беше й помогнал по всички възможни начини, задържайки собствения си живот и собствената си кариера, докато тя осъществяваше мечтата си.

— Не бих го постигнала без теб — промълви със сълзи на очи и се отпусна в обятията му.

— Аз само носех багажа ти — заяви безгрижно той, за да спре сълзите и да я накара да се засмее. — Пресата те иска, а и Кати те очаква в съблекалнята. Хайде, върви — побутна я нежно, почувствал колебанието й.

— Ще отидем да пийнем малко чай, докато те чакаме — обади се Роуз. — И тази вечер ще празнуваме — всички заедно. Не ти го казах предварително, но татко ти е запазил маса в Сан Лоредо.

— О — Мелиса хвърли бърз поглед към Ник, после разбра, че той вече знае за този план и няма нищо против да я подели със семейството й. — Благодаря, татко, прекрасна идея — изрече набързо, целуна ги за последен път и хукна да си вземе душ и да се преоблече.

Кати седеше сама в съблекалнята, вдигнала бутилка шампанско. И понеже никога не беше се отличавала като особено сантиментална личност, и сега не се втурна да я прегърне, само я поздрави, като я плесна с разтворена длан по протегнатата ръка.

— Направих го, Кати, направих го! — изпищя екзалтирано Мелиса, сякаш Кати не беше присъствала на всяка една точка, която броеше със затаен дъх. — Милиони детски фантазии току-що се сбъднаха.

— Даа-а — Кати кимна, отпуши шампанското и разклати бутилката, сякаш завършваха автомобилно рали; пръски пяна се разхвърчаха наоколо, най-вече върху Мелиса. — Лучия вече си тръгна, беше бясна и отказа да разговаря с пресата. Ще пострада и за нея ще пишат, че не умее да губи.

— Накрая изглеждаше абсолютно скапана — подхвърли безгрижно Мелиса. Тя обичаше целия свят в този момент и можеше да си представи как страда Лучия. — Жал ми е за нея, това беше третият й финал на Големия шлем и тя ги загуби всичките.

— Е, може да не й е за последно — подхвърли язвително Кати.

— Ти си ужасна! — намигна й Мелиса, насила потискайки усмивката си.

Отпиваше едва-едва от шампанското си, все още замаяна от щастие, накрая остави чашата си настрана и се зае да се съблича.

— Аз съм шампион на Уимбълдън — промълви замечтано. — Наистина съм, нали? За цялата година аз съм шампион на Уимбълдън…

— Само веднъж? — повдигна вежди Кати. — Няма ли догодина да се върнеш и да защитиш титлата?

— Робовладелска тактика! — изстена Мелиса и влезе под душа.

Продължиха да обсъждат мача, точка по точка, а Мелиса се подготвяше за среща с журналистите. Когато влезе в залата за пресконференции, от групичката британци се надигнаха приветствените възгласи и тя се усмихна широко, докато се настаняваше зад микрофоните. Победата лека-полека започваше да й изглежда напълно реална, когато я засипаха с въпроси за мача, а след това — и за Лучия и нейната игра, но Мелиса съзнателно отклоняваше темата.

— Какви са бъдещите ви планове?

— Ваканция — заяви веднага тя. В понеделник двамата с Ник отлитаха за Калифорния, за да прекарат три седмици сами в Роуз Арбър. — И не ме питайте къде, защото няма да ви кажа — добави тя.

— Защо? Да не би да е втори меден месец?

— Не, първият още не е приключил — отвърна тя и силно се изчерви, когато всички прихнаха в смях.

Малко по-късно даде интервю за Би Би Си, а след него, доста по-охотно — едно на Джек. Все още не можеше да приеме насериозно новата му работа и едва се сдържаше да не се изсмее, докато отговаряше прилежно на въпросите му.

Когато обаче я запита за Лучия, Мелиса му отговори така, сякаш бяха сами и той прехапа устни.

— О, съжалявам, няма ли начин да го отрежеш?

— Не, предават ни на живо — напомни й Джек; сега на лицето му беше изписан неподправен ужас. Това вече й дойде много и Мелиса избухна в несдържан кикот. Джек остана загледан безмълвно няколко секунди в нея, после на свой ред се разсмя с облекчение и се обърна с лице към камерата.

Завръщането й от Ол Ингланд Клуб беше приветствано като за кралска особа. Почитателите й се тълпяха в шпалир, за да я докоснат или да вземат автографи.

— Чувствам се като кралица! — прошепна на Ник, който търпеливо чакаше и даже се присъедини към ръкоплясканията на тълпата.

— Тя ще се върне ли догодина? — попита го някой.

Той се поколеба, после кимна.

— Предполагам — отвърна лаконично.

Задаваха й все едни и същи въпроси, както й се стори, за хиляден път и вече отговаряше почти без да мисли. По-късно обаче, отпусната в горещата вана, си даде сметка, че не е напълно убедена дали ще рискува втори път и дали ще изживее същия този възторг и преклонение на тълпата. Би ли могла да повтори този мач? Вече беше постигнала амбициите от детските си години — какво повече й трябваше? Не беше ли време да се оттегли?

Наведе се напред и пусна още гореща вода във ваната, после се изтегна обратно назад и се заслуша в дълбокия глас на Ник, който говореше по телефона с приятели и роднини. Бяха изминали пет години, откакто му заяви, че иска да види колко може да постигне — е, за всеки британски тенисист Уимбълдън беше върхът.

Съществуваха и други предизвикателства, естествено: Откритото първенство на Щатите, най-доброто, с титла, съответстваща на тази от Уимбълдън, а тя беше едва двадесет и трета… беше ли готова да обърне гръб на света, на парите? Без да споменава всичката си упорита и непосилна работа, физически лишения и психически натоварвания, които бяха я извели до този връх? Постоянното пътуване… Тя направи гримаса. Как ли щеше да се чувства като зрител на Уимбълдън следващата година? Как ще се чувства да гледа как някой друг държи трофея?

Най-сетне Ник се умори да отговаря на въпроси по телефона и го изключи, за да се преоблече за вечеря. Хвърли поглед на часовника си и леко се намръщи — щяха да закъснеят. Мелиса вдигна поглед и му се усмихна, когато влезе в банята, но реши да не му споменава нищичко от мислите, които я терзаеха.

Той никога не беше се оплаквал от номадското им съществуване, но тя знаеше, че ще бъде доволен, ако реши да се оттегли от състезателната си дейност. Ричард и Шийна вече имаха син, когото обожаваха и нежността, с която се отнасяше към него Ник, събираше гърлото й на буца, а в сърцето й се забиваше ножът на вината и самообвиненията. Но ако трябваше да бъде съвсем честна пред себе си, не съжаляваше за решението си преди три години — как ли пък не, да се върне към кариерата си, когато детето тръгне на училище!

— Хайде, шампионе, излизай от банята — нареди Ник, хвърли й хавлия и я изправи във ваната. Грабна я и я понесе към спалнята. Тя се сгуши в него.

— Обичам те — промълви тихо, тъмните й очи преливаха от копнеж. — Ще бъде ли ужасно невъзпитано от наша страна, ако ги накараме да ни почакат?

— Отвратително даже — погледна я укоризнено Ник и я притисна още по-силно; тя вече чувстваше как мъжествеността му се втвърдява неудържимо. — Но все пак мисля, че една шампионка от Уимбълдън може да прави каквото си иска.

— О, супер! — промълви Мелиса, търсещите ръце и стрелкащият се език премахнаха всякакви съмнения.

Той бързо съблече дрехите си, опиянен от желание и любов, бракът не беше намалил страстта им, напротив. Така копнееха един за друг, още повече сега, когато всеки знаеше потребностите и желанията на другия.

Любиха се бързо, стремително и ненаситно. Изцеден, Ник бавно положи ръка на рамото й, после се надигна и целуна с любов всяка една от гърдите й, преди да се претърколи и да посегне към дрехите си; Мелиса, твърде задоволена, за да помръдне, го гледаше безмълвно. Най-сетне изпълзя от леглото и се зае с грима си.

— Колата дойде — отново! — извика от хола Ник, докато търсеше обувките си. — Горкият момък сигурно е обиколил поне сто пъти около квартала. Готова ли си, съкровище?

Мелиса извади от несесера си хапчетата против забременяване, гледа шишенцето известно време, после го отвори, изсипа съдържанието му в кошчето и се усмихна:

— Да, готова съм.