Катрин Белами
Страсти на корта (13)

Тринадесета глава

В сряда следобед Мелиса игра втория си мач от кръга, отново на корт номер едно. И този път Хол се присъедини към Кати на трибуната на поддръжниците. Ейс току-що беше загубил своя мач на един от страничните кортове и се качи при тях, за да наблюдава как се справя тя.

Ник, който гледаше телевизия в офиса си, се намръщи, когато камерата спря и го показа в близък план. Извърна се от екрана, за да продължи работата си по организиране на графика за двадесет и четири часовата охрана на Мелиса, който беше в пълен безпорядък.

— О, какво пък става сега! — промърмори недоволно, доловил напрежение в гласа на коментатора. Камерата се фокусира върху Мелиса. Тя беше спряла да играе и настойчиво се взираше към Кати на трибуните, която съсредоточено говореше, притиснала мобифона към ухото си.

— Предполагам, че има новини за Джек… ще ви съобщим веднага, щом разберем какви са…

Камерата не се отделяше от Мелиса, вадейки на показ неприкосновеността на нейните интимни преживявания, помисли гневно Ник, но пък никой не й беше крив, че се появяваше така открито в този трагичен за семейството момент. Лицето й издаваше обзелия я ужас, после се озари от колеблива усмивка и цялата нация се усмихна с нея.

— Събудил се е? — извика тя и когато Хол и Кати закимаха енергично, се извърна, за да скрие сълзите на облекчение.

Ейс се придвижи бързо, за да размени няколко думи с Кати, после изчезна от трибуната. Съдията, който се преструваше, че не е забелязал разменената информация, й напомни, че трябва да играе.

Концентрацията й намаляваше с всяка следваща игра и тя едва не загуби, нетърпелива да хукне към болницата, но знаеше, че няма да му хареса, ако го сюрпризира с поражение. Пък и щеше да изпита чувство за вина, точно тази мисъл я накара да мобилизира силите си и да се съсредоточи върху мача.

— Сигурен съм, че всички ще почувстват облекчение, като узнаете, че Джек Феръл е дошъл в съзнание — информира коментаторът онези, които гледаха вкъщи. — Претърпял е сериозна травма на крака и на гръбначния стълб, но всички ние се надяваме, че възстановяването му ще бъде бързо и окончателно.

Амин, промърмори Ник, действително зарадван от развитието на нещата — както за Джек, така и за себе си. Сега отново мисълта за предстоящата им среща щеше да си пробие път в съзнанието на Мелиса. Гледаше със смесица от гордост и снизхождение как тя спечели мача си, преди да напусне припряно корта.

— Хайде, давай да се махаме оттук — подвикна Мелиса към Кати, но тя се бавеше.

— Ти върви, аз ще го видя утре. Сега е моментът семейството му да бъде при него. А и все някой от нас трябва да остане и да говори с журналистите — добави прозаично тя, но Мелиса не си направи труда да спори. Новината бързо се разпространяваше всички се усмихваха, спираха я и я уверяваха колко се радват за нея.

Когато най-сетне се добра до болницата, с облекчение разбра, че Джек е излязъл от интензивното и са го преместили в по-комфортна самостоятелна стая. Ейс беше единственият посетител. Успя да убеди Роуз и Даниъл да си тръгнат и да си наваксат със съня.

— Здрасти! — гласът й секна, просто не можеше да произнесе и думичка в повече. Приседна в края на леглото и стисна ръката му.

Джек се усмихна насила и някак вдървено; беше настоял да научи истината от лекарите и знаеше, че най-вероятно с кариерата му е свършено.

— Съжалявам, че потроших колата ти — произнесе той и се взря умолително в Ейс над главата й. Беше прекалено мъчително да се преструва, когато изпитваше такова неудържимо желание да излее гнева и мъката си. Ейс разбра и се изправи.

— Хайде, сладурче, той е уморен. Утре ще поговорите.

— Но аз току-що дойдох.

— Мърдай — Ейс я изправи на крака.

— Джек? — погледна го въпросително тя, после забеляза колебанието в погледа му. — Окей, но как всъщност можеш да бъдеш уморен, след като си спал в продължение на три денонощия? — попита лековато и се наведе да го целуне по бузата. — Обичам те — прошепна и се измъкна от стаята.

Джек ядосано изтри сълзите от очите си.

— Мда-аа — Ейс го загледа съчувствено. — Да пукна, ако мога да разбера защо реши да цапардосаш тухлената стена вместо някакъв шибан велосипедист. Аз бих премазал този идиот!

— И после да го съдят, че е повредил боята на стената? — попита саркастично Джек и Ейс не си направи труда да му противоречи. — Както и да е, нищо не си спомням.

— Същото каза и Лиза на ченгетата. Кретенът изскочил от пешеходната пътека точно пред теб. Това е било по негова вина, не по твоя, даже той го признава, което обаче не му е попречило да продаде на таблоидите жалката си история — добави с отвращение той.

Джек само сви рамене, после сякаш се сети нещо и се втренчи с панически ужас в Ейс.

— Ами пресата — имаше ли някакви спекулации за Лиза и мен?

— Не, за изненада на всички, но мисля, че Кати подозира, че сте нещо повече от приятели — ухили се Ейс. — Не можеш да си представиш хленчовете и вайканиците през тези няколко дни! Страхувам се, че Лиза скоро ще се отдръпне от играта на криеница.

— По дяволите! — изруга тихо Джек. — Не исках Кати да го разбере, преди да е приключил Уимбълдън; Мелиса толкова разчита на нея, а сега тя е единствената, която печели някакви пари. Хол и Кати вече не се състезават, Лиза трябва да лекува навехнат глезен и да си търси нов партньор за смесените двойки. Господи, каква каша сме!

— Без теб не е весело, амиго — заяви безгрижно Ейс.

— Ами възползвай се от случая — промърмори горчиво Джек.

— Задръж за малко! Аз ще те изправя на крака — изрече сериозно той и думите му прозвучаха като клетва. — А този ортопед, който ще пристигне от Щатите, е наистина върхът.

— Добре — промълви уморено Джек, очевидно без да е твърде убеден.

През последвалите няколко дни Ейс беше този, който запазваше разсъдъка му да не се срине. Седеше в мълчание и слушаше безконечните му тиради, като само кимаше насърчително. През останалото време обаче ги забавляваше с вицове и непресекващ хумор. Джек си даваше сметка, че е излязъл голям късметлия, като остана жив; изключително щастлив, че няма да остане парализиран, но тези мисли някак не стигаха до душата му и той потъваше все по-дълбоко в мрачна меланхолия, която стоически се опитваше да скрие от всички, с изключение на партньора си.

В стаята си имаше телевизор, но не можеше да се насили да гледа нито един от мачовете на Уимбълдън, докато не дойде ред на Мелиса да играе в петък следобед. Гордееше се с нея, но внезапно, макар и за един съвсем кратък миг, изпадна в самосъжаление, чудейки се дали самият той някога ще се изправи на крака, и изпита почти панически ужас от тълпата на централния корт.

Пропъди насила лошите мисли и се съсредоточи върху играта на Мелиса. На корта тя запазваше присъствие на духа, помисли одобрително, докато я гледаше как спокойно изчаква всички да се настанят по местата си, преди да започне играта. Оглеждаше ги царствено и повелително, но не защото шумът я притесняваше — просто ги чакаше да се укротят, за да си свърши работата, за която беше дошла. Не се вълнуваше ни най-малко от това, че разговаряха, четяха програма или ближеха сладолед.

Спечели лесно и без особени усилия, така че той изключи телевизора и се зае да ровичка в торбите писма, пристигнали за него в болницата. Много скоро се отегчи и се отпусна уморено назад, въздишайки тежко. Лекарствата тушираха болката; пасивността беше тази, която го побъркваше.

— Последния път, когато престоях толкова време в леглото, с мен имаше и една стюардеса — каза на Ейс.

— Искаш ли да те уредя с някоя? — Ейс явно прие насериозно репликата и Джек едва-едва се усмихна.

— Не, благодаря. Кажи ми, вярно ли е това, което чувам за Ник Ленъкс? — попита той.

Очите на Ейс потъмняха.

— Негова светлост лорда? Не се е върнал на сцената, надявам се?

— Както изглежда, пазачите на Мелиса работят за него — били са в неговата част още от времето на армията.

— Така ли? Не го знаех — произнесе бавно Ейс; откакто Джек пострада, беше поел ролята на закрилник над нея, което засили собственическото му чувство. Нямаше намерение да го поделя с Ник Ленъкс, нито да му позволява да узурпира неговата роля.

— Не искам да го виждам отново около нея — продължи Джек. — Той вече достатъчно обърка живота й. Опита се да попречи на кариерата й, направи й бебе, удари я…

— Ударил я е? — повтори невярващо Ейс. — И кога се е случило това?

— Преди година — не си ли спомняш в какво състояние беше на финала за смесени двойки? Споделила е с Кати, че е била с него, когато уж се е подхлъзнала в банята. Кати се притеснява, че най-вероятно са се уговорили да се срещнат след Уимбълдън.

— Нима? — провлече замислено Ейс. — Аз би трябвало да го предотвратя, нали така?

— Да. Не — изрече панически Джек. Главата му се маеше от лекарствата; той като, в просъница си даде сметка, че би трябвало да води този разговор с баща си, в краен случай — с Хол, но Ейс… Ейс беше последният човек, към когото можеше да се обърне. Все едно да възложиш на лисицата да охранява кокошарника. — Да не си посмял да я тревожиш!

— О, няма, разбира се — какво си въобразяваш? Не ми отговаряй — изрече бързо той. — Ще накарам Негова светлост да се откаже от набезите си — заяви убедено той. — Нали това искаш в крайна сметка?

— Ами, да, добре — отвърна със съмнение в гласа Джек.

— Мога да го уредя. Имай ми доверие — ухили се нахално Ейс.

— О, боже — промърмори Джек.

 

 

В неделя, докато рехабилитаторката обслужваше Джек, Ейс тръгна за Белууд, за да прибере филма, който беше заснел тайно с Мелиса в леглото.

Касетата беше скрита заедно с още няколко на една от етажерките във вградения гардероб — той предвидливо беше преценил, че ако я скрие в затворен шкаф, само ще възбуди любопитството на Роуз.

Пъхна касетата във видеото и се настани да гледа, натискаше дистанционното и подбираше особено еротичните сцени. За известно време остана обсебен от мисълта да има някой до него — Мелиса, Роуз, или която и да е… За бога, той още беше Господарят на замъка — нямаше ли всички момичета да дотърчат, само да им щракне с пръсти? Обаче в къщата беше единствено мисис Чарлз — чистачката, а тя наближаваше шестдесетте, помисли със съжаление той.

Внезапно се приведе напред и замръзна, после трескаво върна кадрите.

— Съвсем бях забравил за това, ами да — тънка и злобна усмивка повдигна леко кривите краища на устните му.

— Ако това не може да спре Ленъкс, то…

Съществуваше, естествено, рискът Ник да дойде с изваден пистолет, което много щеше да му подхожда като пенсиониран военен от армията на Нейно Кралско Величество — в зловещо мълчание и упорито издадена напред долна устна. А ако продължеше да гледа филмчето, устната му нямаше да остане единственият орган от калената му анатомия, така недвусмислено напрегнат. Такива мисли спохождаха Ейс и той се ухили сардонично. Копелето само си го търсеше, а който чака, винаги дочаква. Напълно доволен от себе си, той взе касетата и се отправи обратно към Лондон, за да намери отдушник на споходилите го вълнения.

 

 

Мелиса отново беше на корта в понеделник и доста по-спокойна — операцията на гръбначния стълб на Джек беше минала успешно, кракът му беше наместен. Щеше да мине много време, преди да започнат с раздвижването и рехабилитацията, но тя беше сигурна, че той ще се справи и гледаше оптимистично напред в бъдещето — към деня, когато двамата отново щяха да играят в смесените двойки и да обикалят света.

Победи без усилия и си извоюва място в четвъртфиналите, като този път остана да даде интервю за пресата, после отиде да пие чай в барчето на стадиона, преди да се срещне с двамата си телохранители. Вече всъщност нямаше нужда от тях, но не го призна — те бяха част от тънката нишка, която я свързваше с Ник. Той се обаждаше всяка вечер, за да се увери, че е добре и да уточни маршрутите на охраната за следващия ден; винаги се държеше любезно, но делово и все още не беше споменал „уговорката“ им за уикенда.

Мелиса седеше отзад в колата и пътуваше към болницата, заслушана лениво в бърборенето на Джеф и Стийв, когато Джеф спомена нещо за Ник в офиса и тя наостри уши.

— Извинете — наведе се нетърпеливо напред. — Не казахте ли току-що, че майор Ленъкс е в Лондон? — попита припряно с разтуптяно сърце.

— Точно така — Джеф размени озадачен поглед към Стийв.

— Кога е пристигнал? — продължи Мелиса и двамата мъже отново се спогледаха.

— Той не е напуснал Лондон — каза й Джеф.

Мелиса го гледаше, леко намръщена.

— Искате да кажете, че през цялата седмица е бил тук? Откакто вие ме охранявате?

— Точно така — потвърди Джеф и тя се отпусна назад върху тапицираната облегалка със сключени вежди. Очевидно не го беше грижа чак толкова за нея, но защо тогава беше изпратил Куп? Защото мрази да оскърбяват някого, даже и това да си ти, отговори си сама и се усмихна горчиво. Същата вечер, когато той позвъни, му отговаряше студено и лаконично.

Четвъртфиналите за жени бяха определени за четвъртък и Мелиса трябваше да играе срещу старата си съперница Лучия. С течение на времето съперничеството им се задълбочаваше, но сега се отнасяха една към друга с нужния респект, особено когато се срещаха на корта и се съревноваваха за титлите и за вниманието на спонсорите. Лучия беше класирана по-високо от нея след един великолепен сезон на кортове с твърдо покритие, но италианката си даваше сметка, че Мелиса е по-добра на затревени терени, освен това е и всеобща фаворитка на публиката.

Ник наблюдаваше срещата в офиса си, когато влезе Куп, понесъл обемист плик.

— От Мелиса, надписано „лично и поверително“, току-що го донесоха — каза той и се загледа в екрана. — А ето и самото златно момиче. Как се справя? — подхвърли небрежно той.

— Загуби първия сет, побесня като фурия, премина през втория като ураган и сега спечели — осведоми го накратко Ник.

— Значи не гледаш много съсредоточено — изкоментира сухо Куп и Ник се ухили. Отвори плика, измъкна видеокасетата без надписи и озадачено я завъртя в ръце.

— Имаше ли някаква бележка?

— Не мисля — каза Куп, — но все пак ще отида да проверя.

Тръгна към вратата точно когато Мелиса спечели сервиса с пет на два. Върна се и поклати глава. Ник тъкмо пъхаше касетата във видеото и двамата мъже се настаниха пред екрана, върху който изображението драматично се промени. Допреди малко Мелиса, елегантна и спретнато облечена, отпиваше грациозно от бутилката вода. Сега беше гола и лежеше с широко разтворени крака на някакво легло, гърдите й възбудено се издигаха, буйната коса беше омотана около главата й и се спускаше надолу по раменете; в момента говореше на някого извън кадър.

„Да, обичам те и искам да се омъжа за теб!“, заяви шеговито тя. „А сега идвай тук и ме люби, не издържам повече.“

— Господи! — възкликна Куп и извърна поглед от екрана, когато Ейс Дилейни се приближи към леглото също гол и очевидно напълно готов за отправената покана, която нямаше търпение да удовлетвори.

Куп не смееше да погледне Ник; изправи се и припряно се изниза от стаята, усетил неловко, че също се възбужда.

Господи, какво секси парче беше тя!

Първоначалният шок на смайване и недоверие хвърли Ник в бездна от смесени чувства, в които доминираше парализата. Последва пристъп на гняв, той натисна злобно копчето на дистанционното управление, измъкна с един замах касетата и започна да развива лентата. След като това не му стигна, я запрати към бюрото, вдигна я и я смачка в ръба му. Повлякоха го диви вълни на гняв, омраза и ревност, надигнаха се до гърлото му и той усети как всеки миг ще повърне.

Тръгна като слепец, улучи ръба на стола и се отпусна тежко, заровил лице в длани. За един кратък миг беше помислил, че съобщението е отправено към него… и колко забавно, колко действително забавно се получи, разсъждаваше горчиво той: добре биха се посмели и двамата, тя и Дилейни, ако можеха да го зърнат отнякъде! Ейс Дилейни! Боже господи! — изруга на глас той. Как беше позволила на това извратено, напълно аморално копеле изобщо да я докосне! Камо ли да се съгласи да се омъжи за него! Ученическото й увлечение по звездата би било разбираемо, дори обяснимо, въпреки че него самия го объркваше. Но това! И да си позволи да го измъчва него, Ник, като му изпрати тази долнопробна касета! Кучка! Пръстите му се сгърчиха като нокти на граблива птица, сякаш предчувствайки удоволствието от проникването в меката й шия… Щеше да я убие много бавно и много мъчително… А колкото до Ейс Дилейни…

— Ето, изпий това — Куп прекъсна убийствените му мисли, подавайки му чаша скоч. Докато я пъхаше в ръцете му, осъзна, че жестът е абсолютно неадекватен. Но това беше най-доброто, което можа да измисли. Телевизорът все още беше включен на канала, който предаваше срещата и Куп побърза да го изгаси, за да не го сполети същата съдба като касетата. Изчезна триумфиращата усмивка на Мелиса, докато пристъпваше — като победителка — към мрежата.

— Мелиса не го е изпратила — проговори той. — Дилейни го е дал на Малрой и му е казал, че е от нея, но аз съм склонен да мисля, че тя и понятие си няма за касетата — промърмори загрижено Куп, опитвайки се да намери подходящите думи за утеха.

— Едва ли има някакво значение кой от двамата я е изпратил! — избухна Ник.

— Ти… ти няма да предприемеш нищо, надявам се? Не и толкова прибързано? — попита тихо Куп.

Ник бавно извърна поглед към него, блед и с безкомпромисно изражение на лицето, и Куп додаде припряно:

— Искам да кажа, нали не възнамеряваш да го убиеш или да извършиш покушение над нея, или каквато и да е там друга простотия?

— Защо би трябвало да я отвличам? Тя нямаше вид насилствено да е подложена на тормоз, нали така?

— Правилно.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това означава, че ти нямаш основателна причина да преследваш Дилейни. Разбира се, да ти изпрати тази касета е доста мръсен номер от негова страна, но той не е откраднал твоето момиче — тя не е твое момиче от няколко години насам, ако не се лъжа…

— Има ли смисъл от, този разговор? — прекъсна го Ник.

— Да. Знам, че искаш да отидеш и да му извадиш червата, но не можеш да го направиш. Той ще свърши в болницата, а ти — в затвора. И като капак на всичко пресата ще надуши пикантния скандал. Ние отчаяно се опитваме да постигнем някакъв успех в този бизнес, който означава дяволски много за мен, аз просто нямам препитание извън него — напомни му той, като го гледаше втренчено. — Ако отидеш и натупаш Дилейни, нашите настоящи и потенциални клиенти ще си помислят, че не сме нищо друго, освен банда разбойници. И ще имат право — добави той.

— Трябва ли да бъдеш толкова разумен? — изръмжа Ник.

— Един от нас все трябва да е. Остави това, Ник — примоли се той. — Тя е направила своя избор. Не ги доближавай.

— Добре — съгласи се Ник след известен размисъл.

— Наистина ли го мислиш? — изгледа го замислено Куп; беше очаквал ожесточена съпротива и борба до премала.

— Имаш думата ми — Ник погледна в очите съдружника си и Куп кимна удовлетворено. — Стига ми това, което се случи.

Въпреки че разсъжденията на Куп звучаха напълно логично, не те го откъснаха от първоначалния му замисъл, от инстинктивния импулс да ги размаже. Причина за промяната в намеренията му беше споменът за тяхната последна среща и за видението на голата Мелиса върху леглото. Тогава тя крещеше да я пусне и се бореше неистово — на касетата Мелиса умоляваше час по-скоро да я задоволят.

Контрастът между тяхното последно преживяване и сцената, на която току-що беше станал свидетел, беше толкова болезнен, че думите й продължаваха да отекват в мозъка му и да го прогарят. Даже в най-страстните мигове на връзката им тя винаги беше заобикаляла въпроса за евентуален брак — той можеше само да мечтае за толкова непосредствено изречено признание в любов.

Ник въздъхна тежко и изпразни остатъка от скоча в чашата. После отвори тефтерчето си с адреси и посегна към телефона, а Куп пристъпваше плахо край него.

— Няма нужда да се мотаеш наоколо — раздразнено промърмори Ник. — Имах уговорена среща с Мелиса в събота, сега просто искам да отменя резервацията, ясно ли е?

— Хубаво — кимна Куп, очевидно напълно облекчен, но не помръдна от мястото си. — Защо не заминеш за Гленгъри за няколко дни? — продължи нерешително той.

— Да избягам имаш предвид? — изви едната си вежда Ник. — Благодаря, но не — заяви решително той.

— Просто си помислих, че така ще ти бъде по-лесно. Сега те може да започнат да се появяват заедно на обществени места — нали брат й е вече по-добре.

— Мисля да направя резервация за бала в Савой клуб за следващата събота — стрелна го ехидно с крайчеца на окото си Ник, предугаждайки следващата им стъпка. — Но все пак Лондон е достатъчно голям за трима ни, нали?

— Мм… — Куп не беше толкова убеден. — И още нещо — ще изпратим ли сметка на Мелиса? Сумичката е доста тлъста.

— Да, тя може да си я позволи — каза бързо и тутакси промени намерението си: — Не, аз ще покрия разноските. Все пак тя не ме е молила за охрана. Идеята беше изцяло моя — завърши той; чувството за почтеност беше надделяло над болката, обидата и първоначалната реакция.

— Така е справедливо — кимна Куп. — Имаш ли нужда от компания тази вечер? Бихме могли да излезем, да се напием и да уловим някоя и друга птичка.

— Не, благодаря ти. Момичетата са при мен. Все пак можеш да ми направиш една услуга — поеми случая на Мелиса, става ли? Не искам да разговарям с нея.

— Разбира се — съгласи се с готовност Куп и когато Мелиса го попита, й каза, че Ник е извън града по работа и ще отсъства няколко дни.

 

 

Мелиса трябваше да играе срещу Карлота Мендоса на полуфиналите — момичето, което Ейс беше нарекъл „товарен кон“. Без съмнение тя беше една от най-силните състезателки в турнира — висока и яко сложена, и Мелиса си даваше сметка, че ще бъде трудна работа да спечели срещу нея даже и с ревящата в нейна подкрепа тълпа зад гърба й. Но тя вече веднъж беше победила Карлота на Уимбълдън, както и на Откритото първенство на Щатите, така че предстоящата задача не й изглеждаше съвсем непосилна.

Мелиса започна в превъзходна форма, лесно задържаше нивото на собствените си сервиси, отблъсквайки ожесточените атаки на Карлота с лекота и грация, като плавно се движеше от едното крило към другото. Успя да постигне брейк в десетия сет и да го спечели с шест на четири.

Вторият сет беше огледално отражение на първия. Само още един брейк и мачът е мой, мислеше обнадеждено тя. Водеше с пет на четири. Но Карлота не беше класирана напразно на трето място в Световната ранглиста. Успя да постигне тайбрек във втория сет.

Играта се проточи мъчително; всяка една последователно печелеше следващата си точка. Карлота стоически игнорираше дивите викове на тълпата. Мелиса от своя страна също запуши уши и концентрира всяка фибра на тялото си в играта. Толкова близо беше до финалите на Уимбълдън.

Смениха местата си при резултат три на три; после — при шест на шест. Мелиса направи пауза и пое няколко пъти дълбоко дъх, като го затаи максимално, преди да сервира. Удари топката високо и я запрати точно на централната линия; Карлота едва успя да я докосне, но не можа да осигури връщането й и Мелиса се възползва от ситуацията, пое я с мощно воле и я изстреля извън обсега й.

— Седем на шест, Феръл!

Върхов поврат в мача!

Мелиса изтри длани в поличката си и здраво стисна ракетата, като лекичко се поклащаше на пети, без да откъсва поглед от Карлота, която се готвеше за сервис. По-късно й казаха, че това е бил най-краткият сервис на жена през целия шампионат — но засега единственото, което знаеше, беше, че не може да определи посоката на удара, камо ли да го засече.

— Седем на седем!

По дяволите! — помисли Мелиса, но лицето й остана безизразно, докато направи бързо движение, за да посрещне втория сервис на Карлота. Съзнанието й все още беше крачка назад към предишния сервис и тя изпусна момента на връщането, улови топката в последния миг и я запрати далеч над крайната линия.

— Осем на седем, Мендоса.

Още една точка в сета за Карлота.

Мелиса се извърна да посрещне топката и изпусна момента на предварителната подготовка. Това беше добър, силен сервис и Карлота върна висока топка. Мелиса хукна, за да направи това, което изглеждаше най-лесното воле в мача, но… топката улучи мрежата.

— Гейм, втори сет, Мендоса.

Тълпата зави като един от възмущение. Мелиса се насили да запази хладнокръвие, докато вървеше към стола си; отпусна се внимателно, като се стараеше езикът на тялото й да не издаде бушуващите мисли. Седеше видимо спокойна, отпиваше жадно студената вода, после попи лицето и ръцете си с хавлията. Не смееше да погледне нагоре към Кати; знаеше, не ще бъде бясна и нямаше да направи опит да го скрие.

— Последен сет, мис Мендоса сервира.

Двете състезателки се изправиха и се отправиха към корта. Карлота с лекота спечели своята начална игра със сервис, което означаваше твърдо повеждане от началото на мача — за пръв път, факт, който видимо повиши самочувствието й и Мелиса предпочете да се откаже от дуела.

Играта се превърна в тест за издръжливост, в битка както на умения, така и на воля. Мелиса вече беше изтощена — точно сега се нуждаеше отчаяно от сервис, за да изравни резултата. Тялото й отчаяно се съпротивляваше на натоварването, краката й се огъваха, болката, която напоследък чувстваше в дясното си рамо, стана непоносима, пришката, която започваше да излиза на десния й палец, най-сетне се поду и се спука, причинявайки й непоносима болка при всеки удар.

Продължи като насън: четири на четири; след смяната — пет на пет. Карлота, сякаш заредена с нова енергия от невидима сила, сервира четири брилянтни сервиса, за да увенчае края на мача: шест на пет.

Мелиса чувстваше как силите я напускат. След един час ожесточена битка имаше една точка преднина, Карлота веднага изравни и ги направи три.

Като събра всичките си сили и останала гордост, Мелиса спря да обръща внимание на тялото си, на болките, които го пронизваха и съсредоточи енергията си в предстоящия сервис. Сполучлив ейс предизвика рева на тълпата и мъничко надежда в нея — петнадесет на четиридесет.

Грешка от страна на Карлота й даде още една точка: тридесет на четиридесет. Тълпата ликуваше, сякаш Мелиса вече беше спечелила мача, но все още не й достигаше една точка.

Използва времето от почивката — деветдесет секунди, за да попие потта от лицето и дланите си и да успокои дишането си. Първият й сервис пропусна линията на сантиметър и тя отложи максимално втория, разчитайки на спокоен и уверен удар.

Удари топката; ракетата се впи болезнено в мехурите, набъбнали по дланта й; тя усети триенето й почти на голо месо и още докато замахваше, знаеше, че е направила грешка. Двойна грешка — най-нежелания момент във всеки мач и най-вече — в този за полуфиналите на Големия шлем. Две поредни грешки! Тя прехапа устни, докато вървеше, привидно напълно безразлично, към мрежата за прощално ръкуване.

— Гейм, сет, мач, Мендоса! С два сета на един, четири на шест, седем на шест, седем на пет.

Единственото, което искаше, беше час по-скоро да се махне от корта и да остане сама. Знаеше, че е разочаровала всички. Двойна грешка! Сломена от мъка, от умора и унижение, Мелиса претупа интервюто и тихо се измъкна от Уимбълдън. Шампионатът беше приключил — поне за нея и поне за една година. А и никаква утеха не можеше да очаква през тази година, поне за двойките — не беше намерила други партньори нито за Лиза, нито за Джек.

Затвори се в стаята си; не искаше да вижда никого. Отново и отново превърташе наум лентата на мача и онази последна, върхова точка, която й костваше битката, и последвалия дабълфолт — нейния крах.

В петък сутринта се измъкна от леглото, накуцвайки от болки в цялото тяло, но много скоро установи с облекчение, че къщата е празна. Стийв Малрой чакаше отвън и тя го помоли да я откара до болницата. Преди да пристъпи в стаята на Джек спря в коридора, пое дълбоко дъх и залепи усмивка на лицето си.

— Здрасти!

Той нито за миг не се остави да бъде заблуден и я изгледа със съчувствие.

— Няма нужда да се преструваш с мен; мога да си представя как се чувстваш.

— Ще го преживея — сви рамене и се отпусна до него, като упорито отбягваше погледа му. — Няма значение; ще ми се предоставят и други шансове. Това си беше просто един мач — бърбореше нежно тя, внезапно млъкна и избухна в ридания.

Джек се усмихна тъжно и отпусна ръката си на рамото й.

— Разбира се, че има значение — изрече внимателно той. — Беше на крачка от точката — и точно за това мечтаеш от малка; точно за това се претрепа от работа и тренировки… — Той замълча, после продължи, налучквайки интуитивно: — Това, че си скапана заради мача, не означава, че не ти пука за мен.

— Знам — подсмръкна Мелиса и зарови за кърпичка, — но не трябваше толкова да се самосъжалявам…

— Разбира се, че трябваше — и аз бих го правил на твое място.

— Но от мен се очаква да бъда весела и бодра, да ти повдигам духа…

— За какво са батковците? Докато си лежах тук, се чувствах напълно безполезен. Между другото, гади ми се от всеки, който се прави на бодър и весел.

— Е, в такъв случай днес аз съм твоят идеален посетител — подсмръкна навъсено тя, после се насили да разтегне устните си в усмивка.

Оставиха темата за мача и се заеха да разглеждат множеството проспекти на курорти за бързо възстановяване, които пристигаха в болницата. По обед пристигна Роуз и Мелиса си тръгна; помоли да я откарат обратно в Уимбълдън.

Пристъпи уморено към къщата и спря стъписана от крясъците, които долитаха отвътре, изпълнени с гняв, омраза, болка и жлъч. Тръгна по посока на виковете. Кати и Хол крещяха, застанали един срещу друг, без да се изслушват, като всеки се стремеше да надвика другия.

Мелиса ги гледа известно време смаяна, неспособна да реагира, после пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Внезапната тишина надвисна заплашително.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Напускам! — изсъска Кати с почервеняло като косата си лице.

— Ти какво? Защо? — Мелиса я гледаше ужасено, изпълнена с недоверие и чувството, че не е чула добре. — Искаш да останеш в Англия, за да си по-близо до Джек? — попита с надежда тя, несъзнателно добавяйки още масло в огъня.

— Не, Лиза е тази, която остава с Джек — избълва на един дъх Кати.

— Лиза? Лиза и Джек? — повтори бавно Мелиса. — О, боже, Кати, съжалявам.

— Спести ми болничното си съчувствие! — сякаш се изплю Кати. Никога не беше се чувствала толкова унизена, никога в досегашния си живот. През всичкото това време Джек очевидно се е преструвал, че вярва в това, че тя вече не го обича; преструвал се е, че вярва в тази история за новия приятел; поднасял я е единствено, за да остане и да обучава сестричката му! Бедната глупачка! Да бъде толкова сляпа, всичко да се развива по план и под носа й, а тя да живее с напразни илюзии! В своя гняв тя забрави удовлетворението — а и тлъстите сумички, които беше спечелила от успеха на Мелиса. Единственото, което чувстваше и осъзнаваше, беше, че е използвана и манипулирана. Мразеше ги всичките! Мразеше ги в червата, би могла тутакси да ги избие! — Вие сте знаели, всички сте знаели! Живели сте с мен, а сте ме лъгали, присмивали сте се зад гърба ми!

Тя спря задъхано и се извърна, но не и преди Мелиса да е видяла сълзите в очите й.

— Кати, кълна се, че нямах никаква представа. А и никой от нас не се опитва да те прави на глупачка. Сигурна съм, че са мълчали, за да ти спестят страданията и да пощадят чувствата ти, а не от злоба — изрече Мелиса с напълно сериозен глас.

— И как си могла да не го знаеш? Започнало е в Сан Франциско миналата Коледа — ти и Хол сте били в същата къща!

— Никога не съм допускала, че те са нещо повече от приятели!

— О, добре, вярвам ти. Ти си толкова себична, толкова обсебена от собствената си значимост, че най-вероятно е да не си забелязала — промълви горчиво Кати. — Но това не прави нещата по-различни — напускам и толкова! Хол може да поеме моите задължения — ще ми бъде много интересно да го наблюдавам колко време ще издържи с теб! — Тя се втренчи унищожително в нея, после се обърна към Хол: — Надявам се, че ти е ясно с какво се захващаш. Тя има нужда не само от треньор, ти ще трябва да бъдеш неин пътнически агент, неин доктор, да служиш като посредник между нея и спонсорите — даже да се грижиш бельото й да бъде изпрано, което, без съмнение, ще ти достави върховна наслада — добави презрително тя.

— Задръж само за миг! — Мелиса започваше сериозно да се дразни. — Ти получи доста облаги персонално от моя успех, нали? Спечели повече като треньор, отколкото изобщо някога си печелила като тенисистка — натърти тя справедливо, но доста нетактично.

Устните на Кати се присвиха в тясна права линия, от очите й хвърчаха мълнии.

— Благодаря за напомнянето — каза с леден глас. — Много скоро ще разберем коя от нас се нуждае повече от другата, нали така?

— Не мислиш сериозно да ме оставиш? — Мелиса не можеше да си представи живота по време на безкрайните турнири без нея.

— Дяволски сериозно го мисля! Мога да получа нов ангажимент като треньор просто ей така — тя щракна презрително с пръсти.

— Е, в такъв случай ще се видим наоколо, предполагам? — сви рамене Мелиса с пресилено безразличие, което не изпитваше.

— И аз предполагам.

Останаха загледани една в друга за един дълъг миг, после Кати се обърна и излезе от стаята с високо вдигната у глава.

— Сега сме само ти и аз, бейби — изчурулика Хол безгрижно и положи утешително ръка на рамото й. — Винаги съм искал Джек за мой шурей, но не си представях нещата точно така — добави със съжаление той.

Кати бързешком опакова нещата си и поръча такси. Заминаването й, с багаж при това, не остана незабелязано от пресата и тя трябваше да признае, че те двете с Мелиса са се разделили, но отказа да обясни защо. Мелиса, когато я попитаха, отказа изобщо всякакъв коментар. В Ол Инглънд Клуб слуховете се разпространяваха мълниеносно, носеха се из въздуха и се предаваха от уста на уста; в края на всеки спортен коментар се появяваше малък въпрос за пикантното събитие.

Джулиет Стентън побърза да извлече час по-скоро максимална изгода за собствената си кариера — на всеки беше известно, че Кати беше тази, която беше издигнала Мелиса до върха. За неин лош късмет обаче Ник беше не само кисел, но и мрачен като буреносен облак. Реши да изчака до събота сутринта, но положението се оказа още по-катастрофално.

— Треньорката на Мелиса Феръл я е напуснала — обяви тя, докато твърде прилежно му приготвяше закуската, която той изгледа с омерзение.

— Не съм изненадан — изръмжа той. Даже изпитваше известна симпатия към горкия Хол — бедния глупак се чувства навярно толкова зле, колкото и аз, мислеше Ник.

— Необходим ми е треньор за постоянно… — започна Джесика.

— Не ме занимавай с това сега! — изруга Ник и се оттегли към уединението на собствената си спалня. На прага едва не се сблъска с Джес.

— Не е ли време вие двете да си вървите вкъщи? — промърмори раздразнено той; имаше чувството, че му досаждат поне от една година насам.

Облече се бързо, напусна апартамента и се отправи към гимнастическия салон, където да излее бесовете си върху боксовата круша, на която отдели специално внимание, представяйки си, че с всеки удар размазва физиономията на Ейс.

В същото време Мелиса беше на посещение при Джек и го осветляваше по последните събития.

— Наистина съжалявам, че скрих нещата от теб — обади се разкаяно Джек. — Надявах се, че Кати няма да постъпи по този начин, ако ти останеш в неведение.

— Знам, Лиза ми обясни — сви рамене тя. — И ти си същият като мама — прекалено забулваш в тайни личния си живот. — Може би е семейна черта все пак, помисли си тя, като се сети за Ейс и най-вече за тайната си уговорка с Ник. Потрепери от нетърпение: може би този път и тя ще има нещо романтично за криене, което щеше да запази само за себе си.

— Изглеждаше безсмислено да казваме, докато не бяхме напълно сигурни накъде ще ни изведе всичко — продължаваше Джек. — Знаеш колко трудно е да се поддържа връзка по време на турне и тя да се запази като такава.

— Мда-аа — съгласи се сънено Мелиса, все още при Ник в мислите си. — Ъъ, извинявай, какво каза?

— Попитах дали ще ходиш да гледаш финалите за жени следобед?

— Не мисля, надявам се, че ще вали — изтърси мрачно тя и тутакси се засрами от себе си, но Джек само се засмя.

Опитваше се да забрави мача, в който би трябвало главната роля да е нейна, затова тръгна да пазарува. Избра си нова рокля за срещата с Ник, в същия розов нюанс, с който беше пожънала такъв успех преди три години, когато събра кураж да отиде в казармените бараки. Отиде и на масаж и за пръв път през живота си посети салон за разхубавяване, където направи косата и ноктите си, а гримът й бе положен от професионалистка.

Чувствайки се великолепно, Мелиса се върна в Уимбълдън и се засуети с мисълта дали е редно да помоли Стийв да я откара до хотела — дали Ник щеше да иска служителите му да знаят за личния му живот? Разговаряха известно време, като се въртяха около основната тема, докато най-накрая Стийв вдигна телефона и позвъни в кантората. Попадна обаче на Куп.

— Мис Феръл иска да отиде до Ню Форест, но ми се струва, че й се ще майор Ленъкс да я откара дотам.

— По дяволите! — изруга тихо Куп. Нима на малката кучка можеше да й мине през ума, че Ник ще иска да я види?! — Аз ще я откарам — реши накрая. — Стой там докато пристигна, ако й хрумне да тръгнете, преди да съм дошъл, измисли нещо — кажи й, че си спукал гума или каквото ти дойде наум.

— Да, сър — промърмори Стийв, по-сконфузен от всякога.

Куп караше бързо, колкото беше възможно при натоварения трафик и пристигна в къщата, където го очакваше една пленителна и доста нетърпелива Мелиса, докато Стийв човъркаше нещо по мотора. Мелиса се втурна към алеята, дочула приближаващата кола, но лицето й помръкна, когато разбра, че не е Ник.

— Малрой каза, че се каниш да ходиш в Ню Форест — започна той. — Предполагам, че очакваш Ник да се присъедини към теб.

Мелиса посърна, изглеждаше толкова неподправено отчаяна и нещастна, че той изпита желание да я напъха в колата и да я откара при него. После си спомни видеокасетата и импулсът изчезна.

— Той не иска да те вижда, Мелиса.

— За… защо не? — прошепна най-сетне тя и очите й заблестяха от сълзи.

— Заради това с теб и Ейс Дилейни, естествено!

— Ейс? — лицето й се сви като от удар. — Ник знае за Ейс? — попита ужасено тя.

— Да — отсече Куп. Почуди се дали тя изобщо знае за съществуването на филма; определено обаче беше в неведение по отношение на копието, изпратено на Ник. — Все още ли имаш нужда от Малрой, за да те откара тази вечер? — попита той след дълга пауза.

— Не — поклати глава Мелиса, после промени решението си. Останалите щяха да се върнат скоро в къщата, а тя не можеше да понесе да остане с тях, да ги гледа и разговаря, сякаш нищо не се е случило. А и вече беше им казала, че ще пренощува при бивша съученичка. — Да. Искам да отида в Белууд — промълви едва чуто. — Искам да си отида вкъщи.

Седеше онемяла от мъка и се опитваше да не плаче, докато Малрой караше към Белууд, сепваше се и подскачаше всеки път, когато я питаше за посоката, и не си даваше сметка, че я наблюдава неотклонно в панорамното огледало. Стийв я харесваше, тя се отнасяше с него и останалите от охраната като с равни, а не като със слуги, както някои от останалите им клиенти, а притежаваше и други качества. Ако правилно беше разбрал, майорът я изритваше, а в такъв случай би трябвало да си прегледа главата, реши Стийв. Офицери.

— Добре ли сте? — попита я, когато тя се измъкна мъчително от колата.

— Да, добре съм — излъга Мелиса. — Можете ли да дойдете и да ме вземете утре около десет?

— Разбира се. Лека нощ — той опря два пръста до челото си за кратък поздрав и изчезна.

Мелиса изрови ключа за задната врата от тайника и влезе в кухнята. Хвърли чантата на пода и се зае да пълни чайника.

— Мелиса! — Ейс стоеше на прага и я гледаше. Точно като по поръчка, помисли той. Каква неочаквана награда!

— О, Ейс, съжалявам. Забравих, че вече не живея тук — промълви тя и избухна в ридания.

— Сладурче, какво не е наред? — Ейс прекоси грациозно коридора и я взе в обятията си. — Нещо с Джек ли? — попита, знаейки дяволски добре, че не е това, след като преди малко беше разговарял с него по телефона и затвори набързо, когато чу да приближава кола.

— Не, той е добре. Заради… заради Ник! Тази вечер трябваше да се срещнем и той ме заряза! — проплака тя.

— Копелето! — възкликна възмутено Ейс, сякаш нямаше никаква вина за случилото се.

— Купих си нова рокля! И ходих в козметичен салон!

— Затворен ли беше? — попита невинно Ейс и тя се задави през смях и ридания.

— Не смей да си правиш шеги на мой гръб! Той знае за нас — каза тя и за пръв път се замисли откъде е изтекла информацията. Изтри очи и се втренчи в Ейс.

— Не съм разговарял с него — бързо и искрено заяви той.

— О, няма значение как го е разбрал — отсече Мелиса и Ейс си отдъхна с облекчение. — Обзалагам се, че и той не е живял като монах — продължи заканително тя. — Но аз не му го натяквам! А и не съм обвързана с него.

— Разбира се, че не си — винаги съм смятал, че е върховно копеле. Типичен англичанин — за него важат едни правила, за жените — други. Не си направила нищо лошо, сладурче — завърши победоносно той.

През цялото време, докато разговаряха, той поглаждаше нежно гърба й, придърпвайки я неусетно все по-близо до тялото си. Почувства как започва да се отпуска, остави я да си поплаче известно време, после изтри сълзите й с целувка, преди леко да притисне устни върху нейните.

— Радвам се, че дойде при мен за утеха.

— И аз — прошепна Мелиса, забравила, че дойде в Белууд, за да бъде сама. Окончателно прогони мисълта за Ник и се предаде на обиграните ласки на Ейс.

Той потисна дивото желание да я повлече нагоре по стълбите и да я тръшне на леглото или пък направо на кухненската маса, чувствайки, че такова агресивно отношение само би я отблъснало. Вместо това й предложи милувките и нежните думички, от които знаеше, че се нуждае. Лека-полека я изведе от кухнята, после нагоре по стълбите, сваляйки в движение нейните и своите дрехи.

Люби я нежно, потушавайки болката и унижението, които Ник беше й причинил. По-късно едва успя да се спре и да даде воля на дивата страст, с която обладаваше партньорките си и която много напомняше изнасилване — след една нощ, прекарана с него, те си тръгваха натъртени, но удовлетворени. Съвършено задоволени, мина сънлива мисъл през ума му, докато се унасяше в дълбок сън.

Тя се събуди за кратко от звъна на часовника в шест.

— Трябва да вървя, ще летя до Роуд Айлън — прошепна Ейс, навеждайки се да я целуне набързо. — Чао, скъпа, ще се видим наоколо.

Мелиса се усмихна сънено, обърна се на другата страна, зарови лице във възглавницата и тутакси заспа.

 

 

Като знаеше, че Ейс ще замине на разсъмване, Роуз пристигна малко след осем, за да провери в ред ли е къщата, да прибере нещата си и да си вземе още дрехи — възнамеряваше да остане в Лондон, докато Джек се възстанови напълно и го изпишат от болницата.

Потропваше на високите си токчета, докато обикаляше дневната, после забеляза цветните петна по стълбището, осъзна, че са част от дрехи и замръзна. Устните й се свиха в неодобрение — Ейс й беше обещал да не води пеперудките си в Белууд! И ако кучката не си е тръгнала без дрехи, то тя все още беше горе!

Като мърмореше ядосано, Роуз се втурна нагоре по стълбите и закрачи с маршова стъпка към спалнята на Ейс, където замръзна при вида на голото тяло на дъщеря си, омотано в чаршафите. Заля я вълна от смесени чувства, докато асимилираше мисълта, че „кучката“ всъщност беше собственото й дете. Нахлуха спомени от нейната връзка с Ейс, интимни подробности, които я накараха да се изчерви, после да побледнее от ревност. Мелиса беше заела мястото й в неговото легло.

Първият й импулс беше да побегне, да се преструва, че никога не е ставала свидетел на тази сцена, но нещо я приковаваше на мястото й. И моето тяло беше стройно и грациозно като нейното, помисли със завист. Когато бях на нейните години, аз… тя се намръщи. Не, това не беше вярно. На нейната възраст тя беше щастливо омъжена, а Джек щапукаше наоколо, толкова щастие и радост… Замисли се за всичко, което беше загубила Мелиса; и последните жлъчни струйки завист се стопиха, като си даде сметка, че единственото, което има смисъл, е Мелиса да намери мястото си в този свят и да спре да се лута между кариера и личен живот.

Излезе на пръсти от спалнята, събра нещата, за които беше дошла, написа инструкции за икономката, преди да се заеме с приготвянето на закуската. Тъкмо си сипваше втора чаша кафе, когато се появи Мелиса — с разрошена коса, прозявайки се широко и сънено, облечена единствено в горнището на пижамата на Ейс.

— О, боже! — тя замръзна посред прозявката си и припряно притегна колана, за да прикрие тялото си. — Ти знаеш, нали? — попита тя и Роуз бавно кимна. — Ядосана ли си?

— Не — промълви искрено Роуз. — По-скоро само разтревожена. Не се влюбвай в него, скъпа. „Моногамия“ е мръсна дума за Ейс.

— Знам това и той не може да ме нарани, не го обичам — заяви категорично Мелиса. — Тази нощ не беше планирана. „Приятелката“, с която трябваше да се срещна, беше Ник, но той ми би шута и аз дойдох тук да си ближа раните. Дори не знаех, че Ейс е тук.

— Нека да отгатна, ти си била потънала в сълзи и той ти е предложил утешително рамо.

— Ами… И с теб ли започна така?

— Да. Все още бях наранена от развода и той… — Роуз млъкна и се изчерви леко. Всъщност, що за невероятен разговор между майка и дъщеря?! — По-добре ела и закуси — завърши бързо тя.

— Окей — съгласи се Мелиса, после си взе дълъг горещ душ и отиде да се облече.

От чувство на такт оправи изрядно леглото на Ейс, събра чаршафите и ги напъха в пералното помещение в сутерена, преди да поседне с Роуз на една последна чаша кафе.

— Наистина вярвах, че Ник и аз можем отново да се съберем — каза тъжно тя. — Мислех си, че е изпратил хората си да ме пазят, защото все още ме обича, но очевидно просто е проявил любезност. Предполагам, че би дошъл лично, ако наистина ме обичаше.

— Ще се опиташ ли да се свържеш с него?

— Не — поклати рязко глава Мелиса. — Той очевидно все още не ми е простил за аборта. Предполагам, че не мога да го виня за това, но ми се ще да не ми беше давал напразни надежди… не, така е по-добре. Просто продължавам по моя път.

— Кога тръгваш? — попита тъжно Роуз; тя мразеше приключването на турнира Уимбълдън след четиринадесетте напрегнати дни; мразеше да вижда как Джек и Мелиса тръгват към летището и изчезват към другия край на света. Тази година обаче би била много щастлива да види как Джек се качва на самолета…

— Колкото е възможно по-скоро — заяви разпалено Мелиса. Разполагаше с две свободни седмици преди следващия турнир и сега, когато Джек се възстановяваше бързо, реши да се откаже от първоначалния си план и да отлети за Калифорния, за да превърне Роуз Арбър в дом. — Отивам в… — тя прекъсна, когато на предната врата се почука силно. — О, това трябва да е Стийв, съвсем забравих за него! Дошъл е да ме вземе.

— Хайде да пътуваме заедно — погледна я умолително Роуз. — Взех колата на баща ти.

— Окей.

Докато Роуз разговаряше със Стийв, Мелиса потърси плик, извади ключовете на Ник от чантата си и ги напъха вътре. След краткотрайно колебание измъкна бавно пръстена от пръста си и също го сложи вътре.

Излезе да се извини, че го е разкарала дотук, и му подаде плика.

— Бихте ли го предали на майор Ленъкс? — попита с болка в гласа. — И му кажете да изпрати сметката на моя мениджър — той знае адреса. О, още нещо — тя затършува в чантата си, измъкна всичките налични банкноти в брой и ги сложи в ръката му. — Вие и Джеф бяхте супер. Почерпете се, моля ви — настоя, докато той се опитваше да й върне парите.

Мъжът сви рамене и ги взе, пожела й късмет и си тръгна.

Не успя да види Ник до понеделник сутринта, когато Мелиса вече беше напуснала страната.

— Само не и още една пратка от Мелиса — измърмори той и хвана плика, сякаш беше бомба с часовников механизъм. — Какво е този път — сватбена покана?

Опипа контурите на ключ и отвори плика. Не беше очаквал връщането на пръстена и се сепна, когато се търкулна в дланта му, докато изсипваше ключовете. Отпусна се тежко на стола и се загледа в светлината, която играеше и се пречупваше в ръбчетата на брилянтите и фасетките с рубини. Повъртя го между пръстите си, после го пусна в джоба си. След злополучната видеокасета смяташе, че вече нищо не може да го нарани. Беше сгрешил.