Катрин Белами
Страсти на корта (5)

Пета глава

Първата поява на Мелиса на твърд корт със сгур беше в Хамбург и тя извади лошия късмет да играе срещу Лучия Конти — новооткрит експерт по твърдите кортове и всеобща любимка на публиката.

Вдъхновена от слуховете за евентуална връзка между Мелиса и Ейс Дилейни, Лучия беше твърдо решила да я бие по всички показатели. И постигна своето: надигра Мелиса и я довърши окончателно на несвойствения все още за нея твърд терен с шест на два и шест на два.

Мелиса хвърли извинителен поглед към Кати, докато вървеше към мрежата за задължителното ръкуване. Лучия беше възприела южняшкия маниер да целува противника си по бузата.

— Курвата на Ейс Дилейни! — изсъска тя.

— Захвърлената парцалеса на Ейс Дилейни! — не й остана длъжна Мелиса, докато целуваше въздуха край другата й буза, после нададе вик от болка — Лучия беше забила нокти в дланите й. Преструвайки се, че не я боли, грабна нещата си и напусна корта.

— Виж какво ми направи тая кучка! — Мелиса показа на Кати дълбоките следи. — Тече ми кръв! Ще трябва да ме инжектират против бяс!

— Трябва да тренираш повече на сгур — заяви категорично Кати. — В Рим дано се справиш по-добре.

— Благодаря за съчувствието — изкриви уста в горчива гримаса Мелиса и тръгна към съблекалнята, където се натъкна на една също толкова кисела Лиза, на която целият свят беше крив.

— Тъкмо се отървахме от една Мартина, дето ни трошеше ръцете, и ето ти друга в замяна! — измърмори тя и хвърли отвратена ракетата си.

Мелиса се засмя, връщайки собственото си чувство за хумор. По-късно двете се оправиха добре в играта по двойки, а собственият опит на Мелиса върху твърд корт чувствително се повиши.

Кати имаше добри предчувствия за предварителния списък на играчите в Открития шампионат на Италия и реши, че Мелиса има добри шансове да достигне четвъртфиналите, преди да се изправи срещу някой прекалено опитен играч на твърдо покритие — за нещастие това сигурно отново щеше да бъде Лучия — фаворитка у дома и подкрепяна от цялата тълпа, въпреки че през повечето време живееше в Щатите.

Играта на Феро Италико й достави удоволствие — шумните, романтични италианци харесаха външния й вид и естествената грация, с която се движеше по корта, и я аплодираха до пълна победа.

— Даже може да ми хареса да играя на сгур — заяви тя щастливо на Кати след победата си в третия мач. — Кой е следващият? — осведоми се тя, въпреки че никога не четеше списъците, твърде суеверна, за да не предизвика съдбата с евентуалната си прогноза.

— Лучия.

— Ох, ох! — изпъшка тя и двете прекараха вечерта в проучване на видеокасетата с играта в Хамбург, изследвайки всеки един аспект дотогава, докато Мелиса не придоби поне малко самочувствие.

— Е, поне зрителите тук ме харесват! — заяви ведро Мелиса.

— Не и утре — предупреди я Кати. — Ще застанат зад Лучия, сто процента.

Тя само сви рамене, но се оказа напълно неподготвена за реакцията на публиката. Италианците не само викаха с пълно гърло за Лучия, но и освиркваха и дюдюкаха срещу нея, ликуваха при загубите й и посрещаха с мълчание добрите удари. За нея това беше ново и непознато усещане, мъчително и унизително.

Напълно сломена, тя загуби първия сет, но триумфиращият вид на Лучия, докато се ръкуваха, я накара да се мобилизира. Без да обръща внимание на публиката, тя заигра чувствително по-добре. Обратът дойде съвсем неочаквано и всичко, върху което беше се трудила, започна да дава резултат. Часовете и дните, прекарани в тренировки на твърдия терен, си казаха своето. Обувките й затанцуваха по червеникавата сгур, сякаш без да докосват земята, перфектното й завъртане отпращаше ударите право в целта и Лучия премина неохотно в отбрана.

Разбра, че е разтревожена, когато започна да коментира страничната линия — нещо, което тя правеше единствено пред угрозата от провал. Мелиса не обръщаше внимание на непрестанното прекъсване от нейна страна: тя се разправяше със страничния съдия и тормозеше главния съдия да става час по час от стола си, за да проследи пътя на топката и отпечатъците й върху червената сгур.

Той се движи повече от нас, помисли си злорадо Мелиса, след като съдията се надигна отново от стола си, и дори не се опита да прикрие усмивката си. За радост на публиката той отново се уедини с Лучия и вдигна ръка, за да подчертае, че топката на Мелиса отново е отишла твърде далеч.

— Дяволски съм сигурна, че това не е вярно! — измърмори тя и ведрото й настроение се изпари, но прие решението с всичкото равнодушие и грация, които можа да постигне, като спортната й злоба се увеличи двойно. Доста й помогна и враждебната публика — да пукне, ако им даде повод за ликуване! Спечели втория сет и уморено се попи с хавлията, преди да се върне в третия с усещането, че Кати е единственият й приятел в целия свят.

Лучия продължи с тактиката си да разстройва играта при всеки удобен случай, когато ударите на Мелиса не й изнасяха. Тя се изкуши да направи същото, после се отказа. Беше дълъг и изтощителен сет с много оспорвани моменти и вероятност от прекъсване поради равен резултат.

При резултат четири на пет Мелиса сервира. Лучия се престори, че е фаул и не помръдна от мястото си в очакване на втория сеанс.

— Пет на пет.

— Не! — вдигна ръце, сякаш се отбраняваше и усмихната зачака одобрителната реакция на публиката, но този път съдията я изгледа със стоманен поглед и потвърди резултата.

Мелиса сервира; противничката й изпрати груб форхенд надолу към линията и единственото, което можеше да стори, бе да стои на мястото си, проследявайки безпомощно траекторията на топката. Тя видя как съдията се поколеба, после вдигна длани, за да потвърди, че топката е вътре. На Мелиса й прекипя:

— Беше аут — каза на съдията и тръгна към линията, проследявайки червеникавата следа на топката с ракетата си.

Сигурно и на него му беше дошло до гуша от шикалкавенето на Лучия, а може и действително да беше променил становището си, решил, че е сбъркал, но отмени решението на страничния съдия.

— Шест на пет, Феръл! — заяви категорично и този път не обърна никакво внимание на протестите на Лучия.

Ставаше въпрос за решаващата точка, даде си сметка Мелиса, изпаднала в паника. Застана нерешително с хлабаво стисната ракета в очакване на сервиса, като се чудеше дали да не се откаже от точката. Паниката й нарасна, когато първият сервис на Лучия попадна в мрежата. За да й покаже, че не възнамерява да си го връща, тя отстъпи назад, вместо да се придвижи напред за атака. Лучия или не го забеляза, или реши, че е блъф. И вторият й сервис удари мрежата и отскочи назад. Двойна грешка.

— Гейм, сет, мач, Феръл — обяви съдията.

— О, боже, помисли си отчаяно Мелиса, но нищо не можеше да се направи. Всред крясъците и дюдюканията на публиката тя се отправи колебливо към мрежата. Лучия даже не я погледна, мина покрай подадената й ръка и си тръгна ядосана от корта.

Следващите часове преминаха като насън: Мелиса успя да се справи с интервютата, взе душ и се опита да се отпусне под умелите докосвания на масажиста. Но се чувстваше зле и главата я, болеше непоносимо.

— Какво ти става? — сопна й се сърдито Кати. — Победи играч от първата двайсетица и си класирана в полуфиналите на Италия Оупън! Не знаеш ли колко точки си записала в компютъра?

— Не ме интересува — отвърна с безразличие Мелиса, докато масажираше пулсиращите си слепоочия. — Аз си послужих с измама, Кати.

— Как ли пък не! — избухна Кати прекалено силно за главоболието й и тя се намръщи. — Съдията реферира този мач, не ти. Той не би отменил решението при такава жизненоважна точка, ако не беше сто процента сигурен, че е прав. Престани да се тормозиш от тези глупости, Мелиса, държиш се като ученичка! Хайде, ела да си вземем нещо за ядене.

— Ъъ, не, зле ми е. Мисля, че ще се върна в хотела и ще си легна.

Болката й се усили и тя се строполи в леглото, като се молеше да заспи. Но щом затвореше очи, единственото, което виждаше, беше онази проклета точка и летящата топка. Тя проследяваше мислено траекторията й, виждаше я как едва докосва страничната линия, без да излезе в аут. Простена и стисна главата си с длани, за да не експлодира.

Когато се върна, Кати я намери седнала край басейна, очите й се открояваха тъмни върху изпитото и посърнало лице.

— Още ли е така зле?

— Да, повръщах. Взех някакви хапове, но не ми минава.

— По-добре да беше си взела сънотворно — промърмори Кати, но мислите й бяха насочени към мача, който трябваше да се играе на следващия ден.

Мелиса се отказа да спори, вмъкна се в леглото и глътна хапчето.

Спа непробудно и се събуди в доста по-добро разположение на духа. Главата все още я болеше, но далеч не толкова, както преди и тя успя да погълне закуската си, без да я изхвърли.

— Мачът ти е последен в списъка, така че разполагаш с няколко часа да се възстановиш.

Мелиса се намръщи, като си представи как отново ще се изправи пред тълпата италианци; от друга страна, не беше напълно сигурна, че мястото й е в полуфиналите.

— Пресата коментира ли вчерашната ми игра? — попита тя, обхваната от мрачно предчувствие.

— Шегуваш ли се? Беше великолепна игра! — заяви инатливо Кати. — Ако има критика, тя е насочена към Лучия, не към теб — увери я тя, докато мислено се радваше, че нямат никаква възможност да прочетат италианските вестници.

Денят беше отново отвратително горещ и главата пак я заболя с предишната болка, докато загряваше за мача си. Слънцето сякаш се отразяваше от червената сгур и очите я смъдяха от пот. Слънчевите очила помагаха донякъде — или поне скриваха очите й от публиката, ако не предпазваха от жарките лъчи.

Не можеше да вложи душа в заниманието си — все още си оставаше убедена, че мястото й не е тук, не биваше и не желаеше да бъде тук. Главата я болеше непоносимо, изпитваше единствено летаргия, краката й бяха тежки като олово. Нито мозъкът й, нито тялото й се подчиняваха и Кати гледаше с безпомощно отчаяние как губи първия сет. Тя дори не беше се опитала!

— Мелиса! Престани да се държиш така непрофесионално! — скастри я тя, когато отново пропусна възможността на първия си сервис във втория сет.

Съдията вдигна поглед, позна треньорката на Мелиса и я изгледа предупредително. Една подобна намеса едва ли би могла да се определи като професионална, помисли си той. Както и да е, Феръл изглежда изобщо не беше я чула.

— Тайм! — извика той.

Мелиса едва се държеше на краката си, щеше й се вече всичко да е свършило. Изпълняваше автоматично всички движения и толкова. Дори се зарадва, когато още една нейна грешка наклони везните в полза на противника й.

Кати беше бясна и едва се сдържаше да не закрещи, но успя да запази мълчание по пътя към хотела и да се поуспокои. Все още изглежда болна, помисли си тя, когато Мелиса изсипа в шепата си три хапчета.

— Мисля, че ти е нужно прекъсване — бавно изрече тя. — Другата седмица нямаш участие в турнири, защо не си отидеш вкъщи за няколко дни? Виж се с Ник или с родителите си и ще се срещнем в Париж другия петък.

— О, благодаря ти! — възкликна Мелиса и незабавно се почувства по-добре; хукна да се обади на Ник.

Той я посрещна в Лондон в неделя и следващите три дни прекараха в апартамента, като рядко го напускаха. На нея вече й се повдигаше от храната в хотелите и с радост се щураше в кухнята — не че това беше помещението, с което обикновено беше свикнала! Ник ядеше всичко, което сготвеше, даже и буламачите.

— Човек, който се е хранил в армията, никога не е особено придирчив — обясни й небрежно и не особено тактично, след което трябваше бързо да се отдръпне, за да не го улучи тиганът.

Като се смееше, Ник я вдигна и я сложи в скута си, после захапа вратлето й.

— Мм, това ми изглежда доста вкусно… и това…

Устните му се плъзнаха надолу към гърдите й. Мелиса потрепери от удоволствие — без значение колко често се любеха и колко задоволена се чувстваше след това, докосването му винаги успяваше да събуди у нея незабавна тръпка.

Доста по-късно почувства, че заспива в обятията му и той нежно я претърколи настрани, легна до нея и я загледа. Така би могло да бъде през цялото време, помисли си горчиво Ник — стига тя да можеше да се откаже от тениса. Изглеждаше толкова уморена и изтощена, когато пристигна, освен това му каза, че го обича — какво тогава я привличаше така неудържимо към този живот, отдадена на една кариера, в която нямаше място за него?

В четвъртък се отправиха за Белууд. Роуз се зарадва да ги види — тя изглеждаше по-млада и щастлива, отколкото някога беше я виждал Ник.

— Ейс се оказа твърде великодушен — остави ме сама да обзаведа и подредя всичко — съобщи тя със сияещ поглед, докато Мелиса обикаляше познатите стаи и се възхищаваше на вкуса на майка си.

— Как е татко?

— Той е добре. И е щастлив, мисля — добави Роуз. — Но вие сами ще можете да прецените. Поканих го на вечеря.

Когато Даниъл пристигна, беше съвсем очевидно, че изпитва облекчение от продажбата на Белууд. Да управлява по-малка ферма — сам и с незначителна помощ и по-малко финансови ангажименти, явно му се отразяваше добре — беше възвърнал предишната си виталност и лъхаше на здраве. Влетя с лека стъпка в къщата и се усмихна широко на дъщеря си.

— Инсталирах си сателитна антена, така че сега мога да гледам всичките ти мачове — похвали се той. — Тази Лучия Конти си е една фръцла, нали? Изненадах се, че не я халоса с ракетата по главата!

— Доста се изкуших, но все още не мога да си позволя това удоволствие — изсмя се тя. Целият ужас от онзи мач беше останал някъде далеч под благотворното влияние на Ник. Той самият нямаше представа за какво говори Даниъл и реши да позадълбочи познанията си в тениса и относно хората, с които любимата му прекарваше такава съществена част от живота си. Джек имаше право: по-добре да се запознае с този живот и да се приобщи към него, вместо да стои настрани и да чака тя да се умори от него. За бога, дори би могъл да се научи да играе, хрумна му внезапно.

Минаваше полунощ, когато си тръгнаха от Белууд и Мелиса заспа в колата. Събуди се за кратко, докато Ник я носеше към апартамента и я сложи в леглото.

В петък сутрин се любиха бавно, като се опиваха от всяко докосване, от всеки миг до последния, когато трябваше да тръгват. Все още убеден в новото си решение да проявява търпимост, той не се оплака от раздялата, доволен от факта, че тя ще бъде в Англия само след няколко седмици за началото на сезона върху трева.

 

 

Само веднъж Мелиса беше присъствала на турнира на Ролан Гарос — Открития шампионат на Франция, и то като зрител. Сега беше заредена с енергия да играе и побеждава, освежена след краткото си прекъсване. Самият „Голям шлем“ беше вече нещо специално за нея — и не само поради големите награди и безспорния престиж. Харесваше й Джек да бъде край нея, харесваше екзалтираната тълпа и водещите телевизионни и радиостанции, които с тръпка следяха всяка игра — сякаш целият прекрасен Париж беше се преселил на кортовете.

Както обикновено, тя изобщо не провери списъците — навик, който понякога дразнеше Кати, но този път го прие с облекчение: Мелиса беше включена в първия мач с Граф.

— Щефи? — повтори невярващо Мелиса. — О, небеса!

— Какво трябва да означава това? — изсъска Кати. — Просто си играеш както трябва и накрая се срещаш с тях по върховете. Докато се задоволяваш да участваш в турнирите, разбира се — добави саркастично тя, — без да се тормозиш от победите си.

— Не се тормозя — извика отбранително Мелиса, потискайки паниката си.

С всички сили се опитваше да не стане подвластна на нервността си, да следва съветите й и да забрави с кого ще играе на корта, да мисли за топката, а не за играча — но беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Е, поне успя да се задържиш на корта повече от час — нещо, което останалите не са успявали да сторят — каза й по-късно Кати. — Отпусни се, ти игра добре и все още си в двойките — добави окуражаващо.

Хол също беше загубил единичната си игра и Кати с неудоволствие отбеляза, че той си присвояваше ролята на треньор, докато занимаваше Лиза и Мелиса.

— Той ми пречи да върша работата си — оплака се тя на Джек. — Той и неговото „Лиса — Лиза шоу!“ — възкликна отвратено тя.

— Щом това те притеснява толкова много, намери на Мелиса друга партньорка за двойките!

— Много се изкушавам да го направя. Но ще бъде жалко. Двете са добър тим.

— Звучи така, сякаш имаш дългосрочни планове — беше коментарът му. — Годината за занимания почти приключва. Да не смяташ да останеш с Мелиса?

— М-даа, стига тя да го желае — реши го внезапно Кати. — Сега тя не може да си позволи да ми плаща повече, но искам да й дам шанс да постигне нещо.

— Радвам се да го чуя — почти въздъхна с облекчение той.

Даже и след една година турнета мразеше мисълта за една Мелиса, която се размотава сама по целия свят.

 

 

Всички отлетяха за Англия в началото на юни, за да се подготвят за Уимбълдън. Ник долетя от Шотландия, за да може да прекара възможно повече време с Мелиса и тя оставаше в апартамента му винаги, когато програмата й — или Кати — позволяваха.

— Така или иначе, следващата седмица идвам в Ийстбърн — каза й той една вечер. — Джес ще се състезава в младша възраст, а Джулиет иска да отиде и да вика за нея, така че казах на майка им, че ще им хвърлим по едно око.

— Много мило от твоя страна, чичо Ник — подкачи го тя. — Ще бъде хубаво да видя отново Джес.

— Тя е много впечатлена от всичко, което си постигнала. Гледала те е как играеш в Париж… това ми напомня — няма ли начин да носиш по-дълги полички на корта? — изръмжа той. — Онзи френски оператор непрекъснато се фокусираше върху задничето ти.

— Нима? Гащичките ми бяха чисти!

— Но не и моите помисли.

— О? И можеш ли да си спомниш какви бяха тези мисли? — тя прелъстително потърка бедрото си в неговото и двамата тутакси забравиха за Джесика.

На него никога не би му хрумнало, че неговата племенница би могла да се състезава с нея на корта, но Кати подпомогна съдбата. Тя се надяваше, че след като Мелиса е включена в листата за тенисисти под двадесет и една години, мачът ще й даде самочувствието да победи, за да се класира за Уимбълдън през следващата седмица. Мелиса не беше особено щастлива от това решение, пък и не беше съвсем сигурна дали й се иска да я класират сред евентуалните победителки в младша възраст. Още по-нещастна се почувства, когато попита Кати за първия си противник.

— Не знам много за нея — тя започна на сляпо, някакво дете от Англия, Дж. Стентън, струва ми се.

— Джесика? О, боже, това е племенницата на Ник. Играех с нея в „младша възраст“.

— И кой спечели? — попита Кати, практична както винаги.

— Аз.

— Добре.

Джесика се разболяваше при мисълта за играта с Мелиса и едва не се отказа от турнира.

— Тя е играла срещу Граф! — почти изплака, докато разговаряше с майка си.

— И загуби — отговори спокойно Каролин Стентън. — Вземи се в ръце, Джесика — и по-рано си играла срещу нея.

Джесика направи гримаса — точно така, но никога не бе успяла да я победи.

Ник наблюдаваше срещата със смесени чувства: знаеше, че любимата му трябва да се справи добре тук, но също така му се щеше Джесика да придобие някакъв градивен опит от играта си с нея, от всичко, което Мелиса беше постигнала през изминалите години.

Много скоро стана ясно кой ще спечели. Джесика се представи ужасно: на първо място от нерви, и не на последно — от обхваналата я паника, че ще бъде унищожена.

Мелиса намрази тази среща, беше трудно да играеш добър тенис срещу вдъхващ страхопочитание противник и тя реши да приключи колкото можеше по-скоро: шест на нула, шест на нула, и то само за двадесет минути.

Джесика успя да спечели само една точка във втория сет, когато Мелиса, отегчена и уморена, сервира двойна грешка.

Едва когато се приближи до мрежата, за да се ръкува с нея, разбра колко зле приема Джесика поражението си. По бузите й се стичаха сълзи, погледът й отбягваше този на Мелиса.

— Господи, Джес, съжалявам — промълви разкаяно тя.

Джесика се обърна и си тръгна, без да продума на никого, и Мелиса бавно започна да прибира нещата си.

— Ти, глупава крава такава!

Тя вдигна поглед и се взря в чистите очи на дете, което й се стори познато. Ами да, Джулиет, сестрата на Джесика. Момичетата си приличаха много — същата сребристоруса коса и сивите очи като тези на майка им и Ник.

— Един ден ще стана професионалистка и ще ти сторя същото, което ти стори на Джес!

— О, я върви да си смениш пелените! — отряза я Мелиса, мина покрай нея и се озова лице в лице с Ник.

— Беше ли необходимо да унижаваш Джес по този начин? — попита я хладно той.

— Да, беше! — избухна Мелиса. — Ако Джес не може да го преглътне, по-добре да се откаже! Ти все още си мислиш, че един тенис турнир е нещо като неделен следобед на поляната, градинско парти с викария начело, а? Така ли е? Да, ама не! Това е въпрос на кариера! Въпрос на оцеляване! Спомняш ли си думата кариера? И ти си имаше такава някога, докато се сражаваше с иракчаните в Персийския залив. Ама ти не спря и не каза: „О, я се спрете, зверчета, хайде, да им дадем още един шибан шанс!“ Нали така?

— Не ставай инфантилна — там беше заложен живот! — изсъска той, объркан и отвратен. — Случаят тук едва ли е същият.

— Наистина ли? Ти ме изненадваш — по-точно начинът, по който ме нападате двамата с Джулиет — Джес все още разполага с юмруците си, нали така? — процеди презрително Мелиса.

— Кога успя да се превърнеш в такава кучка? — той не дочака отговор, завъртя се на токовете си вбесено и тръгна да утешава Джесика.

Когато Кати се върна при нея след мача, който беше наблюдавала и в който участваше следващият й противник, Мелиса само дето не беше избухнала в сълзи.

— Какво става, за бога? Ти се справяше без проблеми, когато тръгнах!

— Точно там е проблемът — Ник е на мнение, че би трябвало да я оставя да спечели няколко гейма — обясни й тя с нещастен вид.

— О, за бога! Върни се Хол, всичко е простено! — извика драматично Кати.

— Поне той живее в реалния свят.

— В света на тениса — поправи я Кати. — Да-а, точно така. Но даже и Ник би трябвало да проумее, че една игра не се дава току-така, нали? Не че ти имаше тази възможност точно днес — даже и да го искаше… е, освен ако не беше сервирала точно четири двойни грешки, разбира се. Хайде, вземи се в ръце, Ник просто играе ролята на добрия чичо, скоро ще му мине — успокоително завърши тя.

На Ник му мина, но когато пристигна в хотела, за да я вземе за вечеря, на рецепцията го чакаше бележка, че Мелиса има главоболие. Убеден, че го разиграват, той се втурна към стаята й и заблъска по вратата.

— Мелиса! Отвори тази врата! — прогърмя гласът му.

Кати беше тази, която отвори и раздразнено му замаха да пази тишина.

— Какви са тези глупости за някакво главоболие? — повиши още повече глас той, преди да забележи, че завесите са плътно спуснати.

Ядосано тръгна към фигурата, свита на леглото и все още невярващ, че тя не играе игрички.

— Мелиса?

Наведе се и нежно положи длан на челото й. То гореше и когато очите й мъчително се отвориха, разбра, че дори приглушената светлина й причинява болка, която не можеше да бъде изиграна.

— Откога е това? — обърна се той към Кати.

— Недей да викаш, моля те, само недей да викаш — прошепна Мелиса.

— Не викам — той понижи още повече глас и направи знак на Кати да го последва. Когато излязоха от стаята, се обърна към нея. — Е? — изгледа я заплашително той.

— Просто още един пристъп на мигрена. Ще й дам приспивателно…

— Приспивателно? — прекъсна я безцеремонно Ник. — Тя е само на деветнадесет и няма нужда от сънотворни, за да спи! — избухна той. — И какво искаш да кажеш — още един пристъп? На какъв интервал ги получава?

— Този е вторият. Първият беше в Рим; помислих си, че жегата я е съборила, но съм сбъркала. Очевидно са свързани със стреса, на който е подложена, и когато той се провокира, се засилват, а точно този беше провокиран от теб — изсъска тя.

Ник само я изгледа и се вмъкна в стаята, натопи една тениска в студена вода и я уви около челото й. Само след секунда блузата пареше; той повтори действията си отново и отново, докато усети, че температурата й намалява. Но не и болката — очевидно беше, че все още е непоносима и той не можа да изтърпи повече да я гледа как се мъчи.

— Окей, дай й сънотворно — въздъхна той. Приседна до нея, докато лекарството започна да действа и лицето й се отпусна, но чертите му все още бяха белязани от болката, когато най-сетне потъна в сън.

— Ще спи в продължение на часове — заяви Кати и той се изправи.

— Би трябвало да се консултира с лекар за това — тя кимна, за пръв път съгласна с него. — Утре ще я взема в Лондон или в Белууд, където предпочита — продължи той.

Кати го изгледа.

— Утре има още един мач — напомни му тя.

— Едва ли ще бъде в състояние да играе — възрази Ник.

— Искаш ли да се обзаложим?

На Кати вече започваше да й писва; тя отвори широко вратата и го погледна недвусмислено.

Като хвърли един последен, пълен с нежност поглед на спящата Мелиса и я докосна леко, той се обърна и излезе от стаята, за да се върне в собствения си хотел.

Когато се събуди, Мелиса все още се чувстваше болна, но както и предния път мигрената беше се трансформирала в тъпо главоболие. Чувстваше се така, сякаш я събаря грип, малко замаяна и много слаба. Тренировката влоши още повече нещата, така че се върнаха в съблекалнята и се загледаха в небето, молейки се за дъжд, който да провлачи мача й.

Малко преди четири часа я извикаха на корта. Беше студено и ветровито; по небето пълзяха тъмни облаци, но не се задаваше никакъв дъжд. Противничката й се казваше Карина Свенсон — момиче, което иначе би победила без усилие — тя беше извън класацията на първите сто, освен това не се справяше твърде добре върху трева. Но тялото и духът й бяха твърде слаби, от всеки сервис й се завиваше свят, всеки удар на топката предизвикваше непреодолима болка, която я заливаше на вълни.

— Ще ми се вчера да беше играла толкова зле — промърмори Джесика.

— Млъкни! — отряза я Ник. Малко преди това бяха сключили примирие, но сега му се щеше да беше я отказал — за какво, по дяволите, беше й нужно да преминава през всичко това? Мелиса загуби първия сет с шест на едно и тогава почувства така дългоочакваната капка дъжд.

— Заваля — не може ли да прекъснем? — обърна се тя към съдията, но той отказа.

Загуби играта, в която беше неин ред да сервира и отново отиде при съдията при прекъсването за смяна.

— Твърде тъмно е, за да може да се види топката — възмути се тя, но той отново отказа да прекъсне мача.

Мелиса разбра, че единственото й спасение е пороят, и умишлено започна да протака играта, като се бавеше непоносимо след всяка точка, докато най-сетне Карина се оплака.

Мелиса влачеше с усилие резултат едно на пет, когато небето се продъни и всички хукнаха да се спасяват. Тя размени с Кати поглед, пълен с облекчение, но и двете не бяха сигурни дали прекъсването не е дошло твърде късно.

През този ден нямаше повече мачове; продължението бе обявено за следващия следобед в два часа.

Мелиса, щастлива да усеща отново ръцете и краката си подвластни на мозъка си, излезе на корта, твърдо решена да победи. Карина, заблудена от погрешното усещане за сигурност, изобщо не съумя да се възстанови от шока, който предизвика първия сервис на Мелиса, зареден със сила и агресивност.

Кати наблюдаваше загрижено, докато Мелиса изравни във втория сет с пет на пет, но се успокои едва когато го спечели със седем на пет.

Мелиса премина като фурия през следващите шест игри, за да завърши убедително и третия сет.

— Да не би вчера да съм играла с твоята близначка? — скептично попита Карина, докато се ръкуваше над мрежата.

Мелиса само й се ухили и веднага се обърна към Кати и Ник, като крещеше от възторг и удоволствие.

— Беше страхотно — изчурулика щастливо тя. Кати избухна в смях. Ник много искаше да й се скара, че прекарва всички и най-вече себе си през подобно мъчение, но само я прегърна.

Все още в приповдигнато настроение, тя изигра останалите си мачове и спечели състезанието, отправила поглед към Уимбълдън, надявайки се да не я сполети отново лошият късмет с мигренозните пристъпи, поне не в първия мач.

Джек и Ейс отново бяха наели къща близо до Ол Инглънд Клуб, само че този път Мелиса настоя да плати една трета от наема. Ник не беше очарован от решението й да се присъедини към тях, но не можеше да спори срещу логиката, едно непрекъснато пътуване за всяко явяване на корта, пък било то и от центъра на Лондон.

— Мама ще бъде там, ако се притесняваш заради Ейс — успокои го Мелиса, — а и аз го правя най-вече заради теб.

— Ще направя това наистина да е така! — той я целуна силно, собственически, изпълнен с копнеж да получи много повече от това, което тя можеше или искаше да му даде.