Катрин Белами
Страсти на корта (12)

Дванадесета глава

Следвайки възхода си в ранглистата, в Мелбърн Мелиса се класира шеста. Внезапен грип обаче й попречи да защити точките, които беше спечелила предишната година, и когато реши да постави ново начало в състезателната си кариера, почти достигна десетката на твърдите кортове в Европа.

— Не мога да играя на тази гадост! — избухна тя и запрати топката толкова яростно, че тенисистът на съседния корт трябваше да се наведе, за да не го цапардоса.

— Извинявам се! — извика виновно Мелиса, след това се обърна към Хол и Кати. — Едва стигнах до двадесет и едно и вече го пропуснах — измърмори намръщено тя.

— Не прави мелодрами — въздъхна Кати. — Всеки минава през своя лош период. Ти си прекалено нетърпелива, когато играеш на твърд терен.

— Окей, ще опитаме пак — сви примирително рамене Мелиса, но полза нямаше.

Самочувствието й се понижи още повече, когато в Рим загуби срещу състезателка, класирана по-ниско от нея. Същото се повтори в Хамбург и Берлин. Откритото първенство на Франция чукаше на вратата. Тя все още не беше влязла във формата, която й беше нужна, за да се почувства в състояние да играе на твърда настилка. Едва успя да се добере до шестнадесетото място.

— Мисля, че й е необходимо прекъсване — започна Хол, когато пристигнаха в Париж. — Твърде е напрегната, ще спечели много повече от няколко дни почивка — пазаруване, шляене, такива неща. Вместо тренировки, имам предвид.

— Мисля, че трябва да се откажа от Откритото и да обявя, че се оттеглям — обади се печално Мелиса.

— Много добре — прие блъфа Кати. — Адски ми е неприятно да гледам пораженчески физиономии, изпаднали от ранглистата — изрече бързо тя.

Мелиса я загледа изпитателно.

— Само се пошегувах.

— Добре. Направи в такъв случай това, което ти предлага Хол, отпусни се за няколко дни и после се върни поправена и закърпена, и дано спреш да падаш по стълбищата. Ще се почувстваш по-добре, когато дойде Джек — добави окуражително тя.

Мелиса кимна. Това си беше чистата истина, единственият проблем оставаше Ейс, който щеше да го придружава.

Нейната болест и различното им участие в състезанията бяха станали причина да не се срещнат преди Мелбърн, но за сметка на това бяха разговаряли по телефона, а последният разговор датираше отпреди няколко дни и той настояваше да продължат връзката си. Тялото й копнееше да даде ясен отговор на настоятелното му предложение, но сърцето й казваше друго. Беше твърде близо до Ник — погледнато географски, а и датата на уговорената им среща наближаваше. Не можеше да се задоволи с Ейс. Бездруго щеше да й е ужасно трудно да се изправи лице в лице с Ник — оставаше да се притеснява и от чувството за вина, че току-що е излязла от леглото на друг мъж. Ако обаче Ник все още ме мрази, ще се върна при Ейс, реши тя накрая, твърде неразумно при това.

Когато Джек пристигна в Париж сам, изпита облекчение, но това облекчение беше примесено с разочарование.

— Ейс разтегна мускул в Рим — обясни й той и тя не посмя да попита как е станало, нито с кого. — Не е много сериозно, но реши да се откаже от Откритото, за да избегне други неприятности. Иска да е сигурен, че ще бъде тип-топ за Уимбълдън.

Първият мач на Мелиса беше близо до пълния провал. Играеше срещу французойка, класирана много по-надолу, която иначе би победила без проблем. Отново обаче се появи усещането, че играе с чужда ракета: темпото й се изплъзваше, координацията око — ръка сякаш изобщо не съществуваше. Мелиса мълчаливо преодоляваше всеки ход на французойката като препятствие и едва успя да спечели първия сет на тайбрека, последва мъчително включване във втория сет, с унизителния сервис след дванадесет двойни фаула.

— Такова безгранично невежество! — възкликна тя, почти избухнала в сълзи. — Би трябвало публиката да поиска да й върнат парите за билетите. Слава богу, че не бях на централния корт!

— Все пак си наложи да успееш и спечели! — отсече Хол. — Това е, което има значение.

Кати кимна одобрително, но беше разтревожена. Мелиса нямаше да се измъкне още веднъж с подобно представяне.

За щастие този полупровал се оказа повратна точка в Шампионата — Мелиса се преобърна на сто и осемдесет градуса и спечели следващата среща. Това й даде ново самочувствие. Следващият мач в сряда — „Деня на детето“, когато хиляди пищящи от възторг деца, поддръжници на Ролан Гарос, бяха окупирали стадиона, отново се оказа изпитание, борба със себе си, равносилна на битката срещу противничката й, но отново успя да достигне триумф за три сета.

Няколкото мача за смесените двойки, в които игра с Джек, й помогнаха да се успокои и отпусне и в петък спечели срещата си, която й осигури шестнадесето място и игра с Фльор Паскал, друга французойка и любимка на публиката. Мелиса беше подготвена за отношението им към нея: знаеше, че ще аплодират сънародничката си, и предварително реши да затвори уши и очи за звуците, долитащи откъм трибуната.

Фльор залагаше твърде много на стила си на игра, което идеално устройваше Мелиса — бавните, плавни и високи волета я побъркваха и я караха да допуска грешки. Колкото и твърдо да удряше топката Фльор, Мелиса я връщаше още по-твърдо и по-бързо и поне за този ден играеше перфектно. Спечели много лесно победата си над французойката, за по-малко от час, и забърза към мрежата, за да изпълни ритуалната целувка по двете бузи — нещо, което ненавиждаше.

Четвъртфиналите преминаха като стълкновение, но поне вече имаше публиката на своя страна и най-сетне се почувства достатъчно добре — здрава и жизнена, изпълнена с подновена енергия и самочувствие. Спечели с осем на шест.

Мелиса запрати ракетата си във въздуха и за пръв път си позволи да й проличи триумфът, докато се обръщаше, търсейки погледа на Кати и Хол. Полуфиналистка в Австралия, а сега и в Париж! Кати вдигна високо ръце с преплетени пръсти, за да потвърди, че тя отново е в първата десетка.

Мелиса едва не загуби полуфиналите, но вече знаеше, че може да се справи и на твърдия корт, освен това запуши устата на журналистите, които напоследък бяха на мнение, че е достигнала своя връх и няма какво да покаже повече. Тя им даде да разберат! А когато се върне в Англия, у дома, на еластичната трева щеше да направи чудеса, мислеше щастливо Мелиса и никакво предчувствие за кошмара от евентуален провал не помрачаваше безоблачната й радост.

 

 

— Чичо Ник! Бързо ела! — Джулиет чукаше нетърпеливо по вратата на банята и той тихо изруга, когато се поряза по брадичката. Уви една хавлия около кръста си и попи пяната от лицето си, преди да излезе.

— Какво има? — промърмори объркано той. Племенничките му гостуваха само от два дни, а той вече се разкайваше за поканата си!

— Дават Мелиса Феръл по телевизията! — извика Джулиет и изчезна по посока на хола.

— Е, и? Днес се открива Уимбълдън, много ясно, че ще я дават. — Гласът му прозвуча напълно равнодушно, но той я последва в хола. Джес вдигна поглед, лицето й беше пребледняло.

— Джек Феръл… той и Лиза Ренуик са катастрофирали вчера — промълви задъхано тя. — Искал е да заобиколи някакъв велосипедист и се е блъснал в една стена. — Тя кимна към телевизора. — Тъкмо показваха колата на Мелиса — направо е смачкана. — Тя потрепери.

Ник изтръпна. Беше доволен, че е изпуснал гледката.

— Той ще се оправи ли? — Ник не отделяше поглед от екрана, но репортерът беше приключил, поне засега.

— Не прозвучаха много обнадеждено, казаха, че състоянието му е критично, но го стабилизират — повтори Джес думите на лекуващия доктор. — В кома е.

— О, боже — изпъшка Ник. — Опитай на друг канал — предложи той и се настани пред телевизора. — Джулиет, ще ми направиш ли малко кафе и препечена филийка?

Тя се съгласи с готовност, която много би развеселила родителите й. Но Джулиет си имаше мотив да бъде толкова жертвоготовна — напускайки Тенис академията във Флорида, тя много се надяваше да убеди Ник да плати обучението и тренировките й за професионалния спорт.

— Мелиса ще бъде съсипана, ако той умре — обади се Джеси Ник само кимна. Вдигна поглед, когато Джулиет влезе в стаята, понесла табла със закуската му. Отпиваше кафе и не отделяше поглед от телевизора в очакване на последния бюлетин.

— Мелиса трябва да играе днес, мислиш ли, че ще го направи? — попита Джулиет.

— Разбира се, че няма — тросна се презрително Ник, после й изшътка да мълчи и се наведе напред, за да чуе последните новини. Показаха картина с Джек и Мелиса, спечелили последната си титла за смесени двойки предишната година и Ник се сви вътрешно при вида на умореното й, изпито лице, на което още по-ясно се открояваше подутината на слепоочието. Сега му се струваше абсолютно невероятно, че беше изгубил контрол до такава степен, че да удари жена. Но беше го направил и за това нямаше извинение.

Джес усили звука и всички застинаха в мълчание, но не научиха нищо ново — показваха единствено кадри от минали участия на Джек или на двамата, или само на Мелиса. Самият репортер, застанал пред болницата, се опитваше да надвика десетките журналисти и фотографи, които се блъскаха напред, жадни за сензации и повече информация, защото точно в този момент от сградата излизаше Мелиса. Носеше тъмни очила и вървеше с наведена глава, без да отговаря на въпросите им, а докато се опитваше да си пробие път, я бутаха от всички страни. Чакаше я кола.

— Нахалници! Защо не я оставят на мира! — изруга Ник и в този миг му се щеше да е до нея и да я закриля. Но тя си беше по-добре без неговата закрила, помисли горчиво той и отново се намръщи при спомена за насилието, което беше упражнил върху нея. Все пак тя беше дошла в апартамента и беше му оставила съобщение, което той приемаше като потвърждение на предстоящата им среща. Това го възпламени, но Роуз много бързо попари надеждите му. Мелиса беше заминала да прекара Коледа с Хол.

Само след тринадесет… не, след дванадесет дни щеше да разбере истинските й чувства, но сега с тази катастрофа на Джек, който навярно умираше…

— Ах, ти, егоистично копеле — изрече на глас, отвратен от себе си. Как ли пък не, смъртта на Джек щеше да се отрази на собствените му планове.

Междувременно журналистите притискаха Мелиса с въпросите си.

— Как е Джек?

— Истина ли е, че има сътресение на мозъка?

— Ще остане ли парализиран?

— Ще се състезавате ли следобед?

Мелиса пропусна въпросите и изви глава встрани от камерите. Ник зърна гъстите къдрици на Кати, после и Хол, накрая — един висок, тъмен мъж, който разблъска тълпата, за да й освободи път.

— Добра работа, друже. Искаш ли да те наема? — измърмори Ник, после внезапно осъзна потресен, че вижда Ейс Дилейни. Но с късо подстриганата си коса той имаше почти човешки вид, реши Ник; след това мъжът се обърна и той тутакси промени мнението си: тъмните му очи блестяха хищнически и мятаха мълнии, зловеща гримаса изкриви чертите му и той едва не счупи камерата на един от фотографите. Нещастникът все пак успя да отскочи встрани. Ейс даде най-доброто — или най-лошото — от себе си; размахваше юмруци, събаряше камери и най-сетне успя да вкара Кати и Мелиса в колата, която веднага подкара със свистящи гуми в неизвестна посока.

Ник се облегна назад в креслото и се втренчи в Хол, който далеч не се справяше така добре и скоро журналистите го обградиха.

— Как е сестра ви? — извика някой.

— Благодаря за интереса — отвърна саркастично Хол, защото до този момент всички въпроси бяха насочени към Джек и Мелиса. — Има контузии и повърхностни порязвания по лицето и гърдите, но най-вероятно по-късно днес ще напусне болницата.

— Къде отиде Мелиса? Ще играе ли днес?

— Дайте й да си поеме дъх! — изсъска Хол. — Изобщо не е спала — както и никой от нас. Извинете ме, трябва да се свържа с родителите си…

Изгубил търпение, той отказа да отговаря повече на въпросите и си запробива път през тълпата.

 

 

Мелиса и Кати седяха притихнали на задната седалка, твърде изтощени и обсебени от мрачните си мисли, за да разговарят. Мелиса затвори очи, но единственото, което виждаше, беше Джек, който лежи така блед и безмълвен, поддържан жив единствено от апаратите. Пое дълбоко дъх, за да пропъди внезапния кошмарни смъкна стъклото на колата. Искаше свежият въздух да пропъди острия, септичен мирис на болницата.

— Пътуваме в погрешна посока — забеляза внезапно тя и се наведе напред, за да даде указания на шофьора.

— Не, не е в погрешна посока — обади се Кати. — Връщаме се в Уимбълдън, за да можеш да си починеш — заяви късо тя.

Мелиса уморено поклати глава.

— Отиваме в Белууд, за да вземем някои неща на мама.

— Ейс ще го направи, чистачката му е приготвила куфар и той просто ще го вземе — тя направи пауза и пое дълбоко дъх. — Разговарях с родителите ти и те са съгласни с мен — ти ще играеш следобед.

— Да не си полудяла? — Мелиса се втренчи в нея. Знаеше, че Кати е дълбоко потресена от случилото се — възможно ли беше въпреки всичко тенисът да не излиза от ума й?

— Няма да се състезавам. И не ми казвай, че Джек би го искал.

— Сигурно би го направил, но не по тази причина искам да играеш — Кати се намръщи, опитвайки се да подбере правилно думите. — Може и да съм луда или просто малко побъркана, но имам някакво странно предчувствие, че ако ти успееш и Джек ще се пребори — изрече сериозно тя и очевидно го мислеше.

Мелиса поклати глава със съмнение — практичната Кати ли казваше това? Момичето, което се подиграваше с нейните страхови неврози и предчувствия?

— Моля те, Мелиса. Мелиса? Нося си мобифона, баща ти обеща да се обади, ако има новини. Освен това ще държа на разположение кола с шофьор — ако стане нужда, ще можеш веднага да напуснеш корта, но искам поне да опиташ, моля те! Моля те.

— О, господи, не знам. Толкова съм уморена — въздъхна мъчително Мелиса.

— Знам, но ще имаш няколко часа за почивка, преди да започне подготовката ти за мача.

— Окей, ще опитам — съгласи се неохотно. Не споделяше предчувствията на Кати, но не смееше и да ги отхвърли. Ами ако се окажеше права?

От пресата все още не бяха открили адреса на временното им жилище в Уимбълдън и тя успя да се отпусне и да си полегне за малко, но не успя да заспи. По обед слезе долу и пийна малко мляко, но не можеше да погледне храната, която Кати се опита да й пробута.

Телевизорът беше включен; Мелиса бе определена да играе на първи корт в два часа, но състезанията вече се предаваха на живо от страничните кортове. Както и по-рано се приказваше единствено за Джек и Лиза, както и за решението на Мелиса да участва в състезанието.

Ник гледаше в своя офис в Белгрейвия, без да може да повярва на очите и ушите си. Господи, нищо ли не можеше да я спре?! — клатеше глава в недоумение той. Нито бебе, нито брат й, който лежеше в кома. А тя все пак го обичаше, даже го беше издигнала в култ.

— Амбициозно момиче, нали? — подхвърли Куп, леко неодобрително.

— Не бе, лъжа те — измърмори горчиво Ник. Никога не беше разбрал какво я тласка напред, никога.

Излезе на първи корт като в транс. Съперничката й беше млада англичанка, класирана няколко места по-надолу от нея. Зрителите не вярваха, че Мелиса ще се появи, даже когато името й се появи на светлинното табло.

— Какво безсърдечие! — изсъска някаква жена и зарови в чантата си за пакетче ягоди. — Искате ли? — предложи на съседката си тя. — Купих ги тази сутрин на пазара. Тук не си струва да вземаш нищо. Прекалено е скъпо.

— Благодаря.

За известно време двете дъвкаха мълчаливо, загледани в петминутното загряване на състезателите. Мелиса беше елегантна, както обикновено, облечена в искрящ бял екип, единствените цветове на тениската й бяха пурпурното и зеленото на Уимбълдън. Цялата тази безучастна, жадна за сензации и втренчена в нея публика не намираше никаква разлика в нея; единствено зрителите близо до телевизионните монитори можеха да забележат колко е измъчена, объркана и самотна, какъв ужас се чете по лицето й.

Беше преминала през обичайните рутинни упражнения в съблекалнята, но чувстваше тялото си сковано и неподатливо; движеше се непохватно на корта, извършвайки механично всички движения, а съзнанието и мислите й бяха другаде.

Мача започна със сервис Манди Лейн — това беше по начало първото й участие в Уимбълдън. Изключително нервна, тя сервира ниско и плахо — нещо, за което в друг случай Мелиса би я сразила тутакси, но днес играеше вяло и механично, пропускайки връщането на топките. Успя да запрати две в мрежата и още две извън линията. Чудна игра за неопитната Манди.

Мелиса тръгна бавно към стола си и се срина омаломощена, втренчила блуждаещ поглед към трибуните на тенисистите. Единствено Кати присъстваше, за да й бъде опора и отчаяно се опитваше да не обръща внимание на нелепата й игра. Мислите й препуснаха назад, когато на този същия корт победи триумфално Карлота Мендоса — само преди две години. Тогава присъстваше и Джек с родителите й, и Ник. Щеше ли изобщо Джек да дойде някога и да я гледа? Щеше ли да я подкача, да я окуражава, да я съветва? Очите й се изпълниха със сълзи и тя бързо посегна към хавлията, за да ги попие. Но състоянието й не остана незабелязано, сред тълпата се понесе съчувствен шепот.

— Ах, бедното дете — промърмори същата жена, която беше я нарекла безсърдечна.

Секундите минаваха; Кати много искаше Мелиса да се съвземе, убедена, че има много общо между мъчителната надпревара на Джек със смъртта и на Мелиса с нейната съперничка. Моля те, Мелиса, заклинаше я мълчаливо тя.

— Време е! — обяви съдията. Мелиса даже не го чу.

Манди се върна на корта, поглеждайки несигурно към нея, докато се разминаваха.

— Време е — повтори съдията, после изключи микрофона и се наведе към нея. — Ще можете ли да продължите? — попита тихо той, но не получи отговор. Погледна часовника си, потисна една въздишка със съзнанието, че може да се превърне в най-обругания мъж в Кралството. Включи неохотно микрофона:

— Предупреждение, мис Феръл. Нарушаване на правилата. Губите време — обяви той.

Тълпата се раздвижи и заропта и той затвори очи от неудобство.

— Копеле! — провикна се някой.

Суматохата сякаш я извади от транса й, тя се изправи и се огледа безпомощно наоколо.

— Всичко е наред — изрече едва чуто, без да се обръща конкретно към някого. — Той трябва да направи точно това, така е по правилата.

— Можете ли да продължите? — попита отново той и този път тя кимна, разкърши рамене и тръгна полека към корта. Кати се отпусна с въздишка на облекчение.

Сълзите сякаш бяха освободили напрежението от тялото й и тя го почувства в момента, в който започна да играе; физическото натоварване ускори процеса. Отчаянието, че е безсилна да помогне на брат си, вля нови сили в ударите й и насочи всичката й енергия към играта. След по-малко от тридесет минути чу телевизионния коментатор да обявява, че играта й е „сплав от забележително мъжество и професионализъм“ и могат единствено да й се възхищават. Спечели с шест на едно, шест на едно.

— Колата чака ли? — обърна се тя нетърпеливо към Кати, която кимна. — Идвам след десет минути — взе си набързо душ и се преоблече, отказвайки се от така нужния й масаж и пренебрегвайки наплива на журналистите. Не обърна внимание и на тълпата почитатели, които я очакваха, и закриляна от бодигарда, бързо си запроправя път с наведена глава.

— Позвъних в болницата, няма промяна — информира я мрачно Кати.

Прехапа устни, но не каза нищо. Толкова глупава беше да повярва в суеверията на Кати! Но го направи и сега се чувстваше излъгана.

Пред болницата нямаше охрана и те си проправиха път почти с ръкопашен бой.

— Как е Джек? — извика един репортер.

— Ако се махнете от пътя ми, след известно време сигурно ще имам възможност да отговоря на въпроса ви — каза тя и рязко изви глава, за да избегне обсега на камерата. В стаята на Джек лекарят разговаряше с Роуз и Даниъл и тя запристъпя нетърпеливо от крак на крак. Ейс седеше отпуснат на един стол с прострени напред дълги крака. Той я загледа в продължение на няколко минути.

— Престани, започна да ми се вие свят.

— Съжалявам — седна до него и започна нервно да кърши пръсти, докато наблюдаваше родителите си през стъклото на вратата. Господи, тя е готова да експлодира всеки момент, помисли Ейс. Наведе се към нея и сниши глас:

— Сигурна ли си, че това място е благонадеждно? Един приятел спомена, че лечението е безплатно, така че едва ли можем да очакваме големи резултати. Не мислиш ли, че би трябвало да наемем някой свестен лекар, вместо да оставяме Джек в ръцете на аматьори? — попита я надуто той.

— О, Ейс! — Мелиса въздъхна тежко и тъкмо се канеше да му обясни значението на професионализма във всякакъв вид болници, когато се усети, че той я поднася. — Не си прави майтапи с мен, в момента нямам настроение!

— Абсолютно същата си като брат си — без всякакво чувство за хумор. Изгубих часове днес следобед да му разправям всички мръсни вицове, които знам, а той даже една усмивка не пусна.

— О, Ейс! — повтори тя, но поне се поусмихна.

— Така вече е по-добре. Джек ще се оправи, сладурче. Той е жилаво старо магаре.

— Знам… — тя млъкна и скочи на крака, когато баща й излезе от стаята. — Татко!

Хвърли се в обятията му и Даниъл се насили да се усмихне, докато я прегръщаше.

— Какво казаха лекарите? — попита настойчиво тя.

— Направиха няколко теста и Джек ще трябва да се подложи на операция, ако… ако има сила за това — довърши Даниъл. — Кракът му е доста раздробен и ще трябва да поработят върху него, преди да го поставят на екстензия заради тазобедрената става. Страхувам се, че има и увреждания на гръбначния стълб, но не е така зле, както предполагаха първоначално.

— Извинявай, мисля, че ми е лошо — Мелиса се обърна и хукна към тоалетната, горчиво засрамена от слабостта си, докато изпразваше съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния.

— Глътни ги — Кати й подаде някакви таблетки и чаша вода.

— Благодаря. Господи, толкова съм апатична — изплака Мелиса и пое лекарството с трепереща ръка. — Трябва да бъда силна духом, да подкрепям мама и татко, а аз какво?

— Не, не си права, не можеш да го предотвратиш с волята си — успокои я Кати. — Хол е дошъл да прибере Лиза. Искаш ли да тръгнеш с него?

— Не, ще остана тук. Добре съм, не ме гледай така. Как е Лиза? — попита с чувство на вина — едва беше помислила за нея.

— Добре — отвърна късо Кати, но Мелиса не обърна внимание на тона й.

Кимна едва-едва и започна да плиска лицето си със студена вода, преди да се върне в чакалнята.

— Мога ли да постоя малко с Джек? — обърна се към Даниъл тя.

— Разбира се. Донеси малко чай на майка си и се опитай да я придумаш да си почине — погледна я настойчиво той.

Когато Мелиса влезе, Роуз едва вдигна поглед и по лицето й пробягна насилена усмивка, докато поемаше чашата с чай. Изглежда ужасно, помисли си Мелиса, бледа е почти колкото Джек, лицето й е изопнато от тревога и безсъние.

— Мисля, че цветът на лицето му сега е по-добър — промълви Роуз плахо, сякаш се страхуваше, че Мелиса може да й противоречи. — И съм сигурна, че просветна, когато му казахме, че си спечелила мача си.

— Това е добре — Мелиса се опита да прозвучи така, сякаш й е повярвала. Приседна на крайчеца на леглото и колебливо докосна ръката на Джек, като се опитваше да не обръща внимание на всички жички и машинарии, с които беше свързан и които го поддържаха жив.

— Здрасти — прошепна тя. — Сключихме сделка — никой ли не ти го каза? Ако спечеля мача си, ти ще можеш да се събудиш. — Тя замлъкна и преглътна сълзите си. Колко странно беше да му говори, без да знае дали изобщо я чува, въпреки че бяха й казали, че той навярно ще може да ги чува, без да регистрира видимо реакциите си.

Така че продължи да бръщолеви, а Роуз дремеше в стола си на срещуположната страна на леглото.

В стаята беше горещо; към омарата се прибавяха безсънната нощ и напрегнатия ден и Мелиса почувства как клепачите й натежават. Буквално подскочи, когато след няколко часа Кати влезе в стаята. Тя остана загледана известно време в Джек, после отпусна ръце върху рамото на Мелиса.

— Долу има няколко момчета от охраната, те ще ни върнат в Уимбълдън, когато си готова.

Мелиса кимна сънено, масажирайки основата на врата си, доволна от ескорта, който беше осигурила Кати.

Роуз се разбуди внезапно и затърка очи, после се втренчи с надежда в Джек. Прехапа устни и се опита да прикрие разочарованието си, щом разбра, че промяна няма.

— Да, трябва да тръгваш — обърна се тя към Мелиса. — Няма никакъв смисъл всички да се мотаем наоколо, да се измъчваме и да го чакаме кога ще се събуди. Ти обаче трябва да се погрижиш за себе си, за да можеш да се състезаваш.

— Това сякаш не е най-важното сега — изкриви устни Мелиса.

— За нас е важно — настоя Роуз. — Ще имаме нужда и от някоя и друга добра новина.

— Ще се върна в къщата, ако дойдеш и ти — заинати се Мелиса.

Роуз помръкна, но Даниъл се намеси в нейна подкрепа и тя най-сетне прие с неохота.

Когато трите излязоха от асансьора, към тях тръгна сковано набит мъж с тъмна коса, на възраст около тридесетте.

— Мелиса? Срещнахме се в Бекънхем преди няколко години — аз съм Дейл Купланд, приятел на Ник и негов бизнеспартньор — представи се набързо той, подавайки й малка визитна картичка. Мелиса прочете: „Ленъкс и Купланд, консултанти и осигуровка“ — Ник ме помоли да видя как сте.

— Ник ли? Вие сте бодигардове? — бавно попита тя. Този човек имаше общ бизнес с Ник?

— Точно така. Имам няколко коли отвън — къде бихте желали да отидете? — припряно попита той.

— Обратно в Уимбълдън.

Куп каза няколко думи в микрофона и само след секунди се появиха още двама мъже, които ги обградиха и ги поведоха към изхода.

— Роулинс, Малрой — Куп кимна към всеки от мъжете и Мелиса се усмихна малко сконфузено. Едва си го спомняше — приятел на Ник от времето в армията. Реши, че той е инвестирал някакви пари в бизнеса на Куп. И през ум не би й минало, че той живее в Лондон и взема най-дейно участие в съвместното предприятие.

Тримата бързо и ефективно съпроводиха жените до чакащите ги коли, където се разделиха: Мелиса с Куп и Роулинс, след тях караше Малрой с Кати и Роуз.

Без нейно знание ги последва трета кола, с Ник на волана, който спазваше прилична дистанция.

— Ник ви видя по телевизията и всички онези репортери, които ви тормозеха. Предположи, че ще имате нужда от помощ.

— Така е. Благодаря — отвърна кратко и почувства как я залива вълна на спокойствие: ето Ник, макар и отдалеч, се грижи за нея. Направил си е труда да се обади на Куп. Беше прекалено изморена, за да води учтив разговор, даже и такъв, който засягаше него, така че се облегна и затвори очи, опитвайки да се отпусне.

Пред къщата ги очакваше малка, но сплотена групичка журналисти, които неохотно се разделиха при появата на бодигардовете и им направиха път да минат. Куп провери дали къщата е надеждно затворена и си тръгна.

— Роулинс и Малрой ще, останат до пристигането на нощната охрана и ще се върнат отново утре сутринта. Обадете се, ако имате нужда от нещо.

Имам нужда от Ник, помисли си отчаяно Мелиса, но само се усмихна и кимна.

Куп каза набързо по няколко думи на двамата мъже, после подкара колата към отбивката, където го очакваше Ник.

— Как е тя? — попита начумерено той.

— Изцедена. Нещастна. Защо просто не отидеш и не видиш сам? — избухна внезапно той; не можеше да проумее всичките тези игри на жмичка; даже собственото му чувство за достойнство и куртоазия отказваше да ги асимилира.

— Не… — поклати глава със съжаление Ник. — Не съм я виждал от една година, освен това се разделихме при доста лоши обстоятелства. Много лоши. Тя най-вероятно изживява повратен момент в живота си и една среща с мен ще й причини повече болка, отколкото радост.

— Ти си знаеш. Ето ти телефонния й номер — Куп му подаде парче хартия, което беше смачкал в джоба си. — Връщам се в града. Колко време мислиш да останеш?

— Не много — отговори уклончиво Ник. Даже не беше напълно сигурен защо изобщо е тук. Достатъчно беше объркан от последните събития, от натиска, който й оказваше пресата, от решението й да играе и спечелената победа. Но не можеше да стои настрана и да следи развоя на събитията безучастно.

Въздъхна и се настани по-удобно на седалката. За миг успя да я зърне на прозореца на горния етаж. Тя погледна надолу към репортерите, после спусна завесите. За малко лампата в спалнята й остана да свети, после угасна. Ник чакаше. Мина полунощ. Лампата светна още веднъж и той посегна към мобилния телефон — реши, че е получила лоши новини от болницата. Набра номера, който беше дала на Куп и отсреща вдигнаха веднага.

— Ало? — в гласа й прозвуча неподправен ужас.

— Ник е — изрече припряно той. — Извинявай, не исках да те изплаша.

— Всичко е наред; тъкмо мислех да си пийна нещо. Не мога да спя — изрече с равен глас тя и стисна силно слушалката. Късното позвъняване ужасно беше я изплашило, а сега сърцето й щеше да изскочи — макар и по съвсем различна причина. — Благодаря ти, че изпрати Куп — изрече учтиво тя. — Сега имаме двама от неговите хора навън.

Трима, поправи я наум Ник.

— Знам! — каза на глас. — Ще те закарат, където поискаш и ще направят така, че да стигнеш невредима. — Той замълча. Толкова много имаше за казване, но сега не му беше времето. Мелиса също мълчеше — донякъде по същата причина. — Как се справя майка ти? — рече най-сетне Ник.

— Не твърде добре, но поне заспа. Поиска аспирин, има главоболие и Кати й даде приспивателно — това момиче е походна аптека.

Помня това, помисли си Ник по-скоро ядосано; винаги беше смятал, че Кати проявява нездраво отношение към употребата на всичките тези лекарства, които на всичкото отгоре раздаваше с лека ръка. Мълчанието му се стори на Мелиса векове и тя го наруши почти отбранително:

— Мама имаше нужда да поспи — Джек може да остане в кома дни наред или… — тя преглътна — даже седмици.

Или още по-дълго, помисли си Ник, но реши, че тя бездруго го знае — просто не смееше да изрече на глас евентуалната перспектива.

— Знам. Постъпила си правилно. Има ли нещо, от което се нуждаеш?

В гласа му прозвуча надеждата да чуе „да, от теб“. Същото си помисли и Мелиса, закопняла за присъствието му, равносилно на закрила, за силните му ръце и неповторимото му излъчване. И ако знаеше, че е само на няколко ярда от къщата, а не на петстотин мили в Гленгъри, сигурно би го изрекла на глас.

— Не, добре съм си така — очевидната лъжа прозвуча в гласа й, но Ник я пропусна край ушите си. Причината, поради която изпрати Куп, все още оставаше валидна. Помежду им имаше твърде много непреглътната горчилка, а Мелиса беше преживяла травма, която той не можеше да излекува по никакъв начин.

— Ще държим връзка — насили се да изрече той и Мелиса се почувства някак по-уютно.

Мина да провери дали Роуз все още спи, върна се в леглото си и се потопи в безпаметен сън.

Във вторник нямаше никакво подобрение в състоянието на Джек, но с напредването на деня дишането му постепенно се стабилизираше и това можеше да се почувства осезателно. Всички се изпълниха с надежда и оптимизъм.

Когато Джеф Роулинс и Стийв Малрой я оставиха пред къщата същата вечер, Мелиса изпита усещането, че са били част от живота й винаги досега. Вкарваха я и я изкарваха от разни коли, слизаше пред болницата или на корта и накрая й се зави свят. Струваше й се, че всеки от тях има по осем чифта ръце и веднага успяваше да пропъди репортерите много по-ефикасно, отколкото го беше правил някога Ейс. А и доста по-учтиво при това!

Успя да хапне малко на вечеря, след което се застопори на телефона с надеждата Ник да позвъни; вдигна слушалката още при първото позвъняване и с радост чу гласа му.

— Добре ли се грижат за теб Роулинс и Малрой? — попита той.

— Да, направо са върхът — прозвуча с благодарност от нейна страна.

— Добре. Утре пак ще бъдат с теб — той направи пауза. — Вестниците днес сипят хвалебствия по твой адрес.

— Това е заради Джек. Той поне си го е заслужил — Мелиса въздъхна. — Обикновено дълбаят как съм спечелила един милион от спорта и нищо друго не ги интересува. Би трябвало да видят данъчните ми сметки — обяви горчиво тя и Ник се усмихна тихо. Сега звучеше повече като онази Мелиса, която познаваше; предишната нощ едва беше разпознал гласа й — толкова чужд и далечен.

Както и да е, той успя да задържи разговора встрани от лични проблеми, противоречиви схващания и дълбоки разриви, но в него постепенно започна да покълва надеждата, че двамата ще намерят път един към друг и ще преодолеят изминалите две години. А колко скоро щяха да го сторят, зависеше единствено от Джек.