Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (8)

Глава VIII

В този мрачен ноемврийски ден във въздуха се долавяше някаква неочаквана мекота. Поривът на вятъра беше силен, но съвсем не като студените влажни ветрове на Атлантика, които те карат да търсиш убежище на топло и сигурно място. Предната седмица бе паднал сняг, който сложи край на язденето. Бренди бе предположила, че така ще бъде до пролетта. Но се появи този вятър. Всички тук го наричаха чинуук. Времето осезаемо се стопли и въпреки забуленото в мрачни облаци небе, ледените висулки закапаха, а преспите започнаха да се смаляват.

— Видиш ли капчуците да леят сълзи, значи е дошъл чинуук — обясни й Хети. — Топлите и сухи ветрове се появяват през цялата зима.

Така че не можеше и дума да става да се отърве от язденето. Макар че Бренди все още не бе овладяла кой знае колко този чудесен спорт, напоследък вземаха с Джейк на езда и малката Сузи. Момиченцето обожаваше конете, а Бренди получи неочаквана възможност да се вгледа по-отблизо в мълчаливия каубой. Не че коравият мъж се размекваше и губеше своята мъжественост. Но проявяваше безкрайно търпение към детето. От време на време разпитваше Бренди за живота в Ню Йорк и докато слушаше разказите й, в сините му очи се появяваше особен блясък.

Бренди чувстваше подсъзнателното си влечение към Джейк, но не бе стигнала чак дотам, че да си го признае. Не желаеше да има друг мъж в живота й. След Грег едва ли някой би могъл да развълнува сексуалността й. А последното нещо, от което се нуждаеше, бе някой вързан в езика тромав кравар. Спомняше си напоследък доста често старите телевизионни уестърни, в които единствената нежност на каубоя се проявяваше към коня му. Джейк идеално отговаряше на този образ.

В събота сутринта двете със Сузи завариха Джейк в обора, загрижен за състоянието на едно теле, което бе довел от пасището. Малкото животинчето гледаше с разширени от страх очи, а тялото му се разтърсваше от постоянни тръпки.

— Ще се оправи ли бебето на кравата? — попита боязливо момиченцето. — Вижда ми се много болно, Джейк.

— Ще се оправи, Сузи. Докторът дойде да го прегледа и му би инжекция. Сега трябва да си почива.

Сузи потрепери при мисълта за инжекцията, но бе доволна да разбере, че докторът се е погрижил за бебето.

— Щом то ще се оправи, ще дойдеш ли с нас на езда?

— Не, мисля, че то ще иска някой да остане при него, сладка моя. Днес ще яздите с Бренди без мен. — Той се изправи и посочи към конюшнята. — Оседлах Шеба и Ланс за вас двете, но аз наистина няма да мога да дойда. Това е едно от телетата от експерименталното стадо и е изключително ценно малко създание.

Забеляза колебанието на Бренди и прибави:

— Хайде, вървете. И за двете ви ще бъде добре. Напоследък стояхте доста затворени, не е лошо да се раздвижите. Тук нямаме често такива хубави дни като днешния и гледаме да се възползваме от всяка възможност. Не се страхуваш да излезеш сама, или…?

Намекът, че не ще може да се справи сама бе достатъчно предизвикателство.

— Не звучи лошо — небрежно подхвърли тя. — Сигурно ще е приятно разнообразие да се излезе, без някоя бавачка да те поучава през цялото време.

Когато напускаха двора, Бренди не можеше да се въздържи да не се усмихне при вида на малкото момиченце пред себе си. Упорито като самата нея, то вярваше, че светът е създаден само за него. Крехкото му телце самоуверено се поклащаше върху широкия гръб на понито и стойката му, ако не класическа, бе поне стабилна. Бренди си помисли, че най-важното нещо е да вярваш в себе си, и пожела на момиченцето никога да не позволи някому да разруши тази увереност.

— Бренди, хайде да отидем да погледаме бизоните, искаш ли?

— Разбира се, Сузи. Само си извади от устата крайчеца на плитката, моля те. Без да искаш ще я глътнеш.

Момиченцето разля щедро заразителния си смях и смушка понито да ускори ход, без да изпуска от уста тъничката като миша опашчица плитка. Разходката до пасището на бизоните беше станала традиционна и Бренди трябваше да признае, че бе очарована от огромните животни не по-малко от детето. Вярно, че те не правеха нещо особено, пасяха си кротко, но излъчваха някакво невероятно достойнство; магнетичния чар на славното минало.

Когато се изкачиха със Сузи на хълма и погледнаха надолу, Бренди не само се учуди, че не се виждаха никакви бизони, но забеляза огромна зееща дупка в оградата. Спуснаха се по пътеката до мястото. Май бизоните бяха решили да посетят имението Брандън и бяха помели преградата.

— Къде са те, Бренди?

— Не знам. Струва ми се, че са решили да ни дойдат на гости. Може би са някъде наоколо. Я по-добре да се връщаме и да кажем на Джейк. Сигурна съм, че на Дядко няма много да му хареса, когато разбере, че са му съборили оградата, и ще се наложи Джейк да събере хората, за да напъдят бизоните обратно и да закърпят мрежата. Хайде, тръгваме обратно.

Понито на Сузи, Ланс (твърде дребно за Ланселот), беше известно с кроткия си нрав, но и най-спокойният кон хуква като стрела, ако е подплашен. Тъкмо бяха обърнали и се заизкачваха по хълма, когато видяха, че малка групичка бизони бе застанала на пътя им и спокойно пощипваха оскъдната трева край пътеката. По-големите животни не им обърнаха внимание, но едно игриво бизонче подскочи, за да ги посрещне, и въпреки предупредителното пръхтене на възрастните си събратя хукна към тях. Ланс за миг замръзна от изненада, после се понесе, накъдето му видят очите с вкопчилата се от ужас за гривата му Сузи. Малките й крачета безпомощно се мятаха върху повдигащите се хълбоци.

Това се случи толкова бързо, че Бренди нямаше време за мислене. Тя просто реагира. Смуши своята кобила, сграбчи юздите и се спусна след Сузи. Единствената й мисъл бе да спре препускащото пони.

Като че времето бе спряло. Вятърът, конят и прерията се бяха слели в едно цяло, а тя се чувстваше неразделна част от него. Чаткането на копитата на Шеба отекваше в ушите й. Вниманието й бе приковано единствено в плачещото момиченце, вкопчило се с все сили в гривата на подплашеното пони. Бързо скъси разстоянието до дребното конче и се изравни с него. А сега какво? Искаше да сграбчи юздите и да забави лудешкия му бяг, но не бе сигурна дали сама би успяла да запази равновесие. Трябваше нещо да се направи, защото само едно спъване по неравната земя, и Сузи щеше да полети с главата надолу.

Вместо да сграбчи юздите, Бренди изпревари с Шеба понито отдясно и след това започна да описва широка дъга вляво, като го държеше вътре в оформящия се кръг. Когато кръгът започна да се стеснява, понито, почувствало сигурност от яздещата пред нето едра кобила, забави ход. Нагодила се към равномерната скорост, Бренди най-сетне се почувства достатъчно уверена, за да се пресегне и да сграбчи юздата на понито. След това не бе трудно да спре и двата коня. Плъзна се от седлото и взе треперещото дете в прегръдките си.

Когато момиченцето се успокои и сълзите му спряха, Бренди я сложи на гърба на Шеба и здраво я държа пред себе си по целия път до конюшнята. Ланс ситнеше далече зад тях с наведена глава.

— Виж — каза хлипаща Сузи. — Той се срамува от себе си, нали?

— Не е толкова виновен, мъничка моя. Той беше просто уплашен, също като теб.

„И като мен“ — си каза наум.

Джейк и вуйчо Джон бяха на двора пред конюшнята и ги очакваха. Докато Джейк помагаше на Сузи да слезе от коня, детето възбудено бъбреше, напълно възстановено от преживяния страх.

— По-бавно, Сузи. Цвърчиш и каканижеш като малка катеричка, нищо не се разбира.

Джейк погледна към Бренди за обяснение.

— Бизоните са проникнали през оградата — каза тя, като си поемаше дъх. — Едно от малките им ни изненада и понито на Сузи се подплаши, това е всичко. Тя се прояви като истински джигит — увисна на врата му и яздеше в това положение достатъчно дълго, докато успея да спра Ланс.

— Бренди ме спаси — настоя малкото момиченце. — Ако бях паднала, щях да се сплескам на пихтия — добави важно то и изтича в къщата, за да се похвали на баба си с вълнуващото приключение.

— Това са децата — обади се вуйчо й. — Вече е забравила напълно преживяния страх.

— Страхът беше и за двете ни. Трябва да благодаря на Джейк за уроците по езда. Може и да сте си мислили, че съм лоша ученичка, но излиза, че съм усвоила повече, отколкото предполагах и аз самата.

Когато докосна ръката му и вдигна с усмивка лице към него, по тялото й като че премина мълния е толкова високо напрежение, че отдръпна пръсти и отстъпи няколко крачки назад. По лицето му нищо не можеше да се прочете: „Не го ли почувства и той — запита се тя. — Не, изглежда, че не.“

Вечерята се превърна в честване на нейното първо бойно кръщение. Хети измъкна отнякъде огромна бутилка бургундско и ароматът му се стори на Бренди не по-лош от този на най-изисканите френски вина в Ню Йорк. Всички вдигнаха тост за Бренди. Вуйчо Джон й Джейк я гледаха с гордост, а Хети се люшкаше между благодарността и подозрението, че по някакъв начин неопитната ездачка бе причинила инцидента. Том и Дък я потупаха по гърба, като че сега бе станала част от групата на смелите каубои, а Патси и Боби поне тази вечер трябваше да си държат езиците зад зъбите. Само Джо я караше да се чувства неудобно с втренчения си поглед и макар че не казваше нищо, ясно бе какво му се върти в главата.

Но най-странното от всичко бе собственото й чувство — радостната възбуда от ездата, топлотата, която струеше от гордия с нея вуйчо Джон, и дори известно удоволствие от дружелюбния прием, който й оказваше тази вечер целият персонал на фермата. За пръв път, откакто бе дошла в тази част на великата американска пустиня, Бренди не се чувстваше отчуждена и безполезна. За пръв път се усети като частица от живота в самото сърце на тази обширна земя.