Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (5)

Глава V

С мъка изчака да настъпи удобен момент, за да се извини и да се върне в стаята си изтощена, ядосана и с бунтуващ се от тежката храна стомах.

Ритна настрани обувките си и обезкуражена приседна на крайчеца на леглото. „Няма да мога да понеса всичко това“ — помисли си. Легна по гръб и затвори очи.

Какво не беше наред, когато се намираше сред тези хора? Държаха се така, като че в нея имаше нещо странно… като че не беше нормална. Точно тя, която винаги се бе смятала за напълно способна да се пригажда към всякаква среда и обстоятелства!

Клепачите й натежаха. Внезапно се почувства безкрайно уморена. Викаше ли я някой? Счу й се слаб, едва доловим глас…

 

 

— Бренди?… Бренди Станууд, ще бъдеш ли така любезна да дойдеш тук веднага!

Стъпките на майка й отекваха все по-близо по дългия коридор, но Бренди още по-дълбоко потъна в коженото кресло и продължи да чете.

— Бренди, казах ти да излезеш навън и да глътнеш малко свеж въздух. — Майка й стоеше на вратата на кабинета с ръце на хълбоците, а бледото й лице изразяваше неодобрение. — Стоиш тук затворена цяла сутрин, а времето е прекрасно. Веднага излез и иди да си поиграеш. Видях Томи и Пам да тръгват към парка и съм сигурна, че много ще се радват, ако отидеш с тях.

— Мммм. Сега, сега…

Продължаваше бавно да обръща страниците, напълно погълната от четенето. Майка й се пресегна, грабна книгата и с трясък я затвори.

— Загубих си страницата! — проплака Бренди. — Тъкмо бях стигнала до най-интересното.

— Вън! Искам да се облечеш и да излезеш след пет минути, малка госпожице! И никакво хленчене.

Бренди въздъхна. Надигна се и като загърна единадесетгодишното си телце в домашната роба, тръгна с високо вдигната глава и гневно забързани крачки към стаята си.

Пет минути по-късно стоеше до задната врата, прибрала тежката си коса с панделка, а широката й тениска почти покриваше късите й панталонки.

— Мога ли сега да изляза?

— Да… — Майка й се усмихна. — Гледай да се върнеш в пет часа, моля те.

— Къде е татко? Ще ходи ли в службата?

— Хич да не си го помисляш! Събота следобед е и ти трябва да си играеш на открито. Хайде, да те няма.

Бренди се помайваше близо до къщата, хвърляйки крадешком погледи към прозореца на кухнята, и в един момент бързо изтича към пристроения гараж. С облекчение се озърна — майка й не я беше видяла. Тръгна през високата трева покрай оградата, а после притича до огромния дъб, чиито клони стигаха до прозореца на трапезарията. Покатери се на него и си намери удобно място за наблюдение. Оттук чудесно се виждаше алеята за автомобили. Измъкна изпод тениската дебела книга и с победоносна усмивка я разгърна. „Властта и мечтата“ от Уилям Манчестър. Хубава книга, много по-добра, от който и да е роман. Не виждаше никакъв смисъл в четенето на романи. Кой се интересува от глупави истории, когато имаше толкова интересни неща за научаване?

Беше се вглъбила в четене близо половин час, когато вниманието й бе привлечено от стъпките на баща й. Той отиваше към гаража с куфарче в ръка.

— Татко, хей, татко! Почакай! — Тя бързо се плъзна надолу по ствола. — Тебе чаках, в службата ли отиваш?

— Разбира се, котенце. Носиш си нещо за четене?

— Не, иска ми се днес да ти помагам. Мога ли пак да ти подреждам книжата?

Двамата тръгнаха ръка за ръка към гаража. Докато господин Станууд изкарваше колата, тя се обърна и погледна към къщата. Майка й стоеше пред вратата на кухнята и гледаше след тях. Бренди леко й помаха и тържествуващо се усмихна, преди да тръгне отново редом с баща си, който изглежда нищо не беше забелязал.

„Ще бъда същата като него, когато порасна. Как бих искала това да стане по-скоро, та никой да не ми казва какво да правя! Порасна ли веднъж, никого вече няма да слушам. През цялото време ще правя каквото си искам.“

Тя се усмихна щастливо, като си представи онова чудесно време, когато напълно ще контролира живота си. И сега не й беше зле, като си помисли, но можеше да бъде и по-добре. Знаеше, че така ще бъде.

 

 

На третия ден от пристигането си тя започна да се страхува от времето за вечеря с безконечните разговори за проблемите и злощастията на хора, които не познаваше. Благодарение на Патси и Боби започна да й се струва, че вече е в течение на тайните и скрити пороци на всички семейства в Източна Монтана. В началото Бренди се опитваше да отклони разговора от местните клюки. Като се надяваше, че спасителната тема за привличане вниманието на жените са дрехите, една вечер тя подхвърли:

— Блузата ти е много хубава, Патси. Този цвят ти отива.

Патси с подозрение я изгледа и Бренди изведнъж осъзна колко по-фина и скъпа е собствената й копринена блуза.

— Ъхъ — отвърна й Патси, — взех я от онова място, близо до кафенето — „Градът и селото“. Имат и хубави неща, но ти не би намерила нещо, което да ти хареса.

Като се обърна към Боби, тя продължи:

— Няма да повярваш кого срещнах там вчера. Момчето на Мери Харис. Продаваше на щанда за обувки. То е първият от това семейство, който получава прилична работа. Управителката на магазина казва, че добре се справя, ама знаеш какви са семейство Харис. Спомняш ли си, когато…

Бренди въздъхна и се отказа от опитите си за тази вечер.

Следващата вечер, след като не успя да пробие с темата за дрехите при жените, тя се опита да подхване мъжете с въпроса за политиката на местните власти, за да види дали това би могло да ги отвлече от разговорите за трактори и стада. Поводът беше една статия в местен вестник за осъдителното поведение на един съдия по време на процес в съседното градче Уолф Пойнт.

— Как е възможно това да остане безнаказано? — с искрено удивление възкликна тя. — На пръв поглед той като че не нарушава закона, но да унижава така хората, да заплашва със затвор всеки от съдебните служители, който не му е угодил, да освобождава от отговорност пияни шофьори. Как е възможно след всичко това да го избират отново години наред? Та той очевидно не е нормален!

Боби избухна:

— От къде на къде си позволяваш да говориш така за тукашните хора? Да не би твоите нюйоркски политици да са света вода ненапита?

Смехът на Дък веднага разпръсна напрежението.

— Бренди, имаш много да се учиш. Семейството на съдията се е заселило тук много преди Монтана да е била обявена за щат. Ако е поскастрил някого на процеса и го е сплашил, че ще го окошари, то е, защото си спомня, че бащата на този глупак е седял на скамейката преди двадесет години със същото обвинение. Ще знаеш, че половината град е съгласен със съдията. Познавам неговия племенник и преди години…

Това, което най-много порази Бренди, бе, че вуйчо й с удоволствие се включи в разнищването на местната история. Всички ли бяха потънали до шия в нея, всеки ли беше обвързан по някакъв начин с другите? Не ги ли интересуваше какво става по света? Чувстваше се погълната от задушаващата провинциална атмосфера, вече не й достигаше въздух да диша свободно.

Една вечер не можа да повярва на ушите си, когато Том обяви на всеослушание, че смята да прекара съботната вечер в креслото с хубава книга в ръка.

Помисли си, че твърде прибързано бе съдила за човека и реши да бъде мила с него.

— Том — каза му доверително, — аз също обичам да чета. Какво си чел напоследък?

Оказа се, че Том обожаваше евтините любовни романчета и бе изчел стотици такива книжки. Започна да разказва за най-любимите си от тях, които до една имаха една и съща интрига. Благодарен, че е намерил заинтересуван слушател, той толкова се увлече в разказа си, че не забеляза как след първите пет минути Бренди бе престанала дори да кима и бе свела глава към чинията със задушени картофи.

Когато вдигна глава, блуждаещият й поглед случайно попадна на Джейк, който седеше точно срещу нея. Почти не бяха разговаряли, откакто бе пристигнала. Беше й кимвал любезно, беше й се усмихвал, но рядко й продумваше. Отначало тя мислеше, че е срамежлив и вързан в езика. Предполагаше, че е от онези, които не се чувстват свободно в присъствието на непознати жени. Сега внезапно осъзна, че той просто я наблюдава. В сините му очи играеше насмешливо пламъче, като че се забавлявайте от отчаяната й съпротива да бъде въвлечена в безкрайното бъбрене на Том за преживяванията на любимите му герои. Тя почувства, че страните й пламват от раздразнение.

Извини се на останалите и занесе чиниите си в кухнята. Когато се отправи към стаята си, Джейк застана на пътя й.

— Изчакайте да мине малко време — каза той. Говореше й с нотка на съчувствие в гласа. — Не се притеснявайте толкова.

Бренди би почувствала успокоение при звука на неговия приятен тембър, ако не бяха тези насмешливи очи и излъчването на тази сурова мъжественост, които я караха да се усеща странно несигурна.

— Какво искате да кажете? — попита хладно.

— Не се престаравайте толкова. Трябва им време, за да ви приемат.

Не си ли въобразяваше много този мъж, като й даваше да разбере, че не е на мястото си и си позволяваше да я съветва, без никой да го е молил за това?

— Благодаря, но мога и сама да се оправя. Дори и ако намирате държанието ми за толкова забавно.

Въпреки че намесата му я бе подразнила, през следващите седмици тя несъзнателно се опита да последва съвета му. Предпочиташе да си държи езика зад зъбите, вместо да се намесва в разговор или да го предизвиква. Колкото и да се стараеше, все още не успяваше да се нагоди, пък и, честно казано, не й се искаше особено. Въпросът бе да успее да се разбира с всички, без да се опитва да се превърне в една от тях.

Понякога й беше трудно да се въздържа да не отвърне на хапливите забележки на Патси, които все се въртяха около тези надути учени сноби от Изтока, толкова безполезни и безпомощни, когато дойдат „по тези места, където всичките им книжки и префърцунени приказки не чинят и пукната пара за свестните хора“. Всеки ден тя изнамираше все по-нови случки за изнежените пришълци, пострадали от неумението си да се справят с живота сред полето и природните стихии. Всичките истории на Патси имаха една цел — да покажат, че не харесва пришълците от Изтока и по-специално Бренди.

Сблъсъкът между тях беше неизбежен и това се случи една вечер, когато Патси коментираше случилото се в националния резерват в североизточната част на Монтана. Три момичета от Кънектикът били се разположили на бивак в забранената част на резервата, като високомерно подценили предупрежденията на служителите от охраната. Въобще не желаели да се съобразяват с опасността да бъдат нападнати от мечки — гризли. Тези животни са изключително опасни и непредсказуеми поради тънката им чувствителност към миризми. Момичетата имали непредпазливостта да държат храната си в палатката и мечката ги нападнала, като ги изпомачкала жестоко. Едно от момичетата умряло на място.

Патси се възползва от тази трагична случка като пример за това защо „тия хора от Изтока просто не ги бива по нашите места“. Няколко пъти го подчерта, докато Бренди не издържа и реши открито да се противопостави.

— Патси, аз съм от Изтока и чувствам, че постоянните ти натяквания са насочени към мен. Толкова ли ти пречи моето присъствие?

Бе сгрешила, като подцени противника си. Очаквала бе това мише създание да се свие при първия знак за опасност, но вместо това безцветните му очи засвяткаха от ярост.

— Да, ако искаш да знаеш! Трябва да ти стане ясно, че тукашните хора не изпускат от поглед вуйчо ти. Хич не му трябва да го обсаждат разни боклуци от големите градове в търсене на гадни журналистически сензации.

Дъхът на Бренди секна при тези думи. Толкова усилия бе положила да забрави. Досега никой не бе споменавал и дума за това, което й се бе случило. Бе започнала да вярва, че не знаят нищо. Едва удържа сълзите си да не рукнат и избяга в своята стая.

Заровила глава във възглавницата, тя се отдаде на горчивите си мисли. През последните месеци на няколко пъти бе на косъм от емоционалния срив. Когато трябваше да свидетелства пред сенатската комисия и в последвалите месеци, когато приключваше нещата си в Ню Йорк, бе успявала да изключва съзнанието си от растящия в нея смут, но сега внезапно всичко се пробуди и усилията да го потисне отново я изтощиха напълно. Какво беше това?

Вина? Възможно е. Чувстваше се като престъпник, макар че не бе направила нищо лошо. Обида и безсилна ярост? О, да, по-скоро това беше истината. Всичките й планове, бъдещето й — може би плачеше за гибелта на мечтите си. Опитала се бе да издържи на насмешките, на отровните забележки на Патси за модните й дрехи, преглътнала бе искреното изумление на Том, че не познава прославените автори на книгите, които всеки нормален човек трябваше да чете. В резултат на постоянното потискане на чувствата си Бренди ту избухваше в гняв, ту потъваше в сълзи.

Единствено вуйчо й се държеше добре с нея, правеше усилие да я занимава и с други неща, освен с местните клюки и с разговорите около ранчото. Учудваше се на способността му да запазва собственото си достойнство и заедно с това явно не му тежеше да бъде сред тези хора.

Искаше й се да се научи да бъде като него, да бъде в съгласие с всички и преди всичко със себе си.

Джейк, управителят на ранчото, бе съвсем различен. Както бе казал вуйчо, той като че ли бе встрани от всичко и само наблюдаваше. С изключение на онази вечер повече не бе я заговорил, дори рядко поглеждаше към нея. Възможно е това да бе неговият начин да изрази неодобрението си към „натрапницата от Ню Йорк“. Като че бе слязъл от класическата реклама на Марлборо — с грубоватата красота на резките си черти, мълчалив, несъмнен привърженик на мъжкото превъзходство. Такъв като него е по-добре да го гледаш отдалече, но не и да го имаш в къщата си. Питаше се какво ли си мисли за нея. Дали разбираше колко трудно й беше да се нагоди към това чуждо за нея място? Припомни си как й се бе усмихвал през масата. По-точно, само очите му се смееха. Лицето му беше като издялано от камък. Но като си помисли, защо трябваше да се интересува от мнението на този загубен каубой за нея?

Защо въобще бе дошла? Тук нямаше нищо. Нито приятели, нито хора, които би могла да счита за такива. А перспективата да завърже някаква романтична връзка бе още по-нищожна. В този щат не можеше да се намери дори един свестен вестник. Не й оставаше нищо друго, освен да се затвори в себе си. Най-лошото от всичко бе, че нямаше никой на този свят, при когото да отиде. В Ню Йорк бе загубила приятелите си. А тук не бе спечелила нито един.

Лежеше с дрехите в леглото, обхваната от мрачните си мисли, когато се почука.

— Мога ли да вляза? — подаде посребрената си глава вуйчо й през леко открехнатата врата.

— Разбира се.

Тя подсмръкна и седна.

— Разбрах, че сте си разменили остри думи. Добре ли си?

— Напълно. Няма да се оставя да ме нападат така — каза Бренди.

— Много добре. Не съм и мислил, че ще се оставиш.

Сърцето й се сви. Язвителните забележки на Патси й бяха дошли до гуша и се надяваше, че вуйчо й ще скочи в нейна защита. А Джон Брендън само стоеше на вратата и я гледаше.

— Бренди, знам, че с нищо не ти помагат да свикнеш с тях. Ако се нахвърля срещу им, ще започнат да се отнасят по-добре с теб, но никога няма да те уважават. Трябва да им покажеш от каква закваска си. Съжалявам, но най-добре е сама да се наложиш, вместо аз да го правя заради теб. Ако решиш да останеш в Монтана, ще трябва да се научиш да се погаждаш с местните хора. Тук знаят никои неща за твоите неприятности. И доброто ми име не може да заличи станалото.

Бренди прехапа устни. Седеше на ръба на леглото и се опитваше да се овладее.

Бе изгубила представа колко дълго стоя така. Навън бе притъмняло, когато най-сетне се раздвижи. Вуйчо й бе излязъл много отдавна. Чак тогава остави сълзите си да потекат свободно.