Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (4)

Глава IV

Хети бе първият член от домакинството, който й беше представен. Нисичка, пухкава, с обветрено лице и подозрително черна коса, икономката я посрещна на вратата с мила усмивка, но очите й гледаха критично. Тя бе и първата личност от Запада, която не се стори на Елен прекалено дружелюбна.

От мига, когато двете жени бяха представени една на друга, Елен знаеше, че ще бъде подложена на непрекъснато наблюдение.

— Е, добре, хайде сега да те разведа из къщата и да ти помогна да се настаниш. С останалите ще се запознаеш на вечеря.

Докато следваше Хети из набързо направената обиколка на къщата, бе приятно изненадана да открие пълното несъответствие между безвкусната украса отвън и уютната подредба вътре. Мебелите бяха износени, но удобни, а по стените бяха окачени няколко картини, издаващи добър вкус. Не беше къща, която би задоволила досегашните й предпочитания — това бе един типично мъжки дом, — но откри, че се чувства в него изненадващо свойски, сякаш го познаваше отдавна.

Хети отвори вратата към спалнята в задната част на къщата.

— Това е твоята стая. Тук няма да бъдеш обезпокоявана от никого и ще си имаш отделна баня. Винаги можеш да намериш чисти хавлии в скрина в дъното на коридора. Ако имаш някакви въпроси, можеш да се обърнеш към мен или към Дядката. Сега те оставям. Сигурно ти се иска да вземеш душ и да подремнеш малко преди вечеря.

Говореше рязко, но Елен беше твърде уморена, за да се засяга. Единственото нещо, за което мечтаеше в момента, бе горещ душ. Опита се гласът й да прозвучи колкото е възможно по-любезно:

— Да, благодаря ти, точно от това имам нужда.

Методично разопакова багажа си и взе душ. Горещата вода и сапунът като че отмиха не само слоя прах от пътуването, но и цялата умора. Подложи глава под душа и се остави — с тяло и душа — да бъде потопена в блаженството. Опитваше се да не мисли за нищо. „Хидротерапия“, така бе нарекъл това един приятел в колежа. Няма нищо по-добро от един горещ душ, за да се избяга от несгодите на света, поне за няколко минути.

Изсуши косата си, прихвана я назад и се преоблече в чисти панталони и копринена блуза. След душа вече не й се спеше. Затова се залови с любопитство да разглежда стаята си. Тя бе скромно мебелирана, но напълно приемливо за временен отдих. Отсъствието на близки съседи позволяваше луксът прозорецът откъм източната страна да заема цялата стена. Елен дръпна завесите и бе поразена от открилия се изглед. Кафеникавите хълмове като че се простираха до безкрайността под също толкова безкрайно и бездънно синьо небе. Разположението на мебелите бе такова, че от всяка точка на стаята, дори и от леглото, можеше да се наблюдава монотонната, но все пак поразителна гледка. Тя потръпна и бързо спусна завесите.

Близо до прозореца бе сложен люлеещ се стол. Той бе грозен от всяка гледна точка, толкова често бяха наслагани все по-нови слоеве тъмен лак, че бе невъзможно да се види първоначалния цвят на дървото. Но имаше широки облегалки и мека зелена възглавница и всъщност бе изключително удобен. Помисли си, че би бил чудесно място за четене.

Цялата мебелировка създаваше впечатлението, че е купена от втора ръка и плаче за едно добро изстъргване. Тук трябваше да играят шкурката и четката за боядисване. Ако не бяха снежнобелите стени и огромният прозорец, спалнята би заприличала на едновремешна евтина хотелска стая. Леглото бе двойно и ленените чаршафи изглеждаха чисто нови, вероятно бяха застлани за пръв път в нейна чест. Върху леглото бе метната прекрасна ръчно плетена пъстроцветна покривка. Огледалото над тоалетката беше огромно и като отстъпи няколко крачки назад, можа да се огледа в цял ръст. Дори и в такова непретенциозно облекло се чувстваше неподходящо облечена за обстановката.

— Е — каза на отражението си, — поне нямаш основание да се тревожиш, че приличаш на местните жители. И слава богу.

Поклати глава и се отправи в изследване на останалата част от къщата. Като всички фермерски постройки, стаята за гости — сега спалня на Елен — се намираше в най-отдалечения край, напълно изолиран от обитаемата част на къщата. По дългия коридор към дневната можеше да се проследи фамилната история на Брандън, увековечена в окачени по стените безименни до едно набраздени от суровия климат и времето, типични лица от Монтана. Имаше снимка от сватбата на вуйчо й. Бренди не можеше да си спомни дали някога бе виждала вуйна си Ан. Спомни си, че в редките моменти на доверителни разговори майка й беше й казвала, че Ан бе починала няколко години след сватбата и Джон никога не се бе възстановил напълно от загубата й. Тя бе загинала, както родителите й, в автомобилна катастрофа.

Рядко си позволяваше да мисли за начина, по който бе изгубила родителите си. Най-много й липсваше баща й и споменът за него й причиняваше непоносима болка. Никога не бе била много близка с майка си, и понякога я връхлиташе чувство на вина, че толкова малко чувства липсата й. „Престани да мислиш за това!“ — заповяда си наум. Нищо не може да върне родителите й, така че какъв смисъл има да се рови в миналото.

Извърна се, за да поднови разглеждането на къщата. Погледът й попадна на отсрещната стена и тя ахна. Там бе сватбената снимка на родителите й. На черно-бялата фотография баща й изглеждаше така изискан в младите си години, какъвто бе и на средна възраст с блестяща кариера и преуспяваща дъщеря. В сравнение с него, дори и като младоженка, майка й изглеждаше като типична съпруга, майка и домакиня и някак бледнееше в неговата сянка. „Една предана съпруга и нищо друго“ — помисли си Бренди с чувство на досада.

Тук имаше твърде много спомени. Имаше си достатъчно свои проблеми, за да се прибавят и тези от миналото. Рязко закрачи по коридора към дневната.

Тя щеше да изглежда много уютна, ако през панорамния прозорец не се хвърляше на очи безвкусицата от ярко боядисаните парчета скала в метален оттенък. Огромната камина с опушени от времето камъни внасяше още по-объркващ елемент в еднозначното описание на това помещение. Нещо особено в нея предизвика вниманието на Елен. Явно я използваха за отопление и на друга стая в съседство е дневната, тъй като продължаваше навътре в стената. Любопитна, тя блъсна открехнатата врата вдясно и надникна в помещението.

Това трябва да беше кабинетът на вуйчо Джон. Голямата каменна камина изглеждаше много по-прилична от тази страна на стената. Това бе една мъжка стая. Всички стени бяха заети от рафтове за книги, не липсваше и барче за напитки, а в единия ъгъл на бюрото имаше персонален компютър в съседство с метални шкафове за документи. Още един от онези големи прозорци гледаше към вездесъщата прерия, но тук изгледът не бе загрозен от запуснати алеи и градинки с жалка растителност. Имаше голямо писалище пред прозореца и старинен дъбов стол, тапициран в потъмняла от времето червена кожа. Това очевидно бе мястото, където вуйчо й прекарваше повечето от времето си. Елен вдъхна дълбоко упойващия аромат на стара кожа и хубав тютюн, към които се прибавяше специфичния мирис на книги. Това място по нищо не напомняше кабинетите, които бе обитавала на Уол стрийт, но странно колко познато и успокояващо й действаше.

Мислите й внезапно бяха прекъснати от силния звън на камбанка — от тези, които връзваха на кравите.

— Идвайте — с пълен глас викаше Хети, — масата е сложена!

С недоволна гримаса Елен се насочи към мястото, откъдето бе прозвучал сигналът за вечеря.

Бе изненадана, когато откри, че трапезарията е празна, а някъде откъм задната част на къщата се чуваха множество гласове. Стоеше и се оглеждаше, неспособна да възприема смайващата абсолютна грозота. Огромна дъбова маса с груби масивни крака заемаше по-голямата част от помещението, а дървената й повърхност бе потъмняла от дълги години мазане с восък. „Каква чудовищност“ — помисли си тя. Единственото нещо, което можеше да й съперничи по грозота, бе бюфетът.

— Бренди? — Гласът на вуйчо й зад нея я накара да подскочи. — О, ето къде си била. Настани ли се добре?

— Да, благодаря, вуйчо Джон. Чух звънецът за вечеря и…

Тя посочи с ръка трапезарията.

— Ужасна е, не мислиш ли?

Вуйчо й се засмя.

— Не е необходимо да се преструваш на учтива. Никой не харесва тази стая, затова се храним в кухнята. Тук е много студено през зимата, ако не е претъпкано с хора, а през лятото е по-горещо и от пъкъла. Обзавеждането е подарък от бабата на Ан. Ще, трябва да го е поръчвала по каталог от хиляда и деветстотна година. Много се нуждаехме тогава от мебели и тя мислеше, че ни прави услуга, като ни ги дава, затова се посмяхме на тази вехтория, но нямахме сърце да й кажем, че не ги харесваме. Напоследък по тези места не се спазват много официалностите, затуй използваме трапезарията за коледната вечер и за някое парти, когато се налага да разтеглим масата и да я скрием под разни украшения. Мисля, че трябва най-сетне да се отървем от нея, но всеки път, когато я погледна, се сещам за Ан й за шегите, които си правехме по този повод.

Другите ги очакваха в кухнята, седнали зад голяма, гладко рендосана маса от борови дъски. След потискащото въздействие на трапезарията всичко друго би се сторило добро на Елен, но кухнята наистина беше приятна изненада. Ленените перденца на жълто — оранжеви карета придаваха весело настроение в просторното помещение.

Явно, че това беше царството на Хети — колкото в останалата част на къщата личеше липсата на женска ръка, толкова тук се усещаше грижовната стопанка по шарените еднопръсти ръкавици за хващане на горещи тенджери над голямата електрическа печка, а до една от стените проблясваше с излъскания хром на вратичките си стара пещ, която се затопляше с дърва.

— Тук се пече най-хубавата пуйка на света, а през зимата всички се греем на огъня — дочу тя резкият глас на Хети.

Тази жена явно имаше очи и на гърба си.

— Понякога Хети наистина пече в нея пилета или неделния ябълков пай. Май отдавна не си го правила, Хети — прогърмя дълбок глас.

Неговият притежател изникна зад Елен и й беше представен като Дък. Не след дълго тя се запозна с Том, със съпругите Патси и Боби и с Джейк. Примири се да я наричат Бренди. Твърде уморена бе, за да възразява. Не се изненада, когато, вкупом започнаха да й задават въпроси за „големия град“ и за това, как й се струва Божията земя. Вече бе разбрала, че хората не държат много да чуят отговорите, просто се намираха на приказка.

Когато първоначалният поток от въпроси секна, Елен се отпусна на стола и престанала следи разговора, благодарна за краткотрайния отдих. Другите бяха погълнати от обсъждане на случилото се през деня и местните клюки, докато Хети сновеше из огромната кухня.

Явно, че кафенето на Патси й Боби бе средище за размяна на подробна информация за съседите. Повече от очевидно бе по възбудения и режещ ухото гласец на Патси, че лошите новини й доставят особено удоволствие. Когато Том спомена, че както чува, семейство Смит се кани да направи за Коледа пътешествие из карибското крайбрежие, Патси изсумтя и заклати глава.

— Ей, ама тия само знаят да приказват. Па и ти, Том, как може да вярваш на всичко!

Том млъкна и не промълви нито дума до края на вечерта.

Дък, за разлика от него, непрекъснато боботеше с ниския си глас и следеше за реакцията на слушателите. Той ги занима с подробно описание на новия трактор на въпросното семейство, което заинтересува вуйчо й и Джейк. Бренди се опитваше да не поглежда твърде явно към часовника си, толкова беше отегчена. Другите жени оживено си бъбреха в другия край на масата, но Бренди предпочиташе да наблюдава мъжете.

Пясъчнорусият Том беше толкова безличен и безцветен, че тя допусна това да му е защитната окраска, за да не попада в зрителното поле на остроезичната си жена.

Непринуденият Дък бе напъхал огромното си отпуснато тяло в овехтяла карирана риза и изтрити джинси.

Смееше се силно на собствените си шеги, разкривайки в широка усмивка цял ред позлатени зъби. Жена му приличаше на мишка с нейните малки сиви очички върху бледото лице — много повече би подхождала за съпруга на Том.

Но онзи, който заинтригува Бренди, беше Джейк Милбърн, управителят на ранчото. Когато вуйчо и го беше описал като „странна птица“, бе предположила, че това се отнася до външността му, но бе сгрешила. Никога ме бе срещала мъж с толкова мощен животински магнетизъм, макар той изглежда съвсем не го съзнаваше. Рядко се намесваше в разговора, само кимаше и, се усмихваше от време на време, за да демонстрира интерес.

Лицето, вратът и мускулестите му ръце бяха потъмнели от слънцето, а дънковата риза подчертаваше широките рамене и силните му гърди. Наситеното синьо на очите му изпъкваше на загорилата му кожа, а около тях личаха по-светли лъчисти бръчки, типичен знак за живот на открито. Във вълнистата му тъмна коса се провиждаха сребристи нишки, което още повече подчертаваше силата на мъжа в разцвета на неговата зрелост.

Осъзна, че се е загледала в него, когато погледът му срещна нейния и пронизващата му сила накара страните и да порозовеят. Тя неловко се усмихна и отклони очи. Смути се от обхваналото я раздразнение от самата себе си, защото въпреки лъхащата от него сурова мъжественост, не само че не бе отблъсната, а почувства странно и непреодолимо привличане.

Хети извика:

— Хайде, банда, време е за сервиране!

Боби скочи на крака и се втурна да й помага. Разговорът секна и внезапно Бренди осъзна, че някой упорито я наблюдава. Отсреща на масата Джо, Другият наемен работник, открито я зяпаше. Когато отвърна на погледа му, кривата му усмивка се разтегна и очите му за миг се спряха на гърдите й, след туй се върнаха на лицето с израз на открито одобрение.

Тя побесня — този жълтолик грозник публично я разсъбличаше с поглед! Почувства се омърсена. Другите изглежда нищо не забелязваха.

Тропнаха на масата пред нея чиния и купа, с димяща храна, при вида на която сърцето й болезнено се сви. Преварени консервирани зеленчуци, купчина пържени картофи и цяло панерче дебело нарязан хляб изникнаха пред смаяния й поглед. „Това не може да бъде истина! — помисли си. — Не е възможно хората да се хранят така!“

Беше гладна, но не можеше да открие нищо годно за ядене, с изключение на шепичка зелен фасул. Дори не можеше да си представи, че ще може да погълне и лъжичка от твърдо желираните консервирани плодове. Миризмата на печеното й напомни, че Монтана се слави с най-доброто говеждо, но толкова отдавна не бе слагала в уста полусурово месо, че не бе сигурна как стомахът й би го приел. Преди пет години бе изключила от диетата си такива неща и поддържаше нуждата си от протеини с бобови растения, риба и от време на време пилешко. Бе започнала разсеяно да отговаря на въпроса на Боби за времето в Ню Йорк, когато Хети пльосна в чинията й огромна пържола с т-образна кост. Беше от бон — филето още цвъртяща от скарата, и от нея капеше червен сок.

— Всъщност — нервно започна Бренди, — имах намерение да хапна само малко зеленчуци. Не ям печено месо.

Всички се обърнаха да я изгледат, мълчанието бе оглушително. Тя побърза да го запълни с някакво обяснение:

— Уверявам ви, то не е полезно и за вас.

Думите изскочиха от устата й, преди да може да ги спре.

— Само зеленчуци! — ревна Хети. — Момиче, това е най-доброто месо в Монтана! Никой не може да го приготвя по-добре от мене!

— Но нали ви обясних, аз не ям сурово печено месо — повтори Бренди.

На масата се възцари неловко мълчание. Знаеше, че не би посмяла да им обясни колко нездравословна е тази мазна, с високо съдържание на холестерин храна, но поне можеха да уважават правото й да откаже да трови организма си с нея.

— Бренди, не е лошо да опиташ. Мисля, че ще ти хареса.

Гласът на вуйчо Джон беше внимателен, но твърд. Погледът му й казваше, че е безсмислено да упорства. Тя се зае да реже огромния къс месо на малки хапки.

Докато се насилваше да ги поглъща, другите подновиха гръмогласния си разговор, придружаван с мляскане и някое, и друго оригване. Хранеха се с лакти на масата, говореха с пълни уста и мазнината лъщеше по брадичките им. Дори и жените прикрито хълцаха между шумните кикотения.

Джейк Милбърн се хранеше спокойно, като явно пренебрегваше присъствието й, но когато улови беглия поглед на сините му очи, тя изпита чувството, че й се надсмива. Страните й пламтяха, докато бодеше с вилицата си червените късчета месо, но принудена от зорко следящата я Хети, от време на време неохотно изяждаше някое парченце. Едва успяваше да потисне гаденето и се боеше да не й прилошее.