Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (33)

Глава XXXIII

С нотка на гордост в гласа Бренди отговаряше на многобройните обаждания, които по цял ден валяха от Ню Йорк и Вашингтон:

— Представителството на кабинета на сенатор Морисън, слушам ви.

Между поздравленията и разузнаванията на журналистите от централна преса имаше и забавни обаждания от рода: „Забравих да изпратя чек преди изборите, макар че го бях приготвил, бихте ли го приели сега?“ Бренди си беше съставила списък на важните личности, на които трябваше да позвъни. Не забрави и колегите си от семинара, за които краят на едни избори бе началото на нови. Най-много се зарадва на Питър Корниш от Охайо, където се чакаха последните резултати.

— Още броят бюлетините — бодро й заразправя той. — Ужасна нощ, но по всичко личи, че сме успели. Още отсега водим, така че последното преброяване може да ни донесе само още предимство. Има си хас, след като се скъсахме от работа.

— Питър, поздравявам те, знаеш колко се възхищавам от теб. Ще работиш ли в кабинета на конгресмена във Вашингтон?

— Не, мисля, че ще му помогна, докато си устрои представителство тук в района, а след това се захващам с нова кампания. Не се виждам скоро извън този бизнес. Предполагам, че и с тебе е така. Да знаеш, че съм на твое разположение за следващата кампания. Винаги съм искал да видя Монтана.

— Не можех и да мечтая за такова нещо. А сега искам да ти благодаря… за всичко.

— Хей, дръж се. Знаеш, че си гордостта на нашия курс!

Щастието сякаш, извираше от Бренди. Единственото, което я натъжаваше, беше разпускането на така добре сработения екип. Толкова усилия бе положила, докато го задейства както трябва, и ето че трябваше да се разглоби този добре смазан механизъм от хора, които бе опознала и чието приятелство беше спечелила.

Една част от живота й приключваше, за да започне нейното светло бъдеще с мъжа, на когото бе отдала цялата си любов. Всичко, което бе преживяла, оставаше в миналото, но тя вече не се боеше да погледне назад.

Отново позвъни на Джейк само за да чуе гласа му й сърцето й сладко се сви, когато той произнесе „Бренди“?

— Исках само да ти кажа, че след час съм при теб. А може да се измъкна и по-рано.

Но преди това не можа да устои на изкушението да изтича до апартамента. Облече се в светла копринена рокля, която подбра специално, за да се откроят По-добре медальона и обиците от нефрит. От неговите отблясъци зелените й очи изглеждаха още по-големи и блестящи върху нежния овал на лицето.

Джейк дълго й се любуваше, но от очите му не убягнаха следите от дългите дни и нощи на бдение.

— Ужасно си отслабнала — отбеляза той. — Ама и ние сме страхотна двойка — сигурно ще трябвала се подкрепяме един друг, като започна да ходя.

Тя се надвеси над него и строго смръщи вежди.

— Слушай ме внимателно. Може и да съм мършава, но съм достатъчно силна, за да те подкрепям. В едно нещо си прав. Ние винаги ще се облягаме един на друг, каквото и да се случи занапред.

— Е, най-малкото ще бъдем заедно за известно време, когато идвам по работа на Изток, или когато ти ще наобикаляш избирателния си район с конгресмена. Трудно ще ни бъде, но и други са се справяли с подобно положение — въздъхна Джейк.

— Джейк — каза тя, — боя се, че така няма да върви. Снощи говорих с Хауи. Той ще вземе друг със себе си във Вашингтон.

Опита се да изглежда съкрушена и почти успя.

— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че не си получила мястото?

Не искаше да го измъчва повече и го целуна по носа.

— Не, глупчо такъв! Точно обратното, аз го отказах. Заявих му, че прекалено държа на Монтана, за да живея на Изток. Нали знаеш, че не изпускам нещо, ако наистина държа на него.

— Не прави това, Бренди. Боли ме, когато се смея — примоли се той. — Наистина не мога да си представя, че ще изпуснеш нещо, ако силно го желаеш.

Дълго седяха и гледаха как слънцето бавно клони към далечните хълмове, които някога й се бяха видели толкова безутешни. Сега знаеше, че под огромното небе на Монтана навсякъде кипи живот, понякога невидим за очите.

— Погледни залеза, Джейк, виж как цялата равнина сякаш е залята в злато. Такова нещо никога не може да се види на Изток.

— Почакай малко — предупреди я той. — Имам новина.

Тя изненадано се обърна към него.

— Боя се, любов моя, че ще се наложи да напуснеш Монтана за известно време. Тази сутрин се обади моят издател и решихме да направим обиколка преди Коледа, за да представим новата ми книга. Казах му, че ние с жена ми ще можем да тръгнем оттук около Деня на благодарността. Мислиш ли, че можеш да се оправиш дотогава?

Сърцето й едва не се пръсна от радост.

— Е, малко ще ми е трудно — с престорено сериозно лице започна тя, — но след като имаш нужда някой да се грижи за теб, мисля, че ще мога да изтърпя за известно време онези ненормални типове от Изтока.

Когато притъмня и двамата останаха сами след смеха и топлата радост, с която ги бяха дарили близки и приятели, те се вгледаха в очите си и видяха там ясно бъдещето.

Точно както беше казал Томас Литълхорс, нямаше значение къде ще ги отведе животът: те знаеха, че ще бъдат заедно и тази огромна просторна земя на Монтана ще бъде техният общ дом.