Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (31)

Глава XXXI

В нощта срещу изборите в щаба на Хауи кипеше трескава дейност. През дългите месеци на сработване малкият екип се беше научил да действа като добре смазан механизъм. Дежурните по телефон за последен път звъняха по домовете на избирателите, за да им напомнят да отидат утре до избирателните урни, непрекъснато влизаха и излизаха доброволни сътрудници, които проверяваха списъци, правеха се окончателните изчисления по избирателни райони и се сверяваха с предварителните проучвания.

Резултатите бяха обнадеждаващи. Въпреки че опонентът на Хауи се ползваше с добро име сред обществеността, това не бе достатъчно да затъмни широката популярност, която Морисън си бе спечелил като юрист в законодателното тяло на щата.

Бренди и Айла си отдъхваха след изморителния ден в претъпкания с плакати и брошури кабинет. Всичко, което можеше да бъде направено, беше направено и двете бяха отворили бутилка вино, за да отбележат краят на напрегнатата работа.

— Можеш ли да повярваш, че утре всичко ще бъде приключило? — каза Айла. — Каква година! Ако спечелим — да чукнем на дърво — това ще се дължи на огромната работа, която ти и твоят екип свършихте.

— Надявам се — загрижено каза Бренди. — Все си мисля… може би трябваше да пуснем още веднъж някои материали по пощата, а не беше лошо да засилим малко рекламната кампания и по радиото. Не знам…

— Излишно е да се притесняваш. Нали поместихме във вестниците достатъчно материали, както искаше Арт. Ако може да се разчита на неговите уверения, те ще запълнят пропуските — през смях подхвърли Айла. — Сега разбра ли, че Арт е бил прав? Не че с това ще спечелим кампанията, но е много важно да те подпомагат местните вестници. Това подсказва и на издателите, и на читателите, че се интересуваме от живота на общността. Във всеки случай, ти свърши добра работа, Бренди, както и Арт и целия екип.

— Не се шегувай, Айла, много добре знаеш, че ако успеем, това ще се дължи единствено на Хауи. Ако той не беше такъв, какъвто е, и най-добре организираната кампания не би могла да му осигури избирането. А ти, скъпа приятелко — теб те изпрати самият Бог, за да ни подкрепяш.

— Хей — подсмихна се Айла, — не е чак толкова трудно да бъдеш съпруга на кандидат — конгресмен.

Бренди си помисли колко свежа изглежда тази силна и сърдечна жена, въпреки усилената работа през тези месеци.

— Ти си много повече от това, Айла. Аз може да съм организирала работата и набелязала плана, но през последните няколко седмици, ако ти и Арт не бяхте ме замествали, не бих могла да се справя. Имаше моменти, когато бях близо до пълния срив. Не знам какво бих правила без твоята подкрепа и никога няма да забравя това.

— Но нали сме приятели! Знаеш колко много те обичаме. И ти би направила същото за нас, ако се бе наложило. Ще ми липсваш, когато се преместим във Вашингтон — тихо каза Айла.

Те се гледаха в очите в един от онези редки моменти на пълна близост, когато думите са излишни и безсилни да изразят искрените чувства. След това Бренди се облегна назад и въздъхна.

— Разбирам, че са ти казали всичко за безнадеждното състояние на Джейк.

— Как можех да не се заинтересувам? Говорихме с Хауи за това. Вероятно няма да можеш да дойдеш с нас във Вашингтон. И за мен е трудно да напусна Монтана и работата си, но поне ще бъдем заедно с Хауи. А ти и Джейк — не виждам как би могла сега да го оставиш.

— Едно нещо ми тежи — че обещах на Хауи и сега излиза, че съм го подвела.

— Разбира се, че не си — нетърпеливо я прекъсна Айла. — Не бъди глупава. Той ще си потърси някой друг, а ти прекрасно можеш да поемеш работата на тукашния му кабинет.

По негласно споразумение не споменаха, че може би няма да има време и за това, че не се знае колко дълго ще продължи подхранваното от неясна надежда бдение до болничното легло.

— Джейк ще се оправи, Айла. Повярвай ми.

Бренди не преставаше да мисли така, но тази вечер то прозвуча повече като въпрос, отколкото като увереност.

— Разбира се. — Усмивката на зрялата жена беше окуражаваща. — Нека да пием наздравица за вашето бъдеще с Джейк. И за нашето приятелство. Утре вечер ще имаш повод да ни поздравиш с Хауи.

Вдигнаха чаши и се засмяха, а мислите им се върнаха към дългите месеци, през които бе укрепвало тяхното приятелство.

Бренди внезапно остави чашата си.

— О, забравих да ти кажа, че ми хрумна чудесна идея! Предлагам ви да използвате с Хауи всичките ми неща, които съм оставила на склад в Ню Йорк — мебели, сервизи — всичко, — за да си спестите пренасянето.

— Що за хрумване, Бренди. Сигурно струват цяло състояние, а освен това нали ще ти трябват и на теб? Не можеш просто да махнеш с ръка и да си изоставиш нещата.

— Айла, аз трябва да ги изоставя, да се освободя от тях. Тези неща са част от живота, към който никога вече няма да се върна. Те са вещи, просто вещи и нищо повече, и не значат нищо за мен, освен да ми напомнят, че някога толкова много съм държала на подобни неща. Моля те, нека поне бъдат полезни на теб и Хауи. Ако знам, че моите неща ще бъдат част от живота ви във Вашингтон, ще бъда щастлива.

— Наистина ще се наложи да обзаведем къщата — замислено каза Айла, разбрала, че в жеста на Бренди има вложено някакво значение, което е важно за самата нея.

— Чудесно ще бъде нещо постоянно да ми напомня за теб. Ще пазим грижливо вещите ти, докато ви потрябват, ако вие с Джейк искате да имате свой дом на Изток.

Бренди сбърчи нос в гримаса.

— Ами, да не мислиш, че ще си вземем апартамент в Ню Йорк за времето, когато той ще се среща с издателя си? Впрочем, кой знае, ще помислим за това. Трябва да го обсъдим с Джейк.

Заля я топла вълна при мисълта, че за пръв път открито бе използвала това „ние с Джейк“ пред своята приятелка.

— Но какво ще стане с галерията? — попита Бренди.

— Ти няма да я затвориш, нали?

— Разбира се, че не. — Гласът на Айла звучеше твърдо. — Тази галерия е, моя рожба. Ще наема някой да я управлява и да движи работата, но важните решения ще ги вземам аз. Вашингтон не е чак толкова далече. И ти можеш да хвърляш по някой поглед вместо мен, нали?

Бренди весело се разсмя.

— Да, ако ми дадеш процент от продажбите на картините на Томас Литълхорс! Цените им лудо са подскочили, след като стана известен в Ню Йорк.

Айла пресуши чашата си и докато я поставяше на бюрото, подхвърли сякаш случайно:

— Между другото, Бренди, щях да забравя. Тази вечер Томас Литълхорс ще се отбие в болницата да види Джейк, ако не възразяваш.

— О, разбира се, че не възразявам. Бих се радвала да го видя.

Печално си припомни предсказанията на Томас — прав беше, че ще намери своя дом в Монтана, но защо трябваше това да стане на толкова висока цена? Оставаше да се надява, че изпитанията, които беше пророкувал тогава, скоро ще свършат. Добре би било да го попита…

Айла прекъсна мислите й е деликатно прокашляне. Личеше си, че се колебае дали да каже онова, което мислеше.

— Бренди, всички ние се молим за Джейк. Но лекарите казват, че са опитали всичко възможно, за да му помогнат. Понякога се налага да се търсят по-необичайни средства, когато нищо друго не може да се направи.

— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

Бренди бе озадачена от многозначителния тон на Айла.

— Поговори с Томас. Той ще ти обясни какво имам предвид.

Бренди размишляваше върху думите й, докато пътуваше с колата си към болницата. Нощта беше ясна и за пръв път от много дни насам звездите изглеждаха така близо, сякаш можеха да бъдат стигнати с ръка. Луната все още бе скрита зад хоризонта, но яркият им светлик озаряваше нощното небе. Оголените дървета бяха като застинали в тихото безветрие. Някаква странна тишина беше надвиснала над безлюдните улици, нарушавана от далечно бухане на сова.

Изпълваше я странно чувство на очакване, като че ли предстоеше нещо да се случи. Сигурно приближаваше буря и озонът във въздуха изостряше нейната чувствителност. Но не, беше съвсем различно: като че ли се носеше към нещо непознато, но чудно — не изпитваше тревога, а някакво омиротворение. След като паркира на обичайното си място в двора на болницата, поседя малко в колата и й се стори, че долавя барабанен бой в далечината.

„Това е игра на въображението — помисли си. — Сигурно някъде в долината е прогърмяло като пред дъжд.“ С решителна крачка се отправи към онова, което я очакваше.

Пред стаята на Джейк, на стола за посетители, се бе свила дребна фигура. Когато се приближи, видя, че това е Томас. Облечен бе с акуратно изгладен панталон в маскировъчен цвят и синя памучна риза, закопчана догоре.

Представляваше типичният модел на съвременния индианец — цивилизован и учтив, облечен като всички американци. И въпреки всичко, около Томас винаги имаше нещо, което го отличаваше от всички останали. В началото бе помислила, че е така, защото е художник, но имаше и нещо друго — същата тъмна и скрита мощ, излъчваща се от маслените му платна и странните му скулптури. Много повече биха му подхождали дрехи от еленова кожа и пера, когато с леки и безшумни стъпки се движеше по хълмовете на Монтана.

Тази вечер особено силно проличаваше принадлежността му към древните коренни жители на тази земя. Изчакваше я да се приближи с гордо достойнство, а когато докосна ръцете й, тя почувства съприкосновението си с някаква мистериозна и непозната за нея сила.

— Бренди — произнесе той с мекия си глас, — надявам се, нямаш нищо против, че дойдох. Бях много загрижен, когато чух за нещастието с Джейк.

— О, Томас, много добре си направил. Боя се, че започвам вече да губя надежда.

Томас я придърпа в ъгъла, където можеха да говорят спокойно.

— Тук съм, защото знам това. Много мислих, преди да дойда. С теб сме приятели, а Джейк е добър човек. Не го познавам добре, но чувствам, че той е в хармония с природата и земните сили. Сигурен съм, че би разбрал и одобрил това, което искам да направя за него.

— Какво е то? Томас, лекарите казват, че нищо повече не може да се направи, че само чудо може да го върне в съзнание.

— В такъв случай може би аз съм в състояние да предизвикам това чудо. — Говореше бавно, като придаваше тежест на всяка произнесена дума. — Не знам колко познаваш моя народ и неговите вярвания. Ние имаме своя медицина — не тази на лекарите, а на великите сили на видимия и невидимия свят, които призоваваме за изцеление. Корените на този начин на лечение са в нашия начин на живот, в който реалното съжителства с мистерията. Предполагам, че си почувствала тази мистерия в моето изкуство.

— Да! — въодушевено възкликна Бренди. — Почувствах я, но как би могла тя да помогне на Джейк?

— Моето племе дълбоко уважава баща ми, който е стар и мъдър лечител. Той е съхранил предаваните поколения наред знания и ме е научил на част от тях, но аз съм още в началото и имам години пред себе си, за да усвоя всичко. Така запазваме наследството и паметта на племето, което ще съществува, докато вярва и владее тези сили.

— Това е някакъв вид религия, така ли?

— В известен смисъл, но е нещо повече. Бренди, аз доведох тази нощ баща ми. Много бих искал той да види Джейк.

— О, Томас, не виждам как племенният шаман би могъл…

Той взе ръката й и я погледна в очите.

— Моля те, сега трябва да слушаш с твоето ново сърце. Той е лечител.

Внезапно я обхвана странно спокойствие и тя отново дочу далечния барабанен бой. Не беше сигурна дали не чува ударите на собственото си сърце.

На вратата се появи възрастен човек, облечен в черен костюм. Дългите му бели коси бяха прихванати с лента на челото. Лечител ли бе, шаман? Външно той също като Томас изглеждаше съвсем обикновен, но някаква странна аура обгръщаше дребната му фигура. Погледна въпросително сина си, Томас му отвърна с леко кимване, и старецът влезе в стаята на Джейк с тежката си кожена чанта в ръка.

Бренди се учуди защо сестрите не му попречиха. Те хвърлиха към тях кратък поглед и се отправиха по своите работи. Може би е идвал тук и преди? Томас успокояващо я докосна по ръката.

— Ще вляза при него, за да му помагам да извърши ритуала. Когато се върна, ще те заведа да видиш Джейк. Ако успеем, той ще спи дълбоко тази нощ, а утре трябва да проличи промяната. Следвай с мисълта си нашата работа, така ще ни помогнеш да го върнем към живота.

Не усети колко време беше минало. Когато най-сетне Томас я въведе в малката бяла стая, баща му си беше отишъл, без тя да го забележи. Единственият знак, че тук е било правено нещо, бе едно дълго перо, оставено върху нощното шкафче. Тя се наведе над Джейк и целуна бледото му лице. Дишането му беше дълбоко и спокойно. И за пръв път изглеждаше като потънал в нормален сън.

Утре тя щеше да узнае всичко.