Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (26)

Глава XXVI

Бренди винаги бе се удивлявала на мистериозния начин, по който една добре организирана работна седмица в петък следобед се превръща в невъобразим хаос.

В четири и половина разбра, че едва ли ще привърши до залез-слънце. Въздъхна. Така й се искаше днес да си тръгне по обед и да се наслади на едно спокойно пътуване до ранчото, където щяха да я чакат за вечеря. Вдигна телефона, за да предупреди вуйчо си, че ще закъснее, но бе прекъсната от един разносвач на колетни пратки, който й тикна под носа квитанция и поиска да се подпише.

— Ето тук — човекът първо посочи къде да си сложи подписа, а след това й показа огромен пакет, оставен до вратата.

— За теб е, Бренди — с развълнуван глас и любопитен поглед я осведоми телефонистката. — Прилича ми на подарък за рожден ден.

Екипът се скупчи около нея, за да наблюдава отварянето на пакета. Щемпелът бе на Ню Йорк — сигурно Грег й изпращаше подарък. Вчера й бе позвънил, за да й каже, че изпраща нещо, което би искал да влезе в употреба колкото може по-бързо, но не пожела да й каже какво е. Вътре имаше бележка с неговия почерк:

Елен,

Толкова са елегантни, че ми напомниха за теб, скъпа моя, и се надявам да ти подскажат, че те чакам. Използвай ги скоро!

С цялата си любов

Грег

Бренди дръпна тънката хартия, под която се разкри светлобежовата кожа на елегантен комплект пътни чанти — напълно непрактичен, но изглеждащ безбожно скъп и разкошен. Първото й чувство бе сянка от досада — твърде прозрачно беше посланието. От друга страна, трудно бе да не останеш впечатлен от стилния и грижливо обмислен подарък. Едва ли някога би му хрумнало да се запита какво всъщност би предпочела тя. Мина й през ума да размени комплекта за хубаво конско седло. Това щеше да му натрие носа.

От мислите я сепна всеобщият възхитен шепот, а по-младите жени благоговейно докосваха фината кожа. Един през друг заваляха поздравления, които Бренди прие с разсеяна усмивка. „Сигурно съм по-уморена, отколкото съм предполагала — си каза. — Защо се дразня от това, че ми изпращат подарък, от който нямам нужда, само за да намекнат нещо?“ Неволно си представи как Грег нарежда на секретарката си: „Избери най-скъпия и възможно най-непрактичния пътнически комплект, който можеш да намериш. Изпрати го на Елен Станууд и сложи вътре тази бележка.“ Сигурно се е усмихвал самодоволно на чудесното си хрумване. „Не, аз няма да се върна при теб — мислено му отвърна. — Но къде ще отида?“

Помоли едно от момичетата да опакова отново подаръка и да го сложи на сигурно място и отново потъна в работата. Два часа й трябваха да приключи всичко и да си набележи програмата от понеделник нататък. Най-сетне с въздишка на облекчение се качи в колата и потегли за ранчото.

Солидният олдсмобил послушно измина няколкото улици, докато излезе на шосето, и се втурна по него с цялата си стаена мощ. „Дори и колата се чувства щастлива на открито“ — шеговито си каза наум. След тежката седмица бе добре да излезе на чист въздух. За утре сутринта бе намислила да отиде на дълга разходка с Шеба. Трябваше да си признае, че очаква да прекарат с Джейк дълги часове, необезпокоявани от никого. Напоследък той все по-силно и липсваше. Даваше си сметка за това и знаеше, че вече е време да говорят сериозно. Но някак не искаше да мисли за думите, които щяха да си кажат, защото повече от всичко на света копнееше да почувства мускулестото тяло под дланите си, да усеща ръцете му около себе си, да се остави на ласките и изпиващите му целувки, които проникваха до самата й душа. Малко я плашеше това необуздано желание. „Проблемът с Джейк — размишляваше тя — е в това, че не мога да се контролирам, когато той е наблизо.“ Съвсем другояче беше с Грег. Животът с него би бил много по-лесен.

Включи радиото, за да заглуши мислите си, и натисна по-силно газта.

Джон Брандън и Джулия я чакаха, за да й покажат новата къща, която беше почти готова. Оставаха само някои довършителни работи по фасадата, преди да започне обзавеждането. От пръв поглед се виждаше колко горди и радостни бяха и двамата и Бренди трябваше да признае в себе си, макар и неохотно, че всичко изглеждаше дори по-хубаво, отколкото си го бе представяла. Обшитите с дървени летви тавани и дъбовият паркет създаваха чувство за дом, за традиция и едновременно с това изглеждаха изискано. Нейните първоначални представи съвсем не бяха същите, но сега разбра, че точно това би карало човек като Джон Брандън да се чувства уютно. Зеленината на няколкото дървета, поставени в огромни кашпа, смекчаваше въздействието на камъка и теракотата. Бренди с усмивка си отбеляза този типично калифорнийски стил. Несъмнено тук бе пипала ръката на Джулия. И не само това — светлите плочки в кухнята и баните издаваха същия жизнерадостен калифорнийски характер. Хети сигурно ще се чувства на седмото небе в нейното царство, снабдено с всякакви удобства, каквито едва ли бе сънувала. Ярките и топли цветове, приятно контрастираха с бяло измазаните стени в цялата къща.

Докато бродеше из къщата, Бренди си даде сметка, че Джулия наистина бе най-доброто, което би могло да се случи на вуйчо й. Около шест месеца бяха изминали от началото на тяхната връзка, но по всичко личеше, че нежната привързаност между тях ще прерасне в нещо много по-трайно. Той изглеждаше подмладен, дори походката му издаваше, че изживява нова пролет в живота си.

С неприкрита гордост двамата й показаха обширния апартамент, който щеше да бъде на нейно разположение. Той беше прекрасен. Плъзгаща се стъклена врата водеше към просторна стая с прозорци, гледащи на изток. Встрани от голямата камина цялата стена бе заета от рафтове за книги, а две врати водеха към отделна баня и лична гардеробна. Бренди едва не се разплака от радост. Разтвори обятия, за да ги прегърне едновременно, а думите се спряха на гърлото й, свито от вълнение.

Вуйчо й бе не по-малко развълнуван, затова успя да каже само едно нещо, преди да я оставят сама:

— Това е твоят дом, Бренди, каквото и да се случи. Моля те да запомниш това.

Тя дълго стоя, потънала в мислите си, вгледана в безкрайната прерия, която се откриваше през прозорците. Вече не изпитваше страх от необятното пространство.

Внезапно нещо привлече вниманието й. Върху полицата на камината бе поставено пакетче, обвито в позлатена хартия и завързано със зелена кадифена панделка, под която бе пъхната сгъната картичка. Сърцето на Бренди подскоча, когато прочете името си, написано с почерка на Джейк.

С треперещи ръце разтвори картичката, в която Джейк бе написал: „Бренди, надявам се, че това ще бъде най-специалният ти рожден ден. Където и да отидеш, каквото и да правиш, моята любов ще те следва навсякъде, но от всичко на света най-силно желая да бъдеш до мен. Помни, че те обичам. Джейк.“

Нетърпеливо отвори пакетчето. Вътре имаше чифт нефритени обици в тънка златна обковка — съвършено допълнение към медальона, който и бе подарил за Коледа. Жегна я чувство за вина. Не бе носила този медальон, откакто се бе преместила в Билингс. Знаеше, че ако го бе сложила, това щеше да бъде знак за Джейк. Докосна с върховете на пръстите си изящните линии на обиците с цвета на очите й и се запита защо се бе побояла да подаде този знак.

На сутринта, много преди другите да бяха станали, тя вече бе оседлала Шеба и тъкмо се канеше да я яхне, когато от двора долетя гласът на вуйчо й.

— Не си въобразявай, че си най-ранобудната: — Усмивката му беше широка и тържествуваща. — На крак съм от няколко часа. Не възразяваш ли да ти правя компания?

— Ние с Шеба считаме това за чест — топло му се усмихна Бренди.

В началото не говореха много, просто се оставиха на удоволствието да яздят заедно. Утрото беше хладно и ясно, във въздуха едва се долавяше наближаващата есен. Бренди първа наруши мълчанието, за да разкаже на вуйчо си за хода на кампанията.

Ценеше мнението му, защото той имаше ясен поглед върху неща, които само привидно изглеждаха сложни. „Много по-рано трябваше да се науча да се вслушвам в зрелите му съждения“ — помисли си с горчивина.

Отново ги обгърна мълчание, нарушавано само от равномерния тропот на копитата, от птичи крясък и от шумоленето на вятъра в сухата трева.

— Бренди, как възнамеряваш да постъпиш с Джейк?

Тя бе предчувствала този въпрос, но при все това се стресна от прямотата, с която го бе задал вуйчо й. Нямаше нужда да се държи резервирано. Знаеше, че той е истински загрижен за отношенията им с Джейк.

— Не знам — каза, — има толкова неща, които трябва да си изясня. Между нас има силно привличане, но може ли от това да произлезе нещо трайно? Аз ще се върна на Изток, а той сигурно не би желал да дойде с мен. Искам да живея във Вашингтон или Ню Йорк. Ти как си го представяш на Уол стрийт? Толкова много мислих за това, но не стигнах до никакъв отговор.

За нейна изненада вуйчо й недоволно изсумтя.

— По дяволите, Бренди, до гуша ми дойде да слушам тези дивотии за вас двамата. Той нямало да се чувства добре там, ти си от друго тесто… Вие двамата никога ли не говорите помежду си? Може би ако опиташ, ще откриеш, че проблемът съвсем не е толкова голям. Но не, това би било твърде лесно и прекалено разумно за вас! Бог ми е свидетел, вие сте създадени един за друг. Упорита си като муле. Ако продължаваш така, ще си получиш заслуженото — той ще си живее като проклет отшелник, а ти ще се омъжиш за някой лигав тип, чието единствено достойнство е, че живее в Манхатън.

Изглежда отдавна бе трупал в себе си тези думи, в които се долавяше повече болка, отколкото раздразнение. Замълча, сякаш се колебаеше дали да каже нещо, което не трябваше или нямаше право да й разкрие.

С рязко движение обърна коня си и се отдалечи в галоп, оставил изумената Бренди да го следва с разширени очи й зяпнала уста.