Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (24)

Глава XXIV

Бренди погледна през рамо й въпреки че знаеше кой може да я следва, стомахът й се сви, когато видя Джейк приведен над гривата на жребеца си вихрено да се носи към нея. Тя смушка Шеба, която подскочи напред, доволна, че има възможност да покаже възможностите си. Излязоха от сянката на памуковите дървета до реката и се впуснаха в галоп към откритата прерия. Когато стигнаха до билото, хоризонтът сякаш се разтвори, а вятърът едва не събори Бренди от седлото. Тя се приведе ниско и накара животното под нея да напрегне всички сили, за да се впусне още по-бързо напред. Не можеше да понесе един разговор с Джейк. Защо не я остави на мира? И без това е толкова объркана.

Земята сякаш плуваше под копитата на коня и Бренди осъзна, че никога не бе яздила толкова бързо. Но как би могла кротката кобила да се мери с жребеца на Джейк? Знаеше, че е безнадеждно, и все пак почти се прилепи до врата на Шеба, шибайки я с поводите. Само едно беше важно за нея — да избяга от този мъж, който я бе наранил, а сега я преследваше. Стисна очи, когато чаткането на копитата на двата коня се сля и бедрото й се докосна до бедрото на Джейк. След това усети как той изтръгва поводите от ръцете й и всички сили я напуснаха. Безволево изчака, докато двата коня спрат едновременно.

Бренди се плъзна, по-скоро падна от коня, и се опита да се затича. Но той беше там, пред нея, прострял мускулестите си ръце по-скоро да я задържи, отколкото да я прегърне.

— Бренди, спри!

Гняв и отчаяние звучаха в предрезгавелия му глас. От сблъсъка на телата им се озоваха на земята и той я закова най-сетне под себе си.

— Но какво ти става? От какво бягаш? Защо не искаш да говорим?

— Какво ми става ли? О, моля те, не се прави на толкова невинен!

Тя се опита да стане, но ръцете му я държаха здраво прикована към земята. Очите й хвърляха зелени пламъци.

— Колко си късопаметен! Да не би да си забравил Нова година и твоето изчезване, без да оставиш нито ред или поне да звъннеш по телефона? Предполагал си, че ще те чакам смирено, докато ти остане малко време и за мен, а после пак ще си грабнеш шапката и ще изчезнеш без никакви обяснения. Съжалявам, но не съм стигнала чак дотам. И какво си мислиш с тези мъжкарски геройства — да, ти яздиш по-бързо от мен, силен си достатъчно, за да ме приковеш към земята и да ме изнасилиш, ако това е, което искаш. Но това не те прави повече мъж в очите ми.

Като че ударен от жестоките й думи, той се отдръпна рязко и я пусна. Тя с усилие се изправи на крака, но този път не се втурна да бяга, а стоеше срещу него, цялата трепереща от бушуващите в нея чувства.

По лицето му се четеше пълно объркване.

— Но аз ти обясних всичко в писмото, което оставих за теб! Съжалявам, че не ти го казах лично, но се надявах да ме разбереш. В писмото се казваше, че ще ти обясня всичко, когато се върна.

— Какво писмо?

Тишината между тях натежа от взаимната им догадка. Джейк разтърси глава.

— Бренди, оставих писмо на твоето място на кухненската маса. Тогава не можех да ти кажа защо трябва да замина, но ти пишех, че те обичам и те молех да имаш малко търпение с мен, да ми вярващ. Можеш да питаш Джо, той седеше там.

— Не можа ли да се обадиш отнякъде?

— Мислех, че ще ме разбереш. Бях си въобразил, че ме обичаш така, както аз те обичам.

Думите му я свариха неподготвена. Искаше да му вярва, но същевременно се боеше да не бъде излъгана отново. Още толкова неща оставаха неизяснени.

— Ако наистина си ми оставил писмо, къде може да се е дянало?

Още докато задаваше този въпрос, отговорът сякаш просветна в съзнанието й. Тя рязко пое дъх и изтръгна от себе си името, което пареше на устните й:

— Джо! Не каза ли, че е бил там? Джо е взел писмото.

Джейк поклати глава.

— Защо е трябвало да го прави?

— Защото в него има нещо сбъркано — отвърна тя. — Не мога да кажа какво точно, но в него има нещо мръсно, някакво извратено удоволствие да причинява болка на хората.

Само като си спомнеше онази новогодишна утрин, злорадата му усмивка, когато й каза, че Джейк си е отишъл, за да се отърве от нея — и я обхващаше задушаващ гняв.

Джейк доста дълго мълча. Да не би да мисли, че тя лъже за писмото? Когато проговори, гласът му пресекваше от вълнение.

— И какво да правим сега? Оставихме се да бъдем объркани в една каша, от която не виждам изход. Единственото нещо, което има значение, е, че те обичам — прошепна той — и че отчаяно те желая…

— Какво имаше в онова писмо, Джейк? — запита го колебливо. — Какво е трябвало да разбера?

— Пишех ти, че си ми скъпа, Бренди, че ми е трудно да съм далеч от теб дори за миг, че едва ли ще мога да преживея тези три седмици… И наистина ми беше непоносимо тежко през цялото това време.

— А там обясняваше ли се какво криеш? Какво е това, което не трябваше да разбера?

— Не. Обяснявах ти, че ще го узнаеш, по-късно.

— Кой си ти, Джейк? Какво си? Та аз въобще не те познавам?

— Аз съм мъжът, който те обича. Има ли значение всичко останало?

Тя стоеше вгледана в очите му, неспособна да се помръдне. Бе посветила много време да се ожесточава срещу него, да се обвива в защитна броня, за да не може той да я нарани отново. Сега думите й бяха пресекнали. Привидно окаменяла, усети как тялото й омеква, когато той се склони над нея.

— Помниш ли, Бренди? Аз помня всяка нощ, всеки миг от нашата близост.

Той я привлече в прегръдката си и я целуна. Само за момент се опита да се изтръгне, докато зашеметяващата вълна на страстта не помете всякакво желание за съпротива. Усети, че отвръща на целувката с отприщената сила на дълго сдържания копнеж. Тялото й затрептя от желание. Едва не извика, когато той зарови лице в извивката на врата й и нежно го обсипа с целувки. Издаваха я ръцете й, които разкопчаваха ризата му, за да се плъзнат по гърдите и силния му мускулест гръб, притискаха го все по-силно, за да се впие в това тяло, което бе изпълвало сънищата й през дългите самотни нощи. Гърдите й тръпнеха под все по-смелите му и настойчиви ръце, които й причиняваха болка от растящото в него страстно нетърпение. То се предаде и на нея, превърна я в обтегната струна, която всеки миг може да се скъса от напрежение. Всеки милиметър от кожата й крещеше от болезнен копнеж.

Двамата се вкопчиха един в друг с преплетени крайници и, сякаш топящи се от изгарящо желание, телата им бавно се свлякоха върху меката трева, под свода на бездънното небе на Монтана — две голи същества, сякаш сами в целия свят, отдадени едно на друго до самозабрава, със сетива, способни да улавят единствено желанията си, които нямаха насита.

После дълго лежаха в отмала под ласкавото докосване на сутрешните слънчеви лъчи. Не бе необходимо да разговарят. „По-късно — мислеше си Бренди, — по-късно ще мисля за станалото.“ Не се съмняваше, че страстта, която изпитваше към Джейк — колкото и силна да бе тя — е нещо кратковременно, но как да спре да го желае…

Не можеше да стори нищо друго, освен да се наслади на тази топла сутрин, в която бе почувствала разтърсващото щастие да се люби с Джейк. Той сякаш бе разбрал мислите й, защото не потърси отговора на въпроса, който се побоя да й зададе.