Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (22)

Глава XXII

Една съботна сутрин Айла неочаквано се отби в предизборния щаб и, както обикновено, завари Бренди потънала до душа в работа.

— Зарязвай всичко — отсече тя. — Време ти е да си отдъхнеш малко. Ще се изтощиш напълно от тази непрекъсната работа.

Бренди примигна разсеяно и отметна косите от лицето си. Трудно й беше да си събере мислите. Механично поклати глава.

— О, Айла, с удоволствие бих си починала, но имам твърде много недовършени неща.

Приятелката й решително взе писалката от ръката й.

— Никакви извинения. Хауи специално ми каза да те измъкна оттук целия ден. Уморяваш се и ставаш раздразнителна. Твърде рано е да се превръщаш в тиранин — кампанията не е навлязла в решителната фаза.

Бренди си помисли, че има известна истина в шегата на Айла. Вроденият й перфекционизъм я тласкаше да работи повече от необходимото и наистина, напоследък бе станала доста хаплива с хората от екипа. А те не го заслужаваха — стараеха се, според силите си, да се справят с купищата книжа и рутинна работа и дори Джак все по-рядко мърмореше.

Остави се да я завлекат до колата. Денят беше чудесен, защо да не се поразсее малко?

— Къде отиваме? — сети се да попита със закъснение, едва след като излязоха от Билингс и поеха на изток.

— Не е официално посещение, по-скоро е делова среща. Отивам да взема една картина от Томас Литълхорс и той ме помоли да те взема със себе си.

— Но не беше ли ми казала, че той не допуска никого в студиото си?

— Е, за някои може да се направи изключение — засмя се Айла.

— Но… аз нищо не знам за индианците, освен това, което сме учили в училище. Вярно е, че неговите работи ми въздействат някак странно, но оставям това по-скоро на неговия талант, отколкото на произхода му.

— Ще видим — тайнствено отвърна Айла.

Прекосяваха обширната равнина, която някога й се бе сторила така монотонна. Сега обаче бе способна да улавя преливащите се пастелни нюанси на пейзажа и да се любува на причудливите форми на скалите. Знаеше, че те завинаги ще останат запечатани в паметта й, където и да я отведе съдбата.

Томас Литълхорс живееше в малка къщичка, доста отдалечена от пътя. Правеше впечатление на изоставена, ако не бяха кълвящите кокошки в неподредения двор и яростният лай, който се разнесе от вътрешността, когато излязоха от колата. Вратата скръцна и Томас излезе да ги посрещне.

Дребен мъж, той излъчваше достойнство и сила, които компенсираха ниския му ръст. Облечен бе в работни панталони и грижливо изгладена бяла риза, закопчана догоре. Бренди осъзна, че се бе облякъл специално заради тях. Протегна ръка към него със сърдечна усмивка, в която вложи всичката топлота, на която бе способна.

Беше приготвил кафе и сладкиши и ги покани да поседнат в скромната всекидневна, преди да отидат в студиото. Никъде не се виждаше следа от изкуството му. От белите стени и оскъдните мебели лъхаше на аскетизъм.

— Бренди — гласът на Томас беше тих и спокоен, — много съм ти задължен, че си представила работите ми на господин Кавана. Благодаря ти.

— Радвам се, че успях, Томас, Той е мастит колекционер, по когото всички други се ориентират. Щом веднъж те е оценил, всички ще се втурнат да купуват картините ти.

Томас кимна.

— Вярно е, но за мене е най-важно, че господин Кавана истински усеща изкуството. Горд съм, че има в колекцията си моя картина. Така съм сигурен, че ще бъде разбрано посланието, което съм вложил в нея.

Преди Бренди да си помисли, че и тя по свой начин бе схванала посланието, Томас я изненада с още нещо, към което предстоеше да се връща често през следващите месеци.

— Радвам се, че си решила да се установиш в Монтана, Бренди.

— Не съм решила — възрази Бренди. — Ще се върна в Ню Йорк, където ми е мястото. Не че не обичам Монтана — тя е чудесна, — но не мисля, че бих могла да живея тук постоянно.

Ама защо всички се бяха наговорили да й внушават едно и също нещо? Приемаха разгорещените й отричания с мълчание. Ето и сега — Айла нищо не каза, а деликатно промени разговор в посока към изкуството на Томас. Той бе превърнал стария обор в студио, което отново изненада Бренди. То бе добре осветено от широките прозорци и остъкления таван, но изгледът към разхвърляния двор бе потискащ и съвсем не вдъхновяващ.

Разбра, без да задава въпроси, че това не е от значение за него, че той рисува онова, което вижда във въображението си, също както самата тя запечатваше пейзажа в своите спомени. Осъзна, че Томас вероятно усеща вибрациите, с които историята на неговия народ и трупаната с векове болка изпълваха пространството. За да се вложи това в платното или да се издълбае в камъка, изискваше пълно отдаване и душевни терзания.

От унеса я изтръгна неговият внимателен поглед — той сякаш я изучаваше, сякаш проникваше до най-потайните кътчета на нейното съзнание.

— Томас — осени я внезапно прозрение, — не си ли медиум?

— О, не — засмя се той. — Просто съм открит към нови усещания и познания. Не е същото като да си медиум, но дава възможност да се видят неща, които остават незабелязани за останалите. Толкова много неща изпускаме, само защото не използваме пълноценно дадените ни сетива. Ако се научим да ги разбираме, ако разкрием собствените си възможности, това ще ни направи по-чувствителни. Не знам защо такива хора трябва да бъдат наричани медиуми.

„Малко странен отговор“ — си помисли тя.

Не отрече, но и не го призна.

Вече се канеха да тръгват и докато Айла внимателно опаковаше голямото маслено платно, а Бренди си бъбреше с Томас, до вратата, той каза нещо, което никога нямаше да забрави:

— Ти си в период на изпитание, Бренди. Също както много племена подлагат младежите на редица проверки, за да ги признаят за пълноправни членове на своята общност, и ти си подложена на много трудна проверка. Бъди силна, а когато дойде времето, спомни си, че имаш приятели, които могат да ти помогнат.

През месеците, които последваха, тя често прехвърляше казаното, дума по дума. Реши, че бе направил добре да не й каже повече. Ако бе узнала всичко, може би никога не би устояла на това, което предстоеше да се случи.