Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (21)

Глава XXI

Бренди с нетърпение очакваше пристигането на Джулия. В уречения ден едва успя да се откъсне от работата си, за да отиде на летището с няколко минути закъснение. Когато чу как някой вика „Елен! Елен!“, й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че се отнася до нея. Обърна се и видя Джулия, застанала точно зад гърба й. Двете жени сърдечно се прегърнаха.

Джулия изглеждаше стройна в младежкия си пътнически костюм, а през рамото й висеше неизменната камера. Трудно бе да се повярва, че тази жена наближава петдесетте — тялото й бе стегнато, а походката й показваше, че животът й преминава в постоянно движение.

— Изглеждаш страхотно — каза Бренди.

— Ти също.

— Извинявай, че толкова късно те забелязах. Тук никой не ме нарича „Елен“. Какво можех да направя, след като всички се обръщат към мен с детския ми прякор. Всъщност, и аз свикнах да бъда Бренди.

— Е какво, отива ти. Явно ти харесва да живееш в Монтана. Джинси и ботуши — не бях те виждала така. Никакви салони за упражнения не могат да направят това, което чистият въздух прави за хубавия тен. Още няма година откакто си тук, а вече изглеждаш за милиони.

Бренди се усмихна на комплимента.

— Ако щеш вярвай, но нямам време да поема дори глътка чист въздух. Повечето време прекарвам в офиса, подложена съм на постоянно напрежение и нямам нито минута за себе си, да не говорим за упражнения. Да не би да съм открила нова рецепта за разхубавяване?

Докато товареха багажа й в колата, Джулия посочи към хоризонта и възкликна:

— Господи! Погледни залеза. Какви цветове, просто невероятни! Все съм си мислила, когато гледам подобни снимки, че са нагласени, че действителността не може да бъде толкова красива. А ето, оказа се, че това надминава всякаква фантазия.

— Да видиш какви са изгревите! — ухили се Бренди, докато се качваха в колата.

— Какво! Да не искаш да кажеш, че ставаш толкова рано, че да им се любуваш? Не мога да повярвам! Виж я ти, тази Монтана, как влиза под кожата на човека!

Необяснимо защо Бренди се почувства засегната от последната забележка.

— Не е така. Просто съм способна да оценя истинската красота, дори и в Дивия Запад. Не се заблуждавай нито за миг. Привързана съм към Ню Йорк и винаги ще бъда.

Джулия я погледна подозрително, но нищо не каза.

Първите няколко километри пътуваха в мълчание. След това Бренди каза:

— Сигурна съм, че ще искаш да видиш какви са типичните кореняци на Билингс. Дали да спрем да хапнем някъде?

Джулия, която бе хапнала само малко фъстъци в самолета, с готовност се съгласи.

Гостенката беше силно впечатлена колко приятелски поздрави и усмивки предизвика влизането им в бара. И в Ню Йорк мъжете извръщаха глави по хубавата Елен, когато влизаше в някой ресторант, но там тя изглеждаше недостижима и отчуждена. Тук се отнасяха към нея като към една от тях — беше очевидно, че я познават добре.

Докато вървяха към уединената маса, която им посочиха в дъното на бара, Бренди представи Джулия на някои от посетителите, като не забравяше да кима и маха с ръка на останалите.

— Дали не са ти измислили това име, защото често киснеш в такива тъмни барове? — пошегува се Джулия.

— И аз така си помислих, когато вуйчо Джон ме доведе за пръв път тук. Но това място е любимо за срещи на местните момчета. Срещам повечето от тези хора по няколко пъти на седмица по улицата. Така е в малкия град, макар че това е най-голямото населено място в щата. Всеки се познава с всеки.

Бренди отдавна не бе говорила с някого, който я познаваше добре и пред когото не се налагаше да внимава за думите си. А й доставяше удоволствие да говори за Монтана на една нюйоркчанка, каквато бе и самата тя преди по-малко от година.

Докато Бренди се занимаваше с поръчката, Джулия замислено наблюдаваше младата жена, така уверена в износените си, но очевидно удобни каубойски ботуши, и в небрежната поза на протегнатите й дълги крака.

— Странно, дори милиони да ми даваха, не бих си те представила да живееш на такова отдалечено място и да изглеждаш така цветущо. Това много ми говори, Елен… извинявай — Бренди, — както за силата на твоя характер, така и за самата Монтана. Не подценявай мощното въздействие, което ти е оказала тази земя. Виждам в теб невероятна промяна.

Бренди изпита същото неприятно чувство отпреди час — справедливи или не, забележките на приятелката й започваха да й действат на нервите.

— Виж какво, може да съм се приспособила за момента. Но съвсем не съм забравила, че принадлежа на Ню Йорк. Животът тук е чудесен в много отношения, макар че е твърде бавен за мен. Бих полудяла, ако трябваше да остана завинаги.

Джулия благоразумно промени темата на разговор.

— А сега, разкажи ми всичко за кампанията. Потръгнаха ли нещата?

Двете жени се увлякоха да разказват преживелиците си от последните няколко месеца и разговорът им продължи по пътя към ранчото. Бренди почувства лекото жегване на завистта, когато слушаше за безбройните пътувания на Джулия из страната, макар самата тя да не изглеждаше много въодушевена от собствения си начин на живот.

— Вярно е, че съм пътувала много. Прекарах известно време и в Третия свят — ето къде човек се научава да цени основните свободи, от които се ползваме, без дори да се замисляме. И въпреки това, чувствам се уморена от Манхатън, Бренди. Имам малко земя във Вирджиния и сериозно съм се замислила да се заселя на някое по-тихо място. Нещата, които пиша, намират все по-добър прием напоследък. Ще ми се да направя материал за обикновените хора. Все повече започвам да ценя техния начин на живот, а не онази непрестанна лудница в Ню Йорк.

След кратка пауза тя продължи:

— Е, какво става с Грег? Смяташ ли, че между вас ще се получи нещо трайно? Стори ми се, че те тласкаше към вземане на някакво решение, когато ви видях заедно през зимата.

— Има нещо като мълчаливо споразумение между нас, че когато се върна на Изток… но сега не съм много сигурна. Ще ми се малко да изчакам. И Грег, и аз знаем какво искаме от живота. Ценя неговата практичност. Не е от хората, които могат да ти сервират нещо неочаквано — да зарежат работата си и да заминат за Индия, например. Винаги съм се стремяла към стабилността в живота, а Грег може да ми я осигури. Знам, че какъвто е бил вчера, такъв ще си остане и утре. Никакви изненади.

— Звучи вълнуващо — сухо подметна Джулия.

Бренди се усмихна.

— Окей, не е задължително да бъде Грег. Но ми е необходим някой като него.

— Не срещна ли тук някого, в когото би могла да се влюбиш?

— О, имаше един, но ако бъдем откровени, дълбоко в сърцето си те всички са каубои.

— Защо не ми разкажеш какво се случи с този „един“? Не питам от празно любопитство — ако не искаш, можеш и да не ми казваш.

На Бренди не й се искаше да разказва за Джейк, но съзнаваше, че ще бъде по-добре да спомене нещо, след като Джулия и без това скоро щеше да се запознае с него.

— Да ти кажа право, за малко да си загубя ума по управителя на ранчото, Джейк Милбърн. В началото той просто разпали любопитството ми — никому неизвестен тъмнокос красавец, първичен и същевременно тайнствен, ако добре ме разбираш. Но се оказа, че е като всички други тукашни мъже — един каубой е типичните си комплекси. Не ми трябваше много време, за да се опомня.

Опита се да придаде на гласа си небрежно звучене. Почувства, че сърцето й се къса и, за да спре болката, произнесе като че на себе си:

— Необходимо ми е време, за да сложа в ред професионалния си живот. Когато напусна Монтана и се върна на Изток — е, тогава ще започна сериозно да мисля за любовта.

Беше доста късно, когато пристигнаха в ранчото, но Джон Брандън ги очакваше. Пиха кафе и опитаха шоколадовия кейк на Хети, след което Бренди обяви, че отива да си легне.

— На края на силите си съм. Вие двамата може да нямате нужда от сън, но аз прекарах тежка седмица.

Джулия стана и се протегна, като потисна прозявката си.

— Не, и аз идвам. Още не съм се нагодила по тукашното време, а не искам да изпусна нищо от утрешния ден.

Събота сутринта Джон Брандън им предложи да пояздят преди закуска. Том вече бе оседлал конете, когато отидоха в конюшнята — специална любезност към гостенката. Бренди изпита истинско удоволствие от изумения поглед, с който Джулия проследи как се мята на гърба на Шеба. Дори й хвърли предизвикателството да се състезават.

— Почакай малко, Бренди. Доколкото знам, никога не си се приближавала до кон в живота си. Всеки път, когато ти говорех за коне — любимата тема на всички южняци, — ти неудържимо се прозяваше.

— Язденето на Изток е различно — дяволито подхвърли тя. — Ние сме къде по-добри от другите.

Тримата със смях се отправиха на първата обиколка на ранчото. И не престанаха да се смеят през целия уикенд. Джулия беше остроумна и бързо се сприятеляваше. На малко грубоватия хумор на Джон Брандън тя отговаряше с прелестното провличане на вирджинския акцент от детството си. Изглежда двамата бързо си допаднаха.

В неделя вечерта седнаха да пият кафе пред камината. През двата дни Бренди почти не се сещаше за кампанията. Колата бе докарана пред вратата, за да потеглят обратно след вечеря, и на двете не им се тръгваше след това толкова приятно прекарване.

— Джон, благодаря ти за гостоприемството — каза Джулия. — Притежаваш прекрасно място и трябва да ти кажа, че отдавна не бях се чувствала толкова добре. Не е ли грехота да си тръгне човек?

— Много добре те разбирам — каза Бренди. — Всеки път изпитвам същото, когато трябва да си тръгвам. Добре че си обичам работата, иначе нямаше да мръдна оттук, докато не се скапя напълно.

Вуйчо й се подсмихна:

— Не съм вярвал, че ще доживея да чуя такова нещо, скъпа. Остава да си признаеш, че ще останеш в Монтана завинаги.

Бренди със смях поклати глава:

— Няма начин, вуйчо Джон. Тук е най-прекрасното място, където бих могла да си отдъхна от истинския живот, но и двамата знаем, че не бих останала тук за постоянно. Бих била щастлива само да ми пазиш стаята, когато си идвам у дома.

— У дома! Бренди, скъпа, това е едно от най-хубавите неща, които съм те чувал да казваш! Значи ти смяташ това място за свой дом. Винаги съм искал да имам дъщеря. Но нека не се размекваме, дами. Имам да направя едно предложение. Джулия, тук имаме достатъчно място, а трябва да знаеш, че няма да пречиш никому. Защо не останеш малко? Прави снимки и напиши някаква история за онези големи списания в Ню Йорк. Разкажи им колко сме диви, какви корави мъжкари сме тука — те си падат там по подобни глупости и слава богу, че вярват на всичко, иначе щяха да плъпнат насам на цели тълпи.

Той топло се усмихна на журналистката.

Тя бе загубила дар слово от изненада.

— Джон… благодаря, но аз… аз не бих искала да се натрапвам…

— Джулия — прекъсна я Бренди, — мисля, че това е страхотна идея. Следващия уикенд пак ще дойда и тогава, ако искаш, ще се върнеш заедно с мен. Но не ми се вярва толкова бързо да се наситиш на това място.

След още няколко възражения Джулия бе надвита от обединените сили на семейство Брандън. Тя се предаде и се настани удобно на червения кожен фотьойл.

— Колко дълго мога да остана тук — измърмори тя — и да ям гозбите на Хети, без да пръсна по шевовете всичките си дрехи? Това е най-страшният проблем.

Бренди беше безкрайно доволна, че приятелката й ще се задържи по-дълго. Знаеше, че нейният малък апартамент в Билингс би бил твърде тесен за двете. И без това беше прекалено заета, за да прекарват достатъчно време заедно. По всичко личеше, че на вуйчо Джон му беше много приятно в нейната компания. Не можеше да се начуди колко бързо двамата намериха общ език. На пръв поглед изглеждаха несъвместими — грубоватият възрастен западняк и обиграната в светските неща писателка от Изтока.

После си спомни, че Джулия винаги е била много увлечена по конете — ходеше на всички конни състезания и не се колебаеше да ги следва из страната, безсилна да устои на вълнуващото преживяване. Самата тя изпитваше удоволствие от язденето — но само толкова, без да го превръща в страстно увлечение.

На другата сутрин Бренди отпътува за града, като предвкусваше следващия уикенд.

Как можеше да знае, че ще бъде принудена да отложи за много по-късно следващото си посещение…