Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (17)

Глава XVII

Таксито я стовари на Парк авеню, точно срещу дома на Грег. Усмихваше се широко — дори забележките на таксиметровия шофьор не можеха да й развалят настроението. Ню Йорк! Най-сетне у дома! Тълпата, магазините, шумът — всичко й беше познато, всичко я вълнуваше. „Аз принадлежа на това място“ — помисли си.

Струваше й се, че кръвта й се движи по-бързо след дългите месеци на летаргия в Монтана. Вашингтон беше само началото, но нищо не можеше да се сравни с бързотечния ход на времето в Ню Йорк.

Портиерът я настани в асансьора, а горе я чакаше Грег, който я посрещна с целувка и чаша сухо мартини.

— Изглеждаш страхотно! — извика тя. — Не можеш да си представиш как всичко тук ми изглежда прекрасно.

— Явно съм ти липсвал. Нямаше ли там някой огромен каубойски мъжкар, който да те направи щастлива?

Той не забеляза изненадания й поглед, защото я привлече към себе си и нежно я прегърна.

— Липсваше ми, Елен — каза. — Неизразимо много. Чудесно е да те държа отново в прегръдките си.

Тя внимателно изучаваше красивото му фино лице.

— Да — въздъхна провлечено. — Наистина си най-страхотният и най-секси мъж в света!

Той се разсмя и се отдръпна.

— Не веднага, сладка моя. Разопаковай си багажа и започвай да се обличаш. В седем часа сме на коктейл.

Тя го погледна въпросително.

— Отиваме в Уитнесови и там ще има най-малко стотина техни приятели. Напоследък работихме с Рандолф върху един проект и днес ще го поливаме. Ще го харесаш, сигурен съм.

Бренди се опитваше мислено да си представи вуйчо си и неговите приятели от Монтана в тази обстановка. Колко не на място щяха да изглеждат! Колкото и да е странно, единствено, Джейк и се струваше подходящ за едно нюйоркско парти. В поведението му имаше нещо универсално… но тя изхвърли Джейк от мислите си.

В тясната копринена рокля, украсена със зелени мъниста, тя забеляза новопридобитата нежна заобленост на стройната си фигура, а лицето й цъфтеше от здраве.

Грег подсвирна с нескрито възхищение:

— Дали е от косата — внимателно я разглеждаше той — или има нещо друго, което не мога да уловя?

Бренди преценяващо се погледна в огледалото.

— Оставих косата си да порасне — докосна тя разкошния светлокестеняв облак, обграждащ лицето й. — Може би се дължи на факта, че тук се чувствам така добре. Вълнуващо е да се върнеш в света, към който принадлежиш.

Вечерта ги погълна и завъртя в главозамайващ водовъртеж. Коктейл с каймака на нюйоркското общество, след това — на най-големия благотворителен бал за сезона. Изглежда, че Грег се познаваше с всички, а тя се изненада от дружелюбния прием, който й оказаха предишните й приятели. Вярно, че никой не я покани на чай или обяд, но на нея й беше достатъчно да бъде в средата, за която бе копняла.

Двамата с Грег представляваха изключителна двойка. С лека усмивка на загорялото си лице, с искрящите си сини очи и блестящата си белозъба усмивка, той спокойно можеше да конкурира, който и да е от клиентите си — до един филмови звезди. Но него много повече го интересуваше властта, отколкото външната парадност, а един юрист в областта на шоубизнеса притежава и власт, и пари.

В един момент й се стори, че долавя няколко неприязнени погледи от една шушукаща групичка, но сега можеше да държи главата си високо вдигната. Новата й кариера бе направила впечатление на най-влиятелните й приятели. „Само ако знаеха — помисли си, — колко къртовски и досаден труд изисква политиката.“ Но те не знаеха и тя нямаше намерение да им го казва.

Връщането вкъщи разкри още една прекрасна изненада. Грег бе заредил барчето на лимузината си с шампанско и бе наредил на шофьора да направи бавна обиколка из града.

— Е какво — попита той, — приятно ли ти е, че се върна? Тази вечер ти несъмнено беше в центъра на вниманието. Гордеех се, че съм с теб — ти беше блестяща.

Тя облегна глава на рамото му и въздъхна.

— Нямам думи да ти обясня колко добре се чувствам.

Той я привлече към себе си и леко заигра с език по устните й, след това я целуна с пламенно нетърпение.

— Имаме толкова много да наваксваме — й прошепна.

Докато обсипваше лицето и раменете й с целувки, Грег протегна ръка и леко почука по разделящото ги от шофьора стъкло — знак, че трябва да се връщат у дома.

Камината във всекидневната гореше, а на ниска стъклена масичка се изстудяваше бутилка „Дом Периньон“. Пращящият огън изглеждаше някак нелепо в тази супермодерна обстановка, но Бренди нямаше много време да гледа пламъците, защото почувства ръцете на Грег на раменете си и всичко друго загуби значение.

— Искаше ми се да бъдем на терасата, но ми се струва малко хладно, а не бих искал да измръзнеш. Всичко трябва да бъде съвършено за моята Елен.

Тя изпита леко безпокойство, когато започнаха да се любят, но го потисна и се остави да бъде въвлечена в така познатия й бавен дует на любовната увертюра. Отпиваха от шампанското и нежно се докосваха, докато накрая той взе лицето й в ръце и прошепна: „Сега?“

— Да, сега — отвърна му и тръгна пред него към спалнята.

Нищо не се бе променило в огромната стая, от чиито прозорци се виждаха светлините на града. В ъгъла беше оставена да свети една нощна лампа с бледосиня светлина. Нищо не беше се променило, дори и почти механичния синхрон на тяхното любене. Грег познаваше всяко нервно окончание, всяко чувствително място по тялото й и сега бавно ги преоткриваше.

— Това е твоята нощ, любима — шепнеше й той. — Искам да ти дам повече удоволствие, отколкото всеки друг мъж би могъл да даде на една жена. Искам да имаш за какво да си спомняш, за да се върнеш по-скоро при мен.

Когато лежаха в отмала с все още преплетени тела, ръката й разсеяно докосна косите му. Обхванало я бе умиротворително чувство: усещаше, че най-сетне е в съгласие със самата себе си. И ако й липсваха някои незначителни неща, нямаше намерение да мисли за тях точно сега. Неволно си спомни колко неподправена радост изпитваше, когато докосваше тялото на Джейк. Леко потръпна при мисълта за всепоглъщащата страст и пълното себеотдаване в прегръдките му. Не, с Грег беше толкова по-лесно, и познато… сигурно.

На сутринта се събуди от ромона на дъжда по прозореца. Обичайното мартенско време в Ню Йорк. Загърната в копринена роба, тя се остави на грижите на Милагрос, безупречната домакинка на Грег, която им поднесе разкошна закуска.

— О, госпожице Брандън, колко е хубаво, че се върнахте! Когато мистър Грегъри ми каза, че не знае къде сте отишла, просто не можех да повярвам. Я по-добре тръгнете да търсите вашата красавица, му казах. — Милагрос й отправи лъчезарна усмивка, докато наливаше кафето. — Вкъщи ли ще вечеряте, мистър Грегъри?

Грег вдигна за миг поглед иззад вестника.

— Не, можеш да си вървиш, след като разтребиш. Няма да се прибираме през деня. Все още ли искаш да отидем в онази галерия, скъпа?

— Държа на това. Знам, че не си падаш много по изкуството на Запада, но Томас Литълхорс наистина е уникален. Сигурна съм, че въпреки изтънчения си вкус ще го харесаш.

— Хей, не се заяждай, Елен. Нямам нищо против да хвърля един поглед. Ако е толкова добър, колкото казваш, може би ще успея да внуша на Т.Дж. Трети да го изложи в галерията си. Въшлив е с пари, а е и луд по западното изкуство.

— Т.Дж. Трети?

— Терънс Джон Кавана — Трети, не си ли спомняш? Та той е най-известният интелектуален досадник в Ню Йорк, разполагащ с купища наследени чистички пари.

— Грег, та той е блестяща личност — възрази Бренди. — Обзалагам се, че веднага ще оцени многообещаващия талант.

— Ако си толкова сигурна в твоя индианец, ще му се обадя, че имаме истинска находка за него. Надявам се, че не си заложила на загуба и ще си вземеш своето от всичко това.

Тя пропусна край ушите си последната му забележка, радостна, че е намерила богат и увлечен по западното изкуство колекционер. Още веднъж Грег бе доказал, че има невероятният нюх да се насочи към най-подходящия човек. Като че инстинктивно усещаше слабостите и желанията на хората.

Т.Дж. бе въодушевен най-искрено от тяхното откритие.

— Боже мой, Елен, та той е великолепен! Откъде го изрови?

Разговаряха в малката изложбена зала, в която експозицията на Томас бе привлякла много ценители, но все още не беше достатъчно известен, за да продаде достатъчно много картини.

Т.Дж. се вглеждаше в едно малко маслено платно и възбудено говореше:

— Вижте това! Ако не ви накара да заплачете, не сте човешки същества. А онова там — толкова е силно, че внушава свещен ужас — чак тръпки да те побият!

Цял час разглеждаха работите на Томас, и още толкова посветиха на плановете по представянето им на потенциалните купувачи. Т.Дж. бе необикновено оживен и с удоволствие се впусна в любимата си тема за западното изкуство.

— Невероятно е каква съвършена техника притежава този самоук художник. Трябва да има нещо особено в тази част от страната. Същото чувство изпитвам, когато чета прозата на Джей Милс. Доколкото знам, той живее някъде в съседство с теб.

— Джей Милс? Романистът? Представа нямах, че живее в източната част на Монтана. Ако беше така, сигурно щях да науча, а нито дума не съм чула за него, когато бях там.

— Явно държи да остане необезпокояван и се държи настрана от любопитните очи. Познавам се много добре с неговия издател, който ми каза, че си е скъсал нервите с упоритото нежелание на Милс да наруши романтичното си уединение.

Бренди замислено поклати глава.

— Знаете ли, странно е, че работите на Томас ви напомнят за Джей Милс. Преди няколко години се опитах да прочета неговия бестселър „Дни на тъма“, но нямах търпение да стигна до края. Сега обаче, след като прекарах известно време в Монтана, трябва отново да опитам.

— Скъпа моя, след като си усетила изкуството на Томас, направо се лишаваш от истинско удоволствие, ако не прочетеш Джей Милс.

Прекъсна ги Грег, който деликатно се прокашля и многозначително погледна часовника си.

Т.Дж. се изправи.

— Небеса, вие двамата сигурно имате планове, а и аз трябва да си бъда вкъщи в седем. Елен, ще работя с галерията, за която ми каза — ще купя в началото няколко платна, но искам да се видя с художника в Монтана колкото може по-скоро. Имам предчувствието, че е очарователен човек. — Той се наведе да я целуне по бузата. Скъпа, направи ми неоценим подарък. Благодаря ти. И на теб също, Грегъри, че си се сетил за мен.

Проследиха изправената му фигура, докато прекосяваше салона. В него имаше нещо, което привличаше незабавно вниманието, и не му се наложи да чака, за да се появи неостаряващият му елегантен ролс-ройс.

Грег се усмихна на Бренди:

— Виж го ти, подарък… Твоята част от комисионната за картините ще представлява доста тлъста сумичка. Поздравявам те. Не си си губила времето.

Погледна го изумена:

— Ти наистина ли мислиш… какво, по дяволите, те кара да мислиш, че правя това за пари? Томас Литълхорс е голям художник — той ми е приятел, а не средство за печелене на пари!

— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че загубихме толкова време с този досадник за нещо, от което няма да спечелиш нито цент? Какво става с теб? Наред ли си?

— По-скоро ти не си наред — сряза го тя, — ако мислиш, че единственото, което ме интересува, е да печеля пари.

Последствията от този сблъсък се усещаха по време на напрегнатата вечеря и още не бяха отшумели, когато си легнаха.

— Виж, Елен, разбери моето объркване. Преди година ти напълно се съгласяваше с мен. И ето те сега, върнала се от Дивия Запад с някакъв нелеп прякор и приказки за изкуство и идеали. Трудно ми е да се нагодя към новия ти образ.

Наистина изглеждаше смутен и разкаян — нещо твърде необичайно за Грегъри Маринели, — и не й даде сърце да му се сърди повече. Може би наистина се бе променила.

Грег грижливо бе планирал програмата й за уикенда. Успя да я убеди, че трябва да възстанови контактите с хора, които можеха да се окажат полезни за нейното ново поприще, въпреки уверенията й, че не се вижда в него след изборите през есента.

— Елен, трябва да възстановиш положението си колкото може по-бързо. Не искам да споменавам миналото, но не е в твоя стил да не гледаш напред. Не се притеснявам за теб. — Той се усмихна. — Моето момиче е куражлия, то за нула време ще си стъпи на краката. Това вече се вижда.

„Защо думите му ме карат да се чувствам неудобно?“ — питаше се Бренди. Та тя желаеше да се върне към този живот. Реши да се забавлява на сбирките, вместо да завързва полезни познанства. Искаше да посвети този уикенд на пълната си почивка.

В неделя вечерта Грег даде в дома си парти за трийсетина колеги и приятели. Бе наел достатъчно обслужващ персонал, за да не остане нито една чаша празна и гостите с удоволствие да се насладят на великолепната храна, която беше приготвила Милагрос. С незабележими движения Грег ръководеше нещата и тя се остави на удоволствието друг да има грижата за всичко.

Разговаряше в библиотеката с групичка банкери от Уол стрийт, макар че все още изпитваше притеснение за начина, по който бяха възприели нейното участие в случая Ласкер. Опитваше се да говори за общоприети неща и да не засяга щекотливи теми и все се озърташе към вратата с надежда, че Грег ще се появи, когато най-неочаквано от затруднението я спаси нисък дрезгав глас, който произнесе името й.

Изненадано се обърна. Стройна жена се усмихваше насреща й с широко разтворени ръце.

— Джулия! Не мога да повярвам!

Бренди се спусна към нея и по-възрастната жена топло я прегърна.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна Бренди.

— Същото може да се каже и за тебе. Тези дни навсякъде се говори за цветущия ти вид. Наред ли е всичко?

— О, Джулия, толкова неща имам да ти разказвам! Безкрайно се радвам, че Грег те е поканил. За съжаление не мога да го изоставя, иначе с удоволствие бих искала да си поговорим. Не се съмнявам, че винаги имаш в запас някоя и друга идея и нямам търпение да я чуя.

Жената кимна със задоволство.

— Хубаво ще бъде да си поговорим, щом като нямаш нищо против пак да бъдем приятелки.

В залисията от неочакваната среща Бренди бе забравила колко напрегнато се бяха разделили последния път, когато се видяха, и сега пламна при спомена за тогавашното си държане.

Джулия Бътлър Лий бе свободно практикуваща журналистка и писателка, която бе интервюирала Бренди за известно икономическо списание, когато бе една от обещаващите млади лица на Уол стрийт. Въпреки че беше много по-възрастна от нея, Бренди се чувстваше свободно в присъствието на тази пряма и непосредствена жена и, те станаха добри приятелки. Често се срещаха да вечерят заедно или да отидат на театър и поне веднъж седмично се чуваха по телефона.

Когато започна, главозамайващият възход на Бренди, срещите им се разредиха и все по-рядко се сещаха да си позвънят. Дължеше се предимно на Бренди, премного заета с делови разговори по телефона, за да се обажда на приятелите си.

Когато на хоризонта на големите имена в бизнеса започнаха да се трупат облаци, Джулия й се обади и настоя да се срещнат. Бренди й отдели време, колкото да вземат по един сандвич на обяд, и срещата им не завърши добре. Джулия я предупреди, че благодарение на връзките си с медиите е научила, че сенатската комисия ще предизвика разследване на ключови имена от финансовите акули на Уол стрийт. Каза й без много заобикалки, че няма начин да избегне разследването и я посъветва да се махне.

Бренди се беше вбесила — отчасти защото по това време вече знаеше какво трябва да направи и все още се бореше със себе си — и й наговори такива неща, че не се разделиха като приятелки. Джулия й бе оставила бележка, след като Бренди направи разкритията си пред комисията, но тя нямаше кураж да се срещне лице в лице след всичко, което й бе казала. Знаеше, че Джулия е права. Това я бе подтикнало да я залее с обидни думи и тайно се надяваше, че Джулия си дава сметка за това. Дори в един момент бе изпитала желание да се извини, а после реши, че е твърде късно и е пропуснала подходящото време.

Изглежда, че сега им се удаваше възможност отново да станат приятелки, и то много по-лесно, отколкото Бренди бе очаквала. Миналото бе загърбено — нямаше нужда да се рови отново. Внезапно осъзна, че Джулия бе една от малкото й приятели в Ню Йорк, които наистина й бяха липсвали. Тя отдаде необходимото внимание на гостите, но повече от времето прекара с Джулия в библиотеката.

Не усети кога всички си бяха тръгнали, докато Грег най-сетне не й напомни с нотка на досада в гласа, че е време да се приготви да я откара на летището.

— О, Грег — виновно го погледна тя. — Толкова съжалявам, че те пренебрегнах този следобед. Просто не мога да се нарадвам на Джулия, а имаме толкова много неща да си кажем.

Джулия приятелски стисна Грег за рамото, като си вземаше довиждане.

— Много мило от твоя страна да проявиш такова търпение — каза му тя. — Изчезвам и ще ви оставя да се сбогувате на спокойствие. Между другото, Елен ме покани да й гостувам в ранчото на нейния вуйчо. Замислила съм да напиша подробен материал за Монтана за едно чуждестранно списание. Освен това, обожавам язденето. — Тя го погледна изпитателно и небрежно попита: — Защо да не дойдеш и ти? Елен казва, че има много свободно място.

Грег се разсмя и поклати глава.

— Ти се шегуваш, разбира се. Знаеш, че не са ми по вкуса калта и неудобствата, както каубоите и индианците. Ще чакам Елен да се върне в Ню Йорк и смея да се надявам, че това ще стане скоро.

Погледна я многозначително и отмахна кичурче коса, паднало върху челото й. Бренди се чувстваше като в някакъв огромен мек пашкул. Наистина ли имаше решимостта да се върне в Монтана и да продължи борбата? Но нали ставаше въпрос само за няколко месеца. Въпреки че Грег не бе споменавал нещо определено за тяхното бъдеще, сигурна бе, че той гледа сериозно на връзката им. А и тя си представяше нещо по-трайно, но какво по-точно, сега не беше време да мисли за това.