Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (14)

Глава XIV

Решението на Бренди да се премести в Билингс изпълни с оживление мрачните зимни дни. Все още беше неприятно студено, а мразовитият вятър не предразполагаше към разходки. Вуйчо Джон насмешливо я дразнеше с подхвърлянията, че единствено суровата зима е причината тя да се върне на Изток. Бренди нищо не казваше, само тайнствено се усмихваше. Малко прекаленият ентусиазъм на Джон Брандън към новата й кариера бе започнал леко да й досажда. Когато една вечер стояха пред камината в кабинета му, на шега му подхвърли, че той сигурно се радва на нейното преместване в Билингс.

— Като си помисля, доста се застоях при тебе, вуйчо Джон. Представям си как те сърби от нетърпение да видиш освободена стаята ми.

Вуйчо й стана много сериозен.

— Не се шегувай с такива неща, скъпа. Бих бил щастлив да си при мене колкото ти се иска. Тук се отнасяме много сериозно към семейството. Знам, че не гладът те е довел при мене, а при това ти се храниш колкото едно птиче. Ние сме една кръв и ти казвам, че къщата ми винаги е отворена за теб.

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Добре, добре, предавам се. Не съм срещала човек, който да умее да убеждава по-добре от тебе, вуйчо Джон. Не мога да изразя колко много ценя това, което направи за мен. Но ти знаеше, че няма да остана завинаги в Монтана.

— О, знам, че не си готова за това. Но бих искал да смяташ ранчото за роден дом. Знам, че тази къща не е място, за което жените мечтаят, но имам една идея… Много мислих за това: Сградата доста е поовехтяла, дори и Хети напоследък започна да ми натяква за това и онова. Сигурно ти си й повлияла, но все по-често ми говори, че това място се нуждае от обновление.

Бренди се засмя.

— С Хети вече се разбираме много добре, след като се съгласихме да зачитаме различните си вкусове. Тя все още ме смята за побъркана, но вече не ме насилва да ям всичките тези меса, а понякога дори ми разрешава да си приготвя нещо и сама.

— Знаеш онова възвишение на трийсетина метра източно от къщата, от което се вижда реката, нали? — каза вуйчо Джон. — Как мислиш, дали е подходящо за място, на което да се построи нова къща?

Тя го погледна в изумление.

— Нова къща! Защо?

— Защото откакто си тук, започнах да осъзнавам колко глупаво е да се придържам към един и същ начин на живот, след като мога да си позволя нещо по-добро. Доста съм обвързан с политиката в този щат и е смешно да не мога да дам един приличен прием в собственото си имение. О, знам, всички обичат да идват по Коледа у нас, правим чудесен пикник на Четвърти юли, но те пак биха идвали, дори ако придадем на това място малко повече класа.

Бренди пое ръката му.

— Вуйчо Джон, та ти имаш повече класа от всички, които съм познавала, но мисля, че си прав: Заслужаваш по-хубав дом, пък помисли си с каква радост ще се разпорежда Хети в новата си кухня.

Двамата дълго говореха за това, как трябва да изглежда новата къща и къде точно да се построи. Бренди го убеди, че къщата трябва да е с лице на изток и че е добре през прозорците да се наблюдава как слънцето изгрява иззад хълмовете, отколкото да гледат към реката.

— Изгревът е вълшебно красив в този край — настояваше тя. — Защо да се лишим от гледката.

През пролетта щеше да се направи първата копка, но най-важните неща трябваше да се решат още тази зима. Бренди с вълнение почувства тежестта на своя дял от семейните задължения, и това вълнение бе радостно. Обмисляше как да отдели повече време, за да помага в избора на материали, в поръчката на мебели и хилядите неща, които щяха да възникнат. Представяше си как ще излизат със Сузи на езда — напоследък бе разочаровала малкото момиченце, което я обожаваше.

Ужасяваше я единствено предстоящото завръщане на Джейк. Ако би могла да се установи колкото може по-бързо в Билингс, щеше да избегне неудобството да се срещнат. Сигурна бе, че ако не го вижда, Джейк не би могъл толкова силно да й въздейства, да я привлича и да замъглява здравия й разум.

Закъсня само с един ден. Беше приготвила куфарите с дрехите и личните си вещи, за да ги откара в Билингс, когато Джейк се върна. Бе прекарала стария буик пред задната врата, за да може Дък да ги натовари, и сега пиеха с Хети кафе в кухнята, докато го чакаха. Вътре ухаеше омайващо на топли кифлички, а парата от димящите тави замъгляваше прозорците на уютно затопленото помещение. Като си мислеше със съжаление колко щеше да й липсва всичко това, тя протегна крака и се вгледа в износените си мокасини. „Добри са за фермата, но не стават за града“ — помисли си. Ще трябва да си набави много нови неща, но не мислеше да се раздели с така удобните каубойски ботуши, с които беше свикнала.

— Е, Хети, мисля, че вече съм готова.

— Чакай малко. — Домакинята с бързо движение измъкна от тавата огромна гореща канелена кифла и я постави пред нея. — Изяж я. Няма да е лошо да се заредиш с малко повече енергия. Знам, че в мига, когато излезеш оттук, отново ще се върнеш към лошите си навици на хранене, така че искам сега да се натъпчеш добре, преди отново да станеш кльощава.

Със скръстени ръце и строго изражение Хети изчакваше поне този път Бренди да се подчини. Младата жена поклати глава в привидно колебание.

— Какво да ти кажа, Хети, не мисля, че е добре да си променям навиците.

Разярена, Хети се пресегна да грабне кифлата, но Бренди я изпревари:

— Да не си посмяла! Човек убивам за канелена кифличка и ти много добре го знаеш!

Двете се разсмяха и Бренди се залови за горещата кифла, когато чу вуйчо си да казва:

— А, ето го и Джейк.

Смехът им пресекна и двете жени, замръзнали от изненада, чуха звука от спирачките на заковалият се пред вратата джип на Джек.

„О, не, не мога да понеса това“ — помисли си Бренди. Блъсна назад стола и грабна палтото и ръкавиците си.

— Отивам да видя дали Дък е натоварил багажа ми. Трябва да тръгвам, обещах на Айла да намина край галерията. Приготвила ми е цял кашон с неща за кухнята в новия ми апартамент.

— Тръгвай тогава, бързай. Ама скоро ще те видим да бързаш за насам, помни ми думата. — Хети се извърна към печката. — И все пак ще ти увия няколко канелени кифлички за из път. Така няма да забравиш да се върнеш у дома.

Бренди силно я прегърна и тръгна към вратата, като обличаше вървешком палтото си.

— Вече се сбогувах с вуйчо Джон. Ще се видим след седмица — две, Хети.

Джейк стоеше до джипа и говореше с Том и Дък, когато тя се показа. В тежкия си овчи кожух с вдигната яка той изглеждаше внушително едър и рязко изсеченият му профил се открои на светлината, когато отметна назад глава в гръмогласен смях.

Бренди се опита да влезе незабелязано в колата, но той се извърна и я видя. Сякаш искра прескочи между разменените им погледи.

„Мразя го. Няма да се оставя отново да ме прилъже, трябва да се махна оттук.“ Бегло му се усмихна и му махна с ръка, качи се в колата и веднага включи двигателя.

— Бренди!… Почакай!

Той се затича към нея.

Кокалчетата й побеляха от силата, с която се вкопчи във волана. Пое си дълбоко дъх и продължи да се усмихва.

— Здравей, Джейк. Изненадана съм, че се връщаш толкова скоро — хладно каза тя.

Той я погледна с разширени от учудване очи и се надвеси над спуснатия прозорец.

— На мен ми се стори много дълго, Бренди. Толкова се радвам да те видя. С нетърпение очаквах този ден…

— Джейк, трябва да тръгвам. Имам среща с Айла в града.

— Ще те чакам… колко време ще се бавиш?

Сините му очи я пронизваха, но тя се вкопчи в стопяващия се в нея гняв и устоя на тяхната настойчивост. „Това е най-трудният момент — каза си. — Знае колко неотразим е и го използва — притегля в капан жените с тези очи. Но аз няма да падна до нивото на тези жени.“ Бликналият наново гняв й придаде сили и в желанието си да го нарани, както той нея, му хвърли безразличен поглед.

— Премествам се в Билингс, Джейк. Приех предложението на Хауи Морисън да водя предизборната му кампания.

— Това е чудесно! Изчакай само няколко минути и ще дойда с теб. Нека ти помогна с багажа, а после ще излезем някъде да го полеем. Имам изненада за теб.

— Не, благодаря ти, Джейк. Мисля, че по-добре ще е да забравим случилото се между нас. Беше приятно преживяване, но не бих искала това да продължава.

Той замръзна от изненада.

— Не го казваш сериозно… Бренди, как можеш да говориш така? Какво може да се е случило през последните три седмици, че да промени толкова нещата?

— Какво може да се е случило? Нищо особено, Джейк. Ти изчезна, а това ми даде възможност да се върна към действителността, това е всичко. Трябва да мислим в перспектива. Признавам, че е трудно да гледаш напред в това затънтено място през зимата, но това не е причина да продължаваме нещо, което няма да ни отведе доникъде.

— Защо мислиш, че няма да ни отведе доникъде?

Тя нетърпеливо тръсна глава.

— О, Джейк, защо трябва да проточваме нещата. Не можем да променим себе си, а ние явно имаме твърде различно отношение към живота. Но в това няма нищо чудно, нали? Израснали сме в различна среда и това обяснява всичко, ако разбираш какво имам предвид.

Тя затвори вратата и отново запали двигателя.

— Но това е смешно, Бренди! Няма смисъл в това, което казваш. Хайде, нека да отидем някъде, където ще можем да поговорим спокойно.

Тя поклати глава и с все сила се опита да потисне нахлуващите сълзи.

— Мисля, че извадих голям късмет, дето си тръгна навреме. — Опита се да придаде безгрижен тон на гласа си. — Почти бях готова да повярвам, че съм увлечена по теб, а то било само от скука. Представяш ли си колко неудобно щяхме да се чувстваме и двамата, когато простата истина излезе наяве. — Тя му махна през отворения прозорец. — Пак ще се видим — подхвърли във вкамененото му лице.

Докато вдигаше стъклото, за да се защити от мразовития януарски вятър, тя с ужас си помисли, че сълзите й всеки момент ще рукнат. Прехапа устни и потегли с най-голямата възможна скорост, за да избяга от мъката и изкушението. Доста време мина, преди вкусът на кръв да я накара да осъзнае колко дълбоко бе наранила нежната тъкан на устните си.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не бъде забелязана, рязко натисна спирачки и излезе от колата. Трепереше неудържимо. Опита се да се овладее, като вдишваше дълбоко студения въздух. „Мразя го. Знам, че постъпвам правилно. Глупаво бе от моя страна да хлътна толкова дълбоко по такъв мъж.“

Продължаваше да трепери. Напълни дробовете си с въздух и се обърна с лице към фермата. Ръцете й сами се вдигнаха нагоре — крехка малка фигурка, решена да се бори с жестоките природни стихии.

— Да върви по дяволите! — изкрещя с цялата сила на обхваналите я гняв и отчаяние. — По дяволите!