Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (12)

Глава XII

Денят в навечерието на Новата година дойде с ясно, но мразовито утро, а в кристалночистия въздух се долавяше обещание за пролетно обновление. През последните няколко дни както никога досега Бренди се бе оставила на сърцето си да я води. Всякакви възможни проблеми, които биха могли да възникнат във взаимоотношенията й с мъж като Джейк, й се струваха незначителни. Нежността между тях беше много по-значима, отколкото всякакви практически съображения, които разумът й се опитваше да й наложи.

Може би по-нататък щеше да се наложи двамата с Джейк да се справят с различията в начина им на живот, но сега нямаше време за това. Единственото, което сега я интересуваше, бе, че този силен и страстен мъж я караше да се чувства желана и закриляна — нещо, което й бе липсвало досега. Вярваше, че по-късно щяха да се справят някак с изглаждането на всички незначителни подробности от тяхната връзка.

Нетърпелива да го види отново, отхвърли завивките, нахлузи джинсите и любимата си фланелена риза и след бегъл поглед към огледалото забърза за закуска. Джейк щеше да я подразни, че пак се е успала, в усмивката му щеше да има нежен намек за тайната на техните нощи на любовен шепот и споделена страст, която ги държеше будни до ранни зори. Помисли си, че ще бъде добре да пояздят заедно в това ясно време.

Когато влезе в кухнята и завари там Джо, който седеше със злорадо самодоволен вид на тъповатото си лице, стомахът й се сви в лошо предчувствие. Никога не се бе чувствала свободно в негово присъствие. Само успокояващото присъствие на Хети, улисана в обичайната кухненска шетня, я накара да се отпусне. Побъбриха си с нея за чудесното време, но Бренди непрекъснато се питаше защо Джейк закъснява толкова за закуска.

Наля си малко портокалов сок, взе препечена филийка и си избра от купата за плодове един по-малко презрял банан. Хети й хвърли загрижен поглед, в който се четеше, че това не е достатъчно да държи сито едно младо момиче. Бренди усмихнато отвърна на погледа и седна колкото бе възможно по-далече от Джо. Имаше нужда от повече пространство, когато той бе наоколо, безпомощна да овладее чувството на застрашеност, което изпитваше в негово присъствие. Винаги когато поглеждаше към него, се сблъскваше с втренчения му поглед. Той не свеждаше очи, а я оглеждаше отвсякъде преценяващо и лицето му издаваше недвусмислените му намерения. Може би никой друг не забелязваше това, затова се опитваше да не му обръща внимание. Смятаха го за саможивец и след като другите почти не го забелязваха, защо бе необходимо тя да се тревожи?

Но къде беше Джейк? Дали не трябваше да отиде и да го събуди? Въпреки че двамата подозираха, че връзката им не е останала скрита от останалите, никой от тях не се чувстваше готов да я афишира открито. Ревниво пазеха своята неприкосновена тайна.

Хети излезе от кухнята и ги остави сами с Джо. Тя се опита да се съсредоточи в закуската.

— Знайш ли — обади се Джо, — ако чакаш Джейк, ще има дълго да кибичиш тук.

— Какво каза? Не разбрах добре.

— Казах, че ако разчиташ на Джейк, нема да го дочакаш.

Собствените му думи му се видяха смешни и той се захили.

Обзе я тревога, но не каза нищо.

— Той се така прави — зашепна Джо. — Намери си некое убаво девойче, позабавлява се с него, а след туй земе, та изчезне. Понекога със седмици, понекога три-четири дни. Мислех те за по-паметна, за некое от онези управни момета от Изток. Ама ядец! Да се оставиш така баламски на въдицата на този пишман — управител като едното нищо, бива ли?

Той поклати глава с израз на съжалително снизхождение.

Това шега ли беше? Не бе възможно да говори сериозно. Джейк щеше да й спомене нещо, ако имаше намерение да пътува, сигурна бе в това. Рязко стана от масата и излезе без нито дума в отговор. Усещаше тежкия му поглед в гърба си, когато грабваше от коридорчето дебелото яке, и това чувство не я напусна, докато не излезе на двора, затръшнала ядно вратата зад себе си.

Студеният вятър неприятно пощипваше страните й. Наведе се, за да се защити от бесните му пориви, и решително закрачи към малката хижа на Джейк. Пътьом надникна в конюшнята, но от него нямаше и следа. Чероки бе в яхъра, значи не бе излязъл някъде по работа. Сърцето й като че слезе в петите, когато се озова пред хижата и видя, че джипът му го нямаше. Може би му се е наложило да излезе рано сутринта за някоя извънредна поръчка. Само това ще е. „Хайде, Бренди — си каза, — смешно е да се тревожиш толкова. Вуйчо Джон сигурно знае къде може да е той.“

Но Джон Брандън съвсем не я успокои. Лицето му се помрачи и за известно време потъна в замислено мълчание.

— Не ти ли каза той… ъъъ… Джейк… нищо ли не ти каза?

Безмълвието на вуйчо й я изненадваше много повече, отколкото ако й бе казал нещо неопределено в отговор. Той се вглеждаше настойчиво в нея, като че се опитваше да чете по лицето й.

— Скъпа, предполагам, че ще ти се наложи да поговориш за това с Джейк, когато се върне. Мислех си, че ти е казал за това пътуване.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е и няма да ми съобщиш?

— Бренди — Джон я погледна право в очите, — нямам представа къде може да е. Каза ми, че иска да ползва няколко свободни дни, но не знам къде е отишъл, а какво ти е казал или не ти е казал — това е нещо между вас двамата. Никога не насилвам Джейк да ми каже каквото и да било. Уважавам правото му на собствен живот. Той е най-добрият управител на ферма по тези краища. Свикнал съм с това, че от време на време отсъства, защото влага всичко от себе си в работата си тук. Но Джейк си има свой собствен живот и не искам да надничам в него.

— Каза ли ти за колко време заминава? — попита тя.

Възможно е това да е еднодневно отсъствие, сигурно се е появило нещо неочаквано, той скоро ще се върне, просто не е имал време да й каже.

— Каза ми, че ще отсъства три седмици.

Три седмици! Тези думи пометоха всичките й надежди. Не трябваше повече да се заблуждава. Той се бе подиграл с нея.

Спомни си мълчанието му, когато тя му говореше за Нова година. Просто се бе усмихнал и й бе стиснал ръката, докато тя бърбореше, и то пълни глупости, както се казва. Тя строеше планове, представяше си как ще прекарат заедно нощта, а той дори не си бе направил труда да й каже истината. Сега й се видя в съвсем различна светлина случката отпреди два дни, когато бе отворила вратата на вуйчовия кабинет, без да знае, че вътре има някой. Видя широкия гръб на Джейк, който тихо говореше по телефона.

— Виж, щом съм казал, че ще го направя, значи така ще стане — дочу тя. — Ще дойда навреме.

Тя се бе прокашляла леко, за да даде знак за присъствието си, а той й бе направил знак с ръка да почака, тъкмо свършвал разговора.

— За какво става въпрос? — се бе осмелила да попита.

— Не беше нещо важно. Просто ми се накараха, че се бавя с един проект.

А устните му, ръцете му… я накараха да забрави чутото.

Сега, когато отново и отново извикваше в съзнанието си тази сцена и си спомняше всеки нюанс, разчепкваше всяка дума, я болеше от мисълта, че всичко е било запланувано отпреди, че е имал намерение да отпътува в края на седмицата, без да я предупреди, без да й предложи някакво обяснение.

Почувства, че парещи сълзи изпълват очите й. Пред нея вуйчо й разчистваше преспите от навалелия през нощта сняг с малко преувеличена съсредоточеност. Благодарна за проявената деликатност, тя изтича в конюшнята. Мислите й объркано се въртяха около едни и същи въпроси: Как бе могъл Джейк да й се подиграе така? Как е възможно Джейк да бъде толкова различен от мъжа, за когото го мислеше?

Всичко, което преди й изглеждаше така прозрачно, се бе оказало дълбоко погрешно.

Джо й бе казал истината, няма съмнение. След като я бе омотал, след като я бе накарал да си въобразява, че представлява нещо за него, Джейк просто се бе извърнал и я бе изоставил без нито дума.

С непослушни ръце и невиждащи от сълзи очи тя оседла Шеба и препусна към хълмовете. Препускаше лудо, без да обръща внимание на студа и ледения вятър. Чак когато усети, че пръстите й са се вдървили и хиляди иглички болезнено я бодат, тя обърна и в галоп се насочи към конюшнята. Животът й отново се бе объркал, в един миг се бе разпаднало толкова обещаващото начало и бъдещето й лежеше пред нея пусто и безрадостно, като смълчаната пустош пред нея.

Ако това се бе случило в по-ранната й младост, би се опитала да потърси обяснение. Би се уверявала, че никой мъж не може да я пренебрегне заради друга жена. Но опитът, който й бе донесъл изминалата година, я бе научил, че нещата невинаги са така прости и че Елен Станууд невинаги побеждава. Важното бе да оцелее след битката. С изострени сетива и възродена гордост, тя се бе научила да различава действителността от очакванията си и оценяваше много по-реалистично поведението на хората.

Още веднъж я бяха изоставили. Още веднъж си бе позволила да разчита на друг, за да бъде щастлива, само че този път заблудата бе траяла кратко и тя се бе олюляла на самия ръб на клопката. Щом отново бе започнала да се надява, щом се бе опитала да се измъкне от пропастта, истината я бе зашлевила с отрезвяваща сила. Но този път нямаше да се остави на течението, нямаше да се губи в съмнения и догадки. Този път щеше да се изправи здраво на крака, щеше да приеме суровия урок и щеше да продължи напред.

Докато разтриваше Шеба, овладя сълзите си и си даде обещание — ще преодолее унижението, на което я беше подложил Джейк, и ще го забрави. Отново ще се изкачи на върха със собствени усилия. Ще смята изминалата седмица за кратка почивка по пътя на новото си израстване.

Новогодишната нощ мина като в мъгла. Придружи вуйчо си на едно парти в Елкс Лодж. Опита се да се покаже весела, но за целта й се наложи да пийне повече от обикновеното. Положи искрени усилия да се държи учтиво с всички присъстващи, но през цялата вечер с нетърпение чакаше момента да остане сама.

Когато на другия ден седеше пред камината в кабинета на вуйчо си и наблюдаваше огъня, който весело пращеше в пълен контраст с мрачното й настроение, изведнъж й се прииска да поговори с някого. Но пред кого би могла да разкрие своята слабост и уязвимост, в кого би могла да намери разбиране и съчувствие? По мълчаливо споразумение никой във фермата не се бъркаше в личния й живот, така че името на Джейк не се споменаваше в нейно присъствие.

Как бе станало възможно толкова да хлътне по някого? Тя рязко тръсна глава. Няколкото месеца в Монтана явно бяха притъпили преценките й. Бе си въобразявала, че е бронирана срещу въздействието на някой напълно неподходящ за нея мъж, независимо колко сексапилен би могъл да бъде. Възможно бе той да е улучил слабото й място, сигурно се бе показала уязвима, след като той знаеше как да предизвика разтърсващия шок на плътското желание в тялото й.

И най-голямата страст може да бъде овладяна, напомни си тя. Та нали себеконтролът ни отличава от животните. Животинското удоволствие, похотта — не това е основата, върху която се гради връзката между мъжа и жената. Прогледнала, сега си даваше сметка, че общото между нея и Джейк се бе крепяло на необузданата, но бързо преминаваща страст. Джейк бе такъв, какъвто го бе видяла в самото начало — красив каубой, може би малко по-начетен от останалите, но нищо повече.

Бренди се улавяше, че често се връща в мислите си към Грег. Той си имаше своите недостатъци, но бе от хората, които водеха живот, подобен на нейния. Не се отдаваше на запои и не живееше в забравената от бога прерия. И прекрасно разбираше какво й е нужно.

Бе време да вземе в ръце управлението на живота си и да се махне оттук. Обмисли всички възможности, преценяваше ги стъпка по стъпка и вече си бе съставила план. Трябваше колкото може по-скоро да се върне на Изток.

С малко повече късмет и упорита работа, ако успееше правилно да организира силите си, несъмнената популярност на Хауърд Морисън щеше да се превърне в нейна печеливша карта.

Тя взе в ръка своята вярна стара писалка, свали капачката й и като се усмихна безрадостно, започна да пише:

Скъпи Грег, знам, че от доста време…