Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (10)

Глава X

Тази сутрин Бренди се събуди необичайно рано, но из къщата отдавна се разнасяше приятното звънтене на посуда и бъбренето на неясни гласове. Изкушаващо бе да се наслаждава на безделието под топлите завивки в студената ноемврийска сутрин, но вече бе заела място в ритъма на фермерския делник и кухненските шумове й служеха като сигнал за ставане. Много неща имаше да се правят с приближаването на истинската зима и Бренди проверяваше всяка сутрин предстоящите задачи за деня заедно с вуйчо си. Работата не изискваше кой знае какво напрежение, но тя постепенно се научаваше да разбира простото задоволство да следва усилния, а понякога и безсмислен ход на безбройните домакински задължения.

Подуши във въздуха изкусителното ухание на бекон и кафе и стомахът й незабавно реагира с радостни звуци, което я накара да се измъкне от леглото и да нахлузи джинсите и топлата бархетна риза.

Вуйчо Джон, Джейк и Хети бяха в кухнята и я посрещнаха с престорено недоумение, в което прозираше задоволство.

— Брей! Я вижте кой е станал толкова рано! — възкликна вуйчо й.

— Бързо! Дайте й кафето, че още е като замаяна — подразни я Джейк.

— Защо не млъкнете вие двамата! — сряза ги Хети. — Такъв шум вдигате, че можете да разбудите и мъртвец.

— Да си призная — виновно се намеси Бренди, — събудих се по-скоро от аромата на закуската. Дали е останало малко за още един човек?

— Е, може и да се намери нещичко! Най-сетне започна да идваш на себе си — каза Хети. — Само си разчисти място на масата и ще бъдеш затрупана с ядене. Как ги искаш яйцата?

— Не, не искам да се изхвърлям отведнъж, Хети — засмя се Бренди. — Малко плодове и препечена филийка ще са ми достатъчно. Нека отложим яйцата за по-нататък.

Двете жени си размениха усмивки на взаимна симпатия, която напоследък бе започнала да се създава между тях.

Бренди си взе чиния и прибори и седна до мъжете на масата. Хети щеше да се присъедини към тях всеки момент, но както винаги, все си намираше някаква работа, дори и след като масата бе сервирана.

— И така, Джейк, донесе ли списъка?

— Да, Джон. Смит ми се обади, че са получили онази част за трактора и Дък може да я монтира утре. Останалите неща, които имам да купувам, няма да ми отнемат много време. Ще се върна, преди да сте се усетили.

— Знаеш ли — Хети едва бе изчакала последните му думи, — ще ми трябват някои неща за кухнята. Подправките ни са се привършили, ще трябва да се запасим добре с брашно, захар, олио и други необходими неща. Ако ги купиш на едро в Билингс, ще излезе много на сметка. Мислиш ли, че ще ти остане време да се отбиеш в бакалията?

Бренди се подсмихна. Хети бе пресметнала точно времето, за да изненада Джейк. Всеки знаеше как мрази той да пазарува, особено от магазините за хранителни продукти, които намираше за претъпкани с досадни купувачи, явно притежаващи шофьорски книжки за пазарски колички, ако се съди по ловкостта, с която ги управляваха. Както обикновено, Хети го бе спипала натясно в последната минута и бе използвала присъствието на вуйчо Джон, безсилен да скрие усмивката си при тази стара, но винаги ефикасна клопка.

— Няма що, Джейк, хванаха те в капана. Хети, имаш ли списък?

— Ами, да ви кажа, нахвърлих един снощи, преди да си легна. Помислих си, че като ще тръгва рано, трябва да съм готова. Джейк, така и така си тръгнал за града, добре е да набавиш всички тези неща, преди времето наистина да се е влошило. Защо да биеш път сред преспите през зимата…

Израз на комично отчаяние се появи върху лицето на Джейк, който местеше поглед от един на друг:

— Сигурни ли сте, че не сте се наговорили? Добре, Хети, печелиш. Дай ми списъка. Но това ще ти струва нещо. Очаквам за тази вечер, освен разкошна вечеря и твоя шоколадов кейк, задължително с онази глазура, дето се прави отделно и после се покрива със сметана.

Преди да се усети, Бренди възкликна:

— Джейк, нека да дойда с теб! Докато тичаш по твоите работи, аз мога да напазарувам в бакалията. Това ще бъде едно малко развлечение за мен.

— Сигурна ли си? Пътят е дълъг, пък и не е много живописен по това време. Макар че ще ми е приятно да имам компания — побърза да добави.

Бренди бързо си плисна очите, среса се надве-натри и грабна чантата си. Джейк я чакаше в пикапа със запален двигател, за да постопли малко кабината. Беше мразовита сутрин и се наложи да изстържат скрежа от прозорците. Слънцето току-що бе изгряло и сивото небе започна да се обагря от бледа синевина. Не се виждаше нито едно облаче. Бренди дълбоко си пое въздух и усети мириса на горящи дърва. Стори й се много приятен. Усмихна се на Джейк и се настани до него.

По пътя за Билингс слушаха радио и си разменяха лениво по някоя дума. Понякога шеговито запяваха заедно някоя особено популярна мелодия. За Бренди бе изненада да види този толкова мълчалив мъж така оживен и открит, след като вече се бяха опознали. Това я накара да се замисли. Не можеше да си спомни някога да се е отдавала на удоволствието на мига, без да се грижи за утрешния ден. По-голямата част от свободното си време от юношеството и младостта бе прекарала в учене. По-късно, когато градеше кариера, малкото свободни часове посвещаваше на социалните контакти, полезни за нейния бизнес. Дори шегите и смехът в предишния й живот се отнасяха или до работата, или до икономиката и политиката. Да се шегува и смее просто от щастие, да си припява недостатъчно умело заедно с радиото и да изпитва радост от това бе нещо, което никога досега не бе правила.

— Бренди? Къде си се отплеснала? — прекъсна мислите й гласът на Джейк. — Казах, че ще те сваля тук пред магазина. Ще ти трябва най-малко три четвърти час, за да се справиш с покупките. Хети винаги пише по две неща в списъка, в случай че не можеш да намериш точно каквото й трябва, но мисли му, ако не спазиш указанията! Зле ще си изпатиш после. Аз ще отида да видя какво е станало с поръчките в кантората на Джон Доор. Няма да ми отнеме повече от час. Ще се видим в малкото кафене отсреща. Остави количката с покупките до колата, аз ще ги натоваря, когато се върна.

Тя му се усмихна:

— Джейк, мисля, че ще се оправя. Що се отнася до Хети, все ще се разберем като жени.

Той вдигна рамене и поклати глава. Бренди пъргаво скочи на тротоара и здраво затръшна вратата на пикапа, който веднага потегли.

Само половин час по-късно Бренди вече разбираше защо Джейк мрази толкова пазаруването. Като че ли всичко се бе наговорило срещу изброените в списъка на Хети няколко възможности от едно и също нещо. С дългия списък в ръка тя обикаляше из просторното хале и си мислеше, че твърде самоуверено си бе представяла нещата. Никога не бе влизала в магазин, където всичко се продава на чували, на буци и на бали. Само за минути бе препълнила догоре една количка и се наложи да я привърже до касата и да се върне за втора. Кулинарното въображение на Хети бе изпъстрило списъка с най-различни и многобройни прибавки, чиито имена понякога й бяха непознати. Въпреки умерените цени, огромните количества направиха една солидна сметка и тя с облекчение погледна дебелият плик, който й беше връчил вуйчо й. Магазинът предлагаше специални цени за фермерите и някои улеснения в плащането, но Джон Брандън предпочиташе да плаща в брой.

Малко след единадесет тя се появи от магазина иззад препълнените догоре колички, които с труд избута на паркинга. След това си купи вестник и, доволна от изпълнената задача, седна в кафенето пред димящата чашка, за да чака Джейк.

Той се появи след десетина минути.

— Е какво, жива ли си още?

По дяволитото му изражение Бренди се мъчеше да отгатне дали цялата работа не бе нагласена и дали още от самото начало не бе предвидена за тази ужасна мисия.

— О, нямах никакви проблеми. Не виждам защо толкова те затруднява едно пазаруване.

— Лъжкиня. Изглеждаш остаряла с пет години.

Бренди не можа да се удържи и се ухили:

— Защо ме остави да се измъча до сетни сили напълно сама? Почакайте, мистър Милбърн, ще ви го върна тъпкано. Остаряла значи? Е, сега поне знам откъде са ви посребрените слепоочия.

— Вярно е — призна си той, докато разбъркваше своето кафе. — Обзалагам се, че след като толкова добре си се справила, Хети никога повече не би ми се доверила в пазаруването.

Изпиха кафето, после решиха да си поръчат сандвичи и ги изядоха, зачетени мълчаливо във вестника.

— Е, хайде да товарим продуктите — каза Джейк. — Имаш ли сили да изпълним още няколко поръчки?

— По-добре да те почакам в пикапа.

Но не го направи, разбира се. Тръгнаха заедно от магазин в магазин, за да изпълнят поръчките на всички от фермата. Обувките на Дък трябваше да се пооправят. За вуйчо Джон купиха принтерна хартия за компютъра. Трябваше да търсят някаква плоча за Патси, а Том им бе връчил списък със заглавията на любимите си уестърни. Джейк добре познаваше местата, където отиваха, учтиво си бъбреше със собствениците и задоволяваше любопитството им, като представяше Бренди и обясняваше коя е тя. Наближаваше два, когато тръгнаха обратно.

— Джейк, наистина ми бе приятно да се поразвлека малко от монотонния живот.

— Мислиш ли, че доброволно ще се съгласиш да пазаруваш отново?

— Може би не, но нямам нищо против да ти правя компания.

— Хич не си го и мисли! По-добре да се мъча сам, ако нямаш намерение да поемеш част от бремето.

На пръв поглед той се шегуваше очите му искряха, но в дълбочината им се четеше удоволствие от присъствието й и нещо като предупреждение. Стана й приятно. Той наистина бе мил човек — не от онези, които биха предизвикали романтичния й интерес, но във всеки случай би могъл да й бъде добър приятел. Само ако не беше толкова въздържан и потаен, когато ставаше въпрос за миналото му и за живота му извън ранчото.

— Искаш ли да научиш нещо повече за историята на Монтана? — попита я внезапно Джейк.

Бренди моментално се сети за невероятно дебелата книга, която Том й бе заел и която имаше невероятното заглавие „Сакаджауеия“. Не искаше да го обижда, като откаже, затова процеди едно оскъдно „Разбира се“, надявайки се той да схване намека.

— Много добре. Ще ти покажа нещо, което ще ти помогне да почувстваш духа на Монтана по-добре от всичко друго. Жалко би било да не го видиш. Не мога да си представя по-силно въздействаща картина.

Последното бе казано толкова тържествено, че събуди в Бренди внезапен интерес. Свърнаха от шосето и се понесоха по път, осеян с табели „Национален паметник на битката на Къстър“. Небето все още беше безоблачно, но във въздуха витаеше предчувствие за наближаваща буря. Джейк спря пикапа и я остави да огледа безкрайната равнина с губещите се до хоризонта хълмове.

Когато излязоха навън, първото нещо, което усети, беше вятърът. Той вдигаше нагоре косите й и щипеше с безбройни игли страните й. Повървяха до мястото за посетители. Беше затворено, а наоколо не се виждаше жива душа. Стояха и гледаха полето на някогашната битка и Джейк започна да й разказва какво се бе случило на Литъл Бигхорн.

Бренди бе дълбоко потресена от ужаса на онази кървава битка, състояла се преди повече от век, когато тази обширна земя започнала да се населява. Хората от Изтока започнали да порят земята с железни плугове, а огради от бодлива тел очертавали граници там, където нямало естествени ограничения.

Било 25 юни 1876 година. Денят бил горещ. Слънцето стояло високо в небето и бавно клоняло към залез. Въпреки сегашния студ Бренди си представи как са се чувствали войниците във вълнените си униформи, как са се задавяли от прахта, вдигнала се от техния поход, нетърпеливи да се присъединят към своите, готови да влязат в бой, но същевременно и малко уплашени. Сигурно индианските воини са били по-леко облечени, по-малко защитени, но несъмнено са имали много по-голям кураж — те били въоръжени със силата на своите убеждения. Те се биели за земята, която обичали, а не за чужда земя, която биха искали да завладеят и експлоатират. Борели са се за своето съществувание — съдбата на земята и индианците била неразривно свързана. В съзнанието си Бренди чуваше тропота от копитата на хиляди коне, виковете и предсмъртните писъци. Не й бе трудно да си представи омразата и гнева, подхранвани от желанието на едните да защитят земята си и необходимостта на другите да поставят основите на бъдещото си съществувание благодарение на нея.

Едно заградено място на билото показваше убежището на последните защитници. В отчаянието си Къстър и остатъците от неговата войска изпозастреляли конете си, за да ги използват като прикритие. След края на битката преброили четиридесет и двама войника, скрити зад барикадата от тридесет и седем мъртви коня.

„Струвало ли си е всичко това?“ — питаше се тя. Въпреки че това било значителна победа на индианците, те все едно изгубили по-късно всичко. Избиването на хората на Къстър само раздухало омразата и ненавистта към индианците. Белите завладели земята и само за малко повече от стотина години вече бяха съсипали голяма част от нея. Бренди тръсна глава в прилив на гняв и мъка.

— Това е ужасно място, Джейк. Всичко е било толкова безсмислено. Трябва да се срамуваме. Никога няма да разбера смисъла на убиването.

Въпреки това в себе си знаеше за какво е била тази битка. За земята.

Погледна на север и на изток от хълма. Прерията се разстилаше безкрайна пред нея. Не беше много трудно да си представи как е изглеждала преди Къстър. В сравнение с по-мекия пейзаж на източната част на Съединените щати тази земя бе истинско предизвикателство. Това бе земя за сурови мъже.

Разбра защо Джейк я бе довел тук. Монтана бе предизвикателството, с което тя трябваше да се пребори.