Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (9)

Глава IX

Сега Бренди яздеше с непознато преди удоволствие. Гордостта, че беше спасила Сузи, фактът, че бе превъзмогнала страха, й даваха увереност. Вече се държеше съвсем свободно на седлото и въпреки това бе разочарована, когато разбра, че не се нуждае повече от уроци. Затова се почувства много поласкана, когато една сутрин Джейк я помоли да отидат заедно да проверят оградата.

— Загърни се добре и си вземи дебели ръкавици. Няма да те карам да кърпиш дупките в мрежата, но ще бъдем доста време на открито, за да огледаме оградата по целия периметър, и не ми се ще да настинеш.

Бренди бе възприела фермерския обичай да грабва от куката някое дебело палто или мушама, само дето все още търсеше измежду безбройните общи палта в антрето някое относително по-чисто изглеждащо. Трудно й бе да свикне с мисълта, че други хора са обличали дрехата, която носеше, но в края на краищата, мислено се успокояваше тя, нали не се допира до кожата ми. Днес навлече над пуловера си дълъг, грубо обработен кожух. Джейк си бе взел обичайното дънково яке, което обличаше над различни дебели вълнени ризи.

— Сигурен ли си, че няма да ме караш да кърпя оградата? — подразни го Бренди. — Спомням си онзи първи урок по езда, когато ме убеждаваше, че трябва да четкам Шеба от главата до копитата, да я изкъпя и да й изстържа зъбите, след като бях яздила цял час.

Споменът за това го накара да се разсмее.

— Признавам, тогава си мислех, че имаш нужда да научиш някои неща. Предполагам, че съм се престарал. Но я се виж сега — седиш на коня, като че си родена на седлото, обикаляш съвсем сама из цялото ранчо и — не е нужно да го отричаш — изпитваш огромно удоволствие от ездата, нали?

— Прав си, но не разбирам как стана това.

— Ти просто се отпусна, това е всичко. — Двамата работеха добре заедно, оседлавайки с привични движения кротката Шеба и Чероки — дорестият кон на Джейк.

Денят бе ясен, но мразовит, температурата се бе върнала към нормалното за сезона равнище след топлия чинуук. Сивото надвиснало небе предвещаваше скорошен сняг. Яздеха в синхрон като следваха коритото на ленивата рекичка, успоредно на оградата. Дърветата от двете страни на бреговете протягаха безлистните си клони към мрачното небе, а тъмните им стволове се губеха в преспи сняг.

— Малко потискащо е, не намираш ли? — я попита Джейк. — Това време на годината трудно се понася от тези, които не са свикнали.

— Трудно е, признавам — отвърна му тя. — Но вече започвам да разбирам защо хората са толкова привързани към тези места. В тях има нещо провокиращо, нещо, което чака да бъде завладяно. Знам, че може да ти прозвучи странно, но в известен смисъл същото усещане имам, когато съм в Ню Йорк.

Джейк мълчаливо яздеше до нея и мина доста време, преди да заговори:

— Бренди, даваш ли си сметка, че за пръв път споменаваш сама Ню Йорк, без да съм те питал за него?

Направи й знак да дръпне юздите и сам спря до нея. Наситеносиньото на очите му се бе смекчило. Сега, когато в тях нямаше искрица смях, можа да забележи дълбоко стаената топлота.

— Мисля, че трябва да говориш за това, да го изтръгнеш от себе си. Не е необходимо да говориш с мен, ако не желаеш, но все едно, с някого трябва да го споделиш. Имам чувството, че в противен случай повече ще те боли.

— Всъщност — бавно каза тя — мисля, че започвам вече да се излекувам. Но е толкова трудно да се обясни на хората… Може би ми е трудно да намеря оправдание и за самата себе си.

— Хайде, ела. — Той се плъзна от коня си и протегна ръце към нея. — Взел съм едно одеяло, ще го постелем ето там, където земята ми изглежда суха. Не съм кой знае колко опитен като местните хора, но все пак ме бива да запаля огън на открито и можем да си направим кафе. Ако ти се иска да говориш, аз съм добър слушател. А ако не искаш, и така е добре, просто ще постоим около огъня.

Скоро те седяха с длани, обгърнали топлите канчета с кафе. Бренди изпитваше непреодолимо желание да се изсмее.

— Не е ли забавно — опита се да обясни — да седим насред полето пред огъня по обедно време. Чувствам се като глупачка.

— Хей, не подценявай обстановката. Малко ли е, че наоколо няма жива душа? Колкото за другото, поне досега не съм чул… — той се наведе напред и прилепи ухо до земята.

— Какво правиш, за Бога?

— Стар индиански номер — вслушвам се за тропота на стадото бизони.

— Мисля, че ме баламосваш.

— Но ти не виждаш наоколо никакви бизони, нали?

Засмяха се едновременно с възникналата между тях нова близост — той, грубият западняк, и тя, разглезената нюйоркчанка, сега просто двама приятели в избелели джинси и ботуши за езда, греещи се в студения ден пред огъня, запален сред безкрайната прерия. На Бренди не й се вярваше, че ще се чувства така привързана към този мълчаливец, който се смееше и се шегуваше с нея. Не бе сигурна какво го бе променило толкова. Не смееше да попита, пък и не й се искаше да разваля момента. Чувството на другарство бе толкова рядко в живота й, така изненадващо, че се боеше то да не изчезне от прекалено много въпроси.

— Джейк, кажи ми нещо за себе си. В теб има нещо повече, отколкото в един…

— В един прост кравар? Или в един управител на ранчо? Това ли искаше да кажеш?

— Не, разбира се, че не… просто си мисля… Ти правиш това нарочно, нали? Караш ме да се чувствам неловко, за да престана да ти задавам въпроси.

Той я погледна по онзи смущаващ начин, който винаги я предупреждаваше да спре, преди да е прекалила. Внезапно осъзна какво я бе карало да се чувства толкова неудобно. Той никога не отклоняваше поглед; очите му гледаха право в нейните, без да мигнат, а тя не бе свикнала с такава прямота.

— Права си, Бренди. Точно това правя. Гледам да избягам от въпросите ти. Но ти обещавам, че когато му дойде времето, ще отговоря на всичките, един по един. Просто не мога да го направя точно сега. Разбираш ли? А, между другото, и ти чудесно се справяш с избягването на въпросите.

Той й се усмихна и в ъгълчетата на тези смущаващи очи се появиха бръчиците на смеха.

Само че настроението си беше отишло заедно с едва зародилата се близост. За пореден път изпита напрежението, пораждащо се от неговото присъствие, което я покоряваше с невероятно силната си мъжественост. А само преди минути се бе чувствала съвсем различно!

Тя рязко промени темата на разговор със забележка за времето, защото наистина й стана внезапно студено.

Веднъж загърбили опасната зона, между тях отново се установи приятелски тон. Стъпкаха остатъците от огъня и заличиха следите от присъствието си, след това подновиха проверката по продължението на оградата. Когато притъмня, те се отправиха по обратния път, обгърнати в замислено мълчание.

На вечеря Бренди се чувстваше уморена, но това бе една блажена отпадналост, приятна слабост, която й напомни, че съвсем наблизо я чака мекото легло и поне половин час с хубава книга в ръка, преди да я погълне сънят. „Групата около масата тази вечер е необичайно тиха“ — отбеляза си мислено тя. Не долавяше питащите погледи на вуйчо си, защото доста често изпращаше през масата по някоя бърза усмивка на Джейк.

* * *

Когато дните започнаха да стават къси, животът в ранчото навлезе в един монотонен, но приятен ритъм. Бренди яздеше, когато времето позволяваше, отдалечавайки се все повече из околността, тъй като се чувстваше все по-уверено на коня. Понякога с нея идваше и Сузи, но по-често бродеше сама.

Най-хубавите дни бяха онези, в които Джейк я канеше да ги придружи или когато вуйчо й излизаше на езда с нея и й разказваше за миналото на тази част от Монтана, за индианските войни, за стадата бизони, изобилствали някога по равнините. Бе започнала да чувства величието на тази безкрайна земя, което й помагаше да разбира привързаността на мъжете като Джейк и вуйчо й към Запада.

— Вуйчо Джон — попита тя един ден, — какво наистина те накара да се установиш завинаги тук? Роден си на Изток и доколкото знам, никой от фамилията не е имал преди връзки със Запада. Каква бе причината да се решиш на тази стъпка?

Преди да отговори, той се замисли за момент.

— Бренди, не би трябвало да ти казвам това. И ако посмееш да кажеш някому… — Той размаха пръст пред лицето й. — Съвсем не се шегувам, ще трябва да ми обещаеш. Ако някой узнае, това ще ме унищожи.

„Какво толкова би могло да бъде? — зачуди се тя. — Криминално минало? Съвсем не подхожда на характера на Джон Брандън. Що за тайна би могъл да крие от света?“

— Вуйчо Джон, по-добре не ми казвай… Не искам да надничам в живота ти. Но трябва да знаеш, че съм способна да запазя тайната ти. В края на краищата, ние сме една кръв.

— Знам. Само че тя е направо глупава. Не знаех нищичко за Монтана, а ако знаех, никога нямаше да дойда тук. Това е самата истина. — Той потвърди казаното с отривисто кимане. — Не бях възнамерявал изобщо да идвам по тези места и не проявявах никакъв интерес към тях. Като повечето от моите приятели, исках да живея и работа в Бостън. Но имаше едно момиче и виждаш ли… Само не ми се смей, Бренди! То бе решило да запише предуниверситетския колеж по тези места, а аз толкова безумно се бях влюбил в нея — или така си мислех тогава, — че я последвах. Толкова бях налапал въдицата, че сигурно съм приличал на въртоглава овца. Под носа ми я отмъкна един кретен от Големия Каньон. Влачех се из кампуса обезумял от мъка известно време, но бях твърде горд, за да се примиря и се върна у дома — мисля, че в това си приличаме. Затова и останах. Останалото го знаеш. Неусетно Монтана се вмъкна под кожата ми и ме завладя. После срещнах Ан и това окончателно реши нещата. Станах западняк до мозъка на костите си.

Те обърнаха и известно време яздеха мълчаливо, докато Бренди не наруши тишината:

— Вуйчо Джон, разкажи ми за Ан.

— О, скъпа, няма кой знае какво за разказване. Тя почина много млада. Толкова прекрасна млада жена… Ние се надявахме да създадем голямо семейство, но не ни бе дадено време да го сторим. Мечтаех си, че някога из ранчото ще щъкат моите внуци, а нямам дори свои деца. Е, може би някога твоите деца — мислиш ли, че твоите деца биха искали да прекарват лятото в ранчото?

Тя се опита да потисне напиращите сълзи, преди да отговори:

— Моите деца биха били щастливи, вуйчо Джон! Ако някога имам деца… те ще имат нужда от дядо. Но по-добре да не се размекваме толкова сега. Хайде да видим кой ще стигне пръв до къщата.

Тя препусна с Шеба покрай него, развяла буйната си разпусната коса във вълнуващата надпревара с вятъра. Вуйчо й поклати глава. „Все още бяга — помисли си, — все още бяга…“