Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (6)

Глава VI

Последвалите седмици минаха като в мъгла. Бренди се събуждаше късно и едва издържаше да дойде вечерта, за да се оттегли в стаята си. Ядеше съвсем малко от тежката храна, но имаше чувството, че пълнее с всеки изминал ден. Ръцете й краката й бавно се наливаха, неотвратима леност започна да обвива мозъка й. Жадно поглъщаше книгите от библиотеката на вуйчо си, но това не помагаше.

Джон Брандън бащински я уверяваше:

— Твърде дълго си живяла при ужасно напрежение, скъпа. Имаш нужда от време, за да си почине тялото ти и да изцериш душевните си рани. Много скоро ще бъдеш готова да се справяш с всичко, но какъв е смисълът да бързаш?

Прекарваше много време в кабинета на вуйчо си, удобно сгушена в някой кожен фотьойл, докато той работеше на бюрото си или обсъждаше проблемите на ранчото със своя управител. Тихото шумолене на книжата, бръмченето на телефона и неясният ромон на мъжките гласове й напомняше за съботните сутрини, когато се бе чувствала толкова щастлива в службата на баща си.

Джон Брандън разбра, че бе започнала да се връща към нормалния живот една сутрин, когато долови врявата на възбудени гласове от кухнята и завари Хети да размахва внушително показалец пред лицето на Бренди в присъствието на явно развеселения Джейк.

— Млада госпожице, ще ядеш това, което се приготвя в тази къща, и нямам намерение да купувам префинена нюйоркска храна за никого! Доволни сме от храната си и ако си твърде придирчива да я оцениш, можеш да си намериш някое друго място!

— Вуйчо Джон — помоли го Бренди, — ще кажеш ли на тази жена, че не мога да ям овесени ядки, яйца, бекон и картофи и Бог знае какво друго от нещата, които приготвя за закуска, когато по цял ден не върша нищо? Просто й казах, че искам парче пъпеш и няколко препечени филийки.

— Хей, успокойте се и двете. Бренди, трябва да разбереш, че тук нещата са различни. Консервираме повечето плодове и зеленчуци за зимата и Хети се изтрепва да затваря буркани. Ако ти се иска нещо прясно, имаме цели купища ябълки. Не виждам какъв е смисълът да се ядат калифорнийски пъпеши, когато не им е сезонът. А ти, Хети, можеше да й обясниш това спокойно, вместо да викаш толкова.

Хети се върна към нейната работа на печката, но продължаваше да мърмори под носа си.

Страните на Бренди пламтяха. Виждаше как управителят се усмихва — на нея се смее, разбира се. Какъв самодоволен тип! Хети трясна пред нея една чиния, но тя въобще не я погледна и продължи да отпива, от кафето си. Страхотно се нуждаеше от физически упражнения, но трябваше да се задоволи само с кратки разходки в хладните есенни утрини.

Вероятно вече бе започнала да се връща към живота, защото все по-често усещаше раздразнение от чувството, че е попаднала в капан. С ужас си мислеше какво би било да прекара цял живот тук и да няма друг избор.

Един ден Джейк я запита:

— Имате ли вече желание да яздите, Бренди?

Тя слисано го погледна.

— Имате пред вид да яздя… кон? Аз въобще не умея.

— Е, тогава Джейк ще те научи — намеси се неочаквано вуйчо й. — Сега, когато сме подготвили всичко за зимата, ще му остава достатъчно време и няма да е лошо да започнете, преди да е паднал снегът.

Сигурна бе, че Джейк си умира от смях, като си представя колко глупаво ще изглежда тя върху коня. Но и двамата бяха настоятелни, а тя наистина се нуждаеше от раздвижване. Винаги е била спортен тип, надяваше се, че няма много да се изложи.

Навлякла коравите джинси, които вуйчо й й бе купил при едно отиване в града, тя неловко пристъпваше от крак на крак и наблюдаваше как Джейк оседлава едно огромно черно животно, което се обърна да я изгледа, когато тя се приближи.

— Не е ли твърде голям кон за начинаещи? — попита го плахо.

Джейк се засмя.

— Големината няма никакво значение, Бренди. Шеба е чудесна кротка кобила. Четиригодишната внучка на Хети винаги ме тормози да я кача на гърба й и да я развеждам из двора, за да може на всички да се хвали, че е яздила голям кон.

„Е, щом едно четиригодишно дете може, защо и аз да не опитам?“ — помисли си тя.

До обяд разбра, че това съвсем не бе лесно. Да стиска зъби и да се преструва, че не се чувства безпомощна и жалка, бе направо изтощително и когато Шеба извърна назад глава да я погледне и започна да обикаля в кръг въпреки отчаяните й опити да дърпа поводите, разбра, че трябва да се откаже.

— Шеба иска да ни каже, че е време да се прибира в конюшнята.

Тя седеше вдървено с мисълта, че изглежда невероятно глупаво, и това щеше да бъде първият и последният й урок. Плъзна се на земята и се накани да тръгне към къщата, когато Джейк я сграбчи за ръката.

— Чакай малко. Не можеш просто да паркираш коня, както правиш с колата. Имаме още работа. Конете не могат сами да се грижат за себе си, имай предвид това.

Никога не бе предполагала, че грижите около животните изискват такъв тежък труд. Чувала бе, че се носят бали прясно сено, тежки разплискващи се кофи вода и се налага дълго да се четкат миризливите животни, но не мислеше, че това е по силите на човек като нея.

Джейк свали юздата, преметна оглавника през главата на Шеба и след това я завърза между два стълба с въжета така, че да не може свободно да движи главата си. Говореше й кротко и често я потупваше. Измъкна от джоба си моркови и започна да я храни, без да се пази от огромните й зъби. Бренди потръпна при мисълта да приближи пръсти до тази голяма муцуна. Но конят изглежда прекрасно знаеше къде свършва морковът и къде започва твърдата мазолеста длан. Джейк мълчаливо й предложи морков, в очите му се четеше насмешка.

Тя го погледна смаяно.

— Какво, аз ли? О, не. Хранете си я вие. Твърде много държа на пръстите си.

— Тя е кротка кобила, не се заблуждавай от размерите й. Хайде, подай й го.

Бренди огледа отблизо конската уста — изглеждаше ужасно влажна. „Тя ще ми олигави ръката — помисли си. — Ще повърна.“ Но се овладя и като замижа, вдървено протегна напред дланта си. Джейк я пое и я придвижи точно под носа на коня. Почувствала горещият дъх, тя още по-силно стисна очи. „Всичко ще се свърши след минута“ — вдъхна си кураж и облекчено въздъхна при неочаквано мекото кадифено докосване, когато голямото животно подуши дланта й и прие почерпката.

— Виждаш ли? — каза Джейк. — Шеба е истинска лейди. Мислеше, че ще ти олигави ръката, нали?

Бренди порозовя.

— Извинявай, Шеба, не бях права.

Засмя се нервно. Не беше толкова страшно, но все още не бе убедена, че ще се сближи много с това създание.

След това Джейк й показа как да четка коня. Изненада се колко прах се бе набил в хълбоците на Шеба. Тази задача не изглеждаше толкова тежка, само досадно еднообразна, и тя енергично се зае с нея, още повече че кобилата бе здраво вързана и не можеше да я досегне. Притесни се все пак, когато четкането приближи до копитата. Изглеждаха й много твърди.

— Продължавай да й говориш и да я потупваш — каза Джейк. — През цялото време трябва да знае къде си и й дай да разбере, че си много спокойна.

— Но аз не съм спокойна. — Бренди се опита да сдържи треперенето в гласа си. — Какво, ако изведнъж ме ритне с краката си?

— С копитата. Това са копита, не крака. А ти внимавай, но не се бой. Милиони пъти се е оставяла да я четкат и не вярвам да не ти позволи, освен ако не я стреснеш. Не прави нищо неочаквано и тя ще стои мирна.

— Виж тук — каза след малко той, — ще ти покажа как се чистят копитата.

Държеше в ръка заплашително изглеждащо метално шило с дървена дръжка и тя се отдръпна, за да не й връчи това опасно нещо. Гледаше как той боде копитото с острия инструмент и вдишваше острия мирис на тор и сено, който я обгръщаше отвсякъде. Шеба вдигна опашка и направи нещо изключително противно. Миризмата стана непоносима. Бренди не искаше да се покаже слаба пред този мъж, затова мъчително преглътна и пое въздух през устата. Гледаше как Джейк работи, като се опитваше да не мисли за мръсотията, в която бяха стъпвали тези копита. Сигурна бе, че този ден не ще може да сложи нищо в уста.

— А сега — бодро обяви Джейк, — ще поработим върху зъбите.

Но Бренди реши, че вече е крайно време да поеме малко свеж въздух.

На обяд беше много мълчалива. Въпреки че бе взела душ и се бе преоблякла, около нея все още витаеше едва доловима следа от миризмата, която изпускаха съсипаните й маратонки. Джейк невъзмутимо пренебрегна оплакванията й и забеляза:

— Ще ти трябват ботуши.

Мислеше, че няма да докосне храната, но ароматът на горещата грахова супа я накара да изпита вълчи глад. Джейк и вуйчо й я поканиха да отиде следобед с тях за провизии до съседното градче. Мисълта да седне до мускулестото тяло на Джейк я накара да се разколебае. Имаше нещо сурово в този мъж, и тя, разбира се, предпочиташе по-цивилизования тип. Свикнала бе да се движи сред мъже, достатъчно образовани, за да могат да поддържат интелигентен разговор.

Следобеда прекара в мисли за Грег. Прииска й се да му напише писмо и дори състави план за съдържанието му. Бе започнала да си дава сметка колко бе сгрешила да затвори тази глава от живота си. Той бе така очарователен, толкова внимателен и пламенен любовник. Бе проявил толкова финес, за да я спечели, бе я ухажвал и обграждал със сигурността, че е способен да я закриля от трудностите и неприятните страни на живота. Двамата си бяха създали свят на интимен разкош, на ленивите сутрини между уханните копринени чаршафи, на запалената камина през зимата, пламтяща като собствената й изгаряща страст.

Но знаеше, че още е рано за това. Грег винаги бе казвал, че за него най-вълнуващата част от сексапила й се изразява в нейната независимост, в това, че никога не го търсеше, когато има нужда от помощ, а отиваше при него силна, готова да посрещне предизвикателството на вечното съперничество между тях. Можеше да се върне при Грег само когато отново се изправи на крака. Ако я видеше сега, на това място, той би бил ужасен. Затвори очи и с усилие на волята се опита да пропъди спомените и копнежите си.

Мъжете се върнаха тъкмо когато Хети слагаше масата за вечеря и се заиграха с внучката й, която днес й беше дошла на гости. Малкото момиченце се заливаше от смях, шушукаше си нещо с тях, а после се обърна към Бренди с важно личице:

— Знам едно нещо, което не трябва да ти казвам. То е за един подарък, ама страшно хубав подарък!

— Хей, не разваляй изненадата, нали ти казах да пазиш тайна! — възкликна вуйчо Джон, а момиченцето отново избухна във весел смях. — Сузи ни помогна преди малко да разтоварим камиона, само че е тършувала из пакетите. Бренди ще си получи подаръка след вечеря — увери той детето и двамата заговорнически си смигнаха.

Бренди си спомни какво й бе казал Джейк за уроците по езда с малкото момиченце и предусети какъв щеше да бъде подаръкът.

След кафето Джон излезе за малко и се върна с голяма кутия в ръце. Сузи зарита с крачка от въодушевление. Когато Бренди отвори кутията, сърцето й пропадна в петите. „Няма отърване“ — помисли си тя. Едва можеше да се движи от болките по цялото тяло след днешната езда, а ето че и бяха купили нови каубойски ботуши. Погледна застиналите в очакване лица около нея.

— Няма що, трябва да призная, че съм поразена — несигурно произнесе тя. — Нямам търпение да ги пробвам!

Погледна към краката си и се запита дали ще успее, без да стене от болка, да напъха крак в един от тези грозни ботуши със заострени върхове, които изглеждаха толкова неудобни. Останалите я гледаха изпитателно. Със стиснати зъби внимателно пъхна първо единия, а после и другия си крак в грубите ботуши. Бавно се изправи и изобрази на лицето си нещо, което се надяваше да изглежда повече като усмивка, отколкото като болезнена гримаса.

— Виж ти, та те ми стават идеално. Аз… аз съм… напълно сразена.

На другата сутрин едва се надигна от леглото. Джейк изглежда не забелязваше състоянието й, защото на закуска й съобщи, че Шеба е оседлана и я чака за лека разходка. Нито той, нито вуйчо й приемаха каквито и да било възражения.

— Най-добре за теб сега е да се раздвижиш, скъпа, за да ти се отпуснат мускулите — обясни й вуйчо Джон.

С въздишка на безнадеждно отчаяние тя се напъха в ужасните ботуши и тромаво последва Джейк към конюшнята. Въздухът бе мразовит, скоро щеше да завали сняг и може би щеше да сложи край на ездата.

Не се проявяваше като добра ученичка, но Джейк и вуйчо й се преструваха, че не го забелязват и твърдяха, че след няколко седмици всичко ще бъде наред. Уроците се провеждаха редовно и скоро се превърнаха в неприятна, но постоянна част от живота й. Нейното младо и добре тренирано тяло бе престанало да я боли след първите няколко дни, но в раменете си усещаше някакво постоянно напрежение, което й се струваше, че ще остане до края на живота й. Колко ли изненадан ще бъде Грег, когато, след като се върне в Ню Йорк, му каже, че й липсва сутрешната езда? „Само че дали въобще някога това ще стане?“ помисли си мрачно.

В началото се придържаха близо до къщата и конюшнята, но когато започна да седи по-стабилно на коня и се научи да го управлява, все повече се отдалечаваха към границите на обширното ранчо. Докато се движеха по оградата към ниските хълмове на запад, нямаше как да не разменят по някоя и друга дума. Въпреки нарастващото си любопитство тя научи твърде малко за своя придружител.

Джейк решително се различаваше от всички други, с които се бе запознала в Монтана — спокоен и уверен в себе си, той имаше изненадващо богат речник въпреки вида си на типичен каубой. Един ден го хвана, че споменава за неща, които само един много начетен човек: би могъл да знае.

— Виж какво обясни й, след като тя изрази изненада, — твърде много време оставам сам, а винаги съм бил ненаситен читател — поглъщам всичко, което ми попадне. Понякога книгите са по-добра компания от хората.

— Посещавал ли си колеж?

Вече си позволяваше да разговаря по-свободно с него, затова се осмели да зададе този неудобен въпрос.

Той изглежда не я чу, защото смушка своя дорест кон и препусна напред.

— Ела да видиш нещо! — извика й отдалеч. — То ще те накара да се чудиш в кой век сме.

Когато се изравни с него, видя в кафеникавата долина пред тях стадо пасящи животни — тъмни, заплашително огромни добичета с големи глави. Загледа ги със страхопочитание.

— Я, та това са бизони! Мислех, че са били избити много отдавна?

— Дивите говеда наистина са били почти унищожени, но известна част от тях успяла да оцелее — каза той. — Това е едно от малкото останали стада. Ед Шрьодер ги отглежда повече за свое удоволствие и с експериментални цели. Тук могат да се намерят доста места, където се продава бизонско месо — по-точно месо от кръстоската между бизона и домашното говедо. Следващия път, когато отидем в града, ще ти купя бизонски хамбургер. Полята сега не са толкова просторни като някога, но погледнато оттук, човек може да си представи, че е в 1880 година и всеки момент иззад хълмовете ще се появят индианци, преследващи стадо бизони.

— Изучавал ли си историята на Монтана? — запита тя.

— Малко — бе лаконичният му отговор и моментът на краткотрайната близост бе прекъснат, защото той обърна коня си и пое по обратния път покрай оградата.

Разочарована, тя несръчно дръпна поводите и обърна Шеба, за да го последва. Защо бе толкова раздразнителен? Всеки път, когато се опитваше да подхване разговор за нещо лично, той се превръщаше в мрачен грубиян. Бе установила, докато го наблюдаваше как работи с вуйчо й, че е много по-образован и със сигурност по-интелигентен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Подозираше, че грубото му държане и неохотата да се впуска в по-дълги разговори бяха преднамерени вероятно така се опитваше да подчертае мъжкото си превъзходство, макар и по доста старомоден начин.